…промърмори нещо и излезе.
Гледна точка на потребителя:
„Компютърът не щя да се включи и викам оня шаман сисадмина. Идва той, вдигна ръце към небето, промърмори нек’ви неясни думи, завъртя ми стола десетина пъти около оста му, ритна компютъра, наведе се под бюрото, пак промърмори нещо неясно, включи компютъра и той тръгна!
Пак дигна ръце към небето, промърмори нещо и излезе.“
Гледна точка на сисадмина:
„Отивам при юзъра, а оня глупак така се въртял на стола, че намотал около него захранващия кабел. Напсувах го яко, ама тихо – да не чуе, разплетох кабела, ритнах компютъра по-далече от бюрото, включих го, пак го напсувах и си тръгнах…“
Техно-зомби
„-С това постоянно стоене на компютъра ти бягаш от реалността!“
Мисля си: „…аз откога съм избрал синьото хапче“.
Само че привикваш.
Свикваш.
Лакомият ти мозък постоянно търси и изисква пъстрия и безкраен на осмисляне свят на информационна преситеност. И когато останеш далече от него осъзнаваш как цялото ти същество е обсебено от най-краткия път към постоянно нервно стимулиране. Да имаш постоянно музика, книги, справки, знание и възможност за реагиране…
А когато смартфонът ти включи втора аларма като тази, която от 45 минути забавяш и ти покаже координатите където трябва да прегледаш списък, който можеш да достъпиш през IP камера и видиш, че в него, освен всичко друго, се съдържа вложен списък и си спомниш преди колко години въведе началото на списъка със задачки…
Тогава се замисляш, че е време за Червеното хапче.
Поредното.
Enough is enough
Кога „достатъчно“ не е достатъчно и каква е степента на задоволеност над него?
Panta Rhei - πάντα χωρεi καὶ οuδέν μένει 
