Moonol's Blog

В този пост аз искам да изразя дълбоката си печал и покруса от състоянието на българската полицейска система, нейната ефективност и работа. Макар и да не съм първата, нито последната, макар и да го чуваме по новините всяка вечер и да го срещаме по улицата всеки ден, когато се е случила несправедливостТА, нека не мълчим!

Предистория:
Вечеря в Кемпински, свещи, пиано, цигулка, скариди, нощна София, ооххх, нощна София от високо… Всичко ти говори – това е прекрасна вечер и ще бъде продължена още по-прекрасно след края ѝ. Приповдигнато е настроението и може би някои други работи. Тръгваме си, засипвайки с похвали персонала на ресторанта. Решаваме да пообиколим София с колата, ей така, за кеф. Да разгледаме светлинките на Софията от мравчи поглед. Околовръстното – музика, ветрец, кафенце, любимият до теб, ТОВА Е ПРЕКРАСНА ВЕЧЕР. И София е прекрасна. А, не било! Тряс, прас, джуф и джаф, уоп, троп и се забихме в грамадна ЯМА насред пътя. При това не със 100, не с 80, даже не с 50, а само с 40! Но в тъмницата. Колата измина двайсетина метра още докато гумата не сдаде багажа, не гушна букета, не ритна кофата, не предаде богу дух, не хвърли топ и с други думи, не се спука. А споменах ли, че беше тъмно?! Ъъъ, споменах ли, че беше 1.30 през нощта? Ах, миниатюрни подробности, е’па ти не мо’еш ли една гума да смениш бря? Ми можем, правим го сутрин, обед и вечер, преди лягане, след ставане, тренировка перфектна – падаш, ставаш, тренираш бицепса, фината моторика, орловия поглед. Най-добре и да си в костюм, то тогава си е като бягане с препятствия. Цъкаш си значи по джантата и гледаш да не омацаш скъпия костюм с масла, кал и каквото там по нея. Но това бял кахър да ти е!

Първата ми реакция – ня’а проблем, дай по-скоро да го оправим. Да викаме ли пътна помощ? Ок, айде звъня им. Не се безпокой, всичко ще се оправи. А, к’во? Тука гъмжало от кради и убийци. Ама точно тука ли? Ама в точно този участък от цялото околовръстно ли? Брей, да не повярваш, извадихме късмет. Поне ще може да ги помолим да помогнат, че то в туй поле на километри жива душа се не види.

Звъня на пътна помощ – къде, кога, колко? След най-малко час? Айде стига бе, на цяла София ли са се окалпавили колите? Ще ви звънна след малко. Рапорт даден. Давам му 2 мин да помисли дали да викаме помощ, през което време трябва чинно да се звънне на полицейско. Все пак, инцидент по причина на общината – по-точно на несвършената ѝ работа.

Дежурния: Къде?
Обяснявам къде точно.
Дежурния: Ами ще ви изпратя патрулка.
Аз: Кога?
Дежурния: Не знам точно, МНОГО са заети.
Аз: Горе-долу, кога?
Дежурния: Абе нали ви казах, не мога да ви кажа кога точно ще пристигнат.
Аз: Добре, ще ги чакаме.
Дежурния: Добре, а вие се пазете! Дочуване.

Чакай, добре ли чух?! Полицаят, на когото аз се обаждам, за да дойде да удари една ръка срещу цялата престъпна сган, която върлува из тая пустош, ми казва на мен, НА МЕН, заседналата в средата на нищото, с никакви средства за защита, посред нощта, ДА СЕ ПАЗЯ?!?!?!? Цялото негодувание на света се събра на върха на езика ми и аха да обясня за какво иде реч, но се сетих, че на човек, който се бори с тъмницата, с фината и не толкова моторика, и с гуми, не му е до това.

Ще дойдат. Точка.

Пътна помощ отново – парите са ок, кога идвате? Час?! Без майтап?! (някъде тук се опитвам да го притисна до стената, но гадината не се дава). Че то за час ще си оправим и гумата, и яйца ще си изпържим върху нея. Ще се оправяме сами.

След 15 минути и никаква видима патрулка, той пъхти в тъмнината и е свършил 1/3 от работата. Разказва ми историята как една вечер дошли с негов приятел тук и спрели да погледат, да попушат. Тогава дошли полицаи и ги попитали всичко ли е ок. Те казали, че са спрели, за да се насладят на нощта, а полицаите им се изсмяли и им казали, че този район е много опасен и въобще не е място да се застояваш. Да отлепят колкото се може по-бързо. И това и сторили. А, и на това място обикновено винаги има патрулка. Причакват, за да вземат някоя десетачка.

Ахам, значи не само дежурния знае, че районът не става.

Още 15 минути. Ни една кола не спря да помогне (не бяха толкова безстрашни, че да спрат там). Ново обаждане до полицейско.

Дежурния: (вече отегчено) Да, записах ви. Изпратил съм патрулка.
Аз: Ама не идва.
Дежурния: Ще дойде.
Аз: Кога?!
Дежурния: Ами не знам, ще дойде. Чакайте. (Абе ти, момиче, не отбираш ли, че аз не съм магьосник, та да предсказвам бъдещето. Ти да не мислиш, че полицията е тук, за да се отзовава бързо и навременно на всеки твой проблем?! Ами кой ще попълва кръстословицата БЕ?)

Ми то аз и да искам, не мога да яхна метлата и да отпраша.

Още 15 минути. Някаква кола показва, че ще спре до нас. Той веднага става нащрек, спира всякаква работа, заключва колата и застава в бойна готовност. Секундите текат, колата спира, изключва фаровете, вратата ѝ ще се отвори. Ако ще ни колиш, първо ще трябва да се поизпотиш. Едно, две, вратата се отваря и оттам излиза подпийнала жена. Въздъх.

Обясняваме се какво и що, тя предлага да ни помогне със светлина. Той има работа за още няколко минути, а ние се обясняваме как точно на 50 метра, там зад баира, обикновено има патрулка, но куцук вечер, не ни огря. Жалко, ако имаше, да беше дошла още в началото, та да не берем такива страхоте. Тарам! Гумата най-накрая е сложена.

Точно в този върхов момент на лирическия герой, към нас се приближава нова кола без светлини, без нищо – призрак. Оказва се патрулката. След 50 + геройски минути. Оттам излизат двама полицаи, които не успяват да скрият факта, че са спяли до скоро. (През това време безстрашната подпийнала жена бързо се изнизва). Трябва ли ви акт за застрахователите? Не. Тогава много съжаляваме за това, което ви се е случило. Лека вечер!

Качваме се в колата, най-накрая отдъхваме и продължаваме бавно и мноого внимателно. Без повече обиколки на София. Да минем баира и право в Софията. Е, минаваме баира и ЩО ДА ВИДИШ, бай Ганьо?!? Една патрулка с три смеещи се полицаи, всеки с цигара в ръка.

Ама чакай сега… това ли е патрулката, която си седи редовно тук? На 5 минути от нас с кола?! А-м-а ч-а-к-а-й с-е-г-а (ялият ми скариди мозък не го побра веднага), затова ли чакахме 50 мин някакви заспали полицаи да си мръднат з******, а дежурният ми каза „ДА СЕ ПАЗИМ“?!?

Скъпо мое дете,

По времето, по което ти би трябвало да можеш да четеш това, се очаква, че вече сам ще ходиш до тоалетна и сам ще се справяш с телесните си нужди. Също така се очаква, че няма да повръщаш от устата си мляко на всеки 3 часа.

Искам да ти кажа, че този месец ти много порасна. Виждам го в очите ти, в различните пропорции на тялото, в миризмата на памперса ти. Трябва да знаеш, че особено мизризмата на памперса ти е много показателна за твоето израстване. Преди бих я оприличила на миризма от сладко кисел сос от миризлив китайски ресторант или на мириса на ръце, които са бъркали в снакс с бекон. Но сега… сега, мило мое, тя е претърпяла безвъзвратни промени, промени, които ще ме карат с умиление да си спомням потните ми крака през лятото.

Вчера обявиха, че учени са успели да направят изкуствена клетка. Надявам се по твое време, учените да успеят да изобретят освен изкуствен човек, и изкуствен „пълнеж“ за памперс, които да ухае на Клеопатра. Или поне на котката й. Разбираш ли, жива котка е за предпочитане пред мъртва ТАКАВА. Защото, мило мое, ти би трябвало да понесеш миризмата на много мъртви ТАКИВА екземпляри в случай, че решиш да безумстваш и да непослушваш, т.е. да създадеш деца.

Мило мое дете, усмивката не слиза от лицето ми когато те гледам. Всеки ден, всяка минута. Дори онзи път, когато повърна в устата ми. И онзи, когато използва новите ми дрехи за памперс. Искам най-доброто за теб. Искам да знаеш, че гърбът не ме боли от ежедневния двучасов маратон с ютията или от многократното клечане над ниската маса за повиване. Болката е от радост, че те виждам усмихнат. Защото твоята усмивка няма да бъде същата в следващия момент, а аз ще съм я съхранила в паметта си. Не си мисли, че ходя да пера мръсния ти памперс след всяко преповиване. Не, аз се крия от теб за минута (десетоминута?), за да може в следващата да си липсваме и да се радваме един на друг двойно.

Чудиш се защо всяка сутрин се тъпча с тонове лук и чупя орехи? Не се залъгвай, че е заради желанието ми да увелича млякото за теб. Аз обичам лука да изгаря устната ми лигавица, както и да предизвиква газови изригвания, достойни да спрат въздушното движение над България. А орехите чупя специално, за да тренирам мускулите на ръцете си. Да те взимам в ръце по-лесно. Питаш се защо ставам все по-пухкава и все по-голяма. Не си въобразявай, че кърменето ми пречи да отслабна. Просто искам да имаш по-голяма повърхност за гушкане.

И ако някога решиш, че торбичките под очите ми се дължат на недоспиване, защото съм те дундуркала цяла нощ, то знай, че причината е друга – всяка сутрин, когато те погледна, аз ахвам от пълния ти памперс и дърпам подочните торби надолу от възторг и задоволство.

Намирам се в deadlock. Още наречено сляпа улица, или малка криволичеща улица, в която няма край, както би било описано в речника ми по арабски. А.к.а. (известно още като) застой.

Няколко месеца след раждане и усилено кърмене предполагат, че поне първите няколко месеца няма да имаш хм… амии… онова, което се случва всеки месец на жените. Онова, което ги кара да превъртят и да започнат да хвърлят кисели млека по теб още от сутринта (Т., не се хили! помня как го чистеше от пода!) и след две секунди да подскачат и чуруликат като врабче из салона. И аз нямах. Поне доскоро нямах.

Отмервайки всяка стъпка ние вървяхме бавно, нежно побутвайки количката на нашето отроче, гледайки се влюбено и наблюдавайки залеза. Стоп кадър! Това беше друг филм.

Зацопала с патъците като циганката леля Ивана га чопли семки из двора, оглявайки боклуците в края на улицата с риск да се дрънна в някой пътен знак, тряскайки бебешката количка през изпочупени плочки (такива дал Бог в наш’та татковина) като трактор през пресечен терен, аз изживявам на хепи енда началото и тъна в безутешно и неумолимо щастие. Два метра пред мен, а понякога и зад мен, бодро левидесни моят похлупак, моята миродия, моят мед, моят ин, моята половина, абе с една дума онзи, без когото не може (в приказките не беше ясно какво НЕ МОЖЕ, но това е положението, не може и точка, стига задава въпроси). Дълбоко вглъбени в топ десет на най-екзистенциалните въпроси като „к’во ше ядем утре“ и „включи ли бойлера“, ние представляваме умилителна гледка за бабите, насядали на столове по улицата като врабци на тел, за които ние сме последното представление, преди да се приберат у дома и да започнат да гледат „Перла“.

Свеж въздух за отрока, това е цялата работа. Като не ти се мандахерца по улиците, да не си раждал, ЯСНО?!

След като изчерпахме важните теми, започнахме да си говорим глупости, ей тъй, моабет да става.
Той: Не ми харесва начина на възпитание на родителите ти. (На дълго гости у родителите ми сме).
Аз: Не е тяхна вината, на Живков е.
Той: Не искам и той (разбирай отрока) да се учи от тях.
Аз: Какво пък толкова, не е толкова зле положението, виж ме мен!
Той: Това имам предвид!

На тази точка всеки индивид, който прави разлика между пълнозърнестия и белия хляб, би трябвало да се засмее да отклони темата в чуждо речно корито. Но не би! Изглежда някой от хормоните ми решил да си вземе отпуск и да си размята гащите по чуждоземна жлеза или да порка глюкоза и кой знае още какво, но в никакъв случай да си седне на д-то и да си свърши бюрократичната работа. И понеже заместникът на въпросния хормон явно хич не бил в час, аз зачоплих темата за моето възпитание в съвсем не розови краски. След 3 минути и края на улицата всички около ни (едно куче, една таратайка и една консервна кутия на пътя) разбраха, че се караме. Караме ли казах? А-твоЙто-семейство-да-не-е-по-добро май беше по-подходящият глагол. След още 3 минути вече бях съжалила десетократно и стократно, че (не, не че съм започнала спора!) въобще познавам този човек и наистина-ли-с-теб-имаме-дете! Краят на разходката премина в мълчание помежду ни, но не и между мен и моите хормони. Аз не бях издигнала маслиновата клонка, не бях развяла бялото знаме, не се оставих току така да ме обиждат! Бях борец, герой, не – ПОБЕДИТЕЛ, с име достойно да бъде записано върху всяка паметна плоча за геройско загинали, или още по-добре, върху звезда от алеята на славата. Откъде такъв героизъм, откъде тази дързост, откъде такъв хъс за борба и отстояване на татковината?! Не, това в крайна сметка трябва да се покаже по новините, за да учи на родолюбие небилите пионерчета.

Онази нощ намерих червената точка по дрехите… И се вцепених от изумление и объркване. Коя съм аз и кой е той?! А кой си ти?

––––-