Moonol's Blog

Пена, кръстосала крак връз крак, нехайно зяпаше котката на чардака. Навън пекнало едно слънце да му се ненагледаш на образа – кълбо като кълбо, жълто като жълто, пу, че горещо! Пена мирува. Какво става в главата й и тя не знае. Знае, обаче, че й се привиждат едни дини – узрели, натежали, комай ще се разпукат по кората.

…

Тонко Мърлявото открай време я гълчеше „Идеали ли, ма Пено?! Идеалите за са простите. Човек трябва да е циничен в тоз живот.“ Що е туй „циничен“, мислеше Пена. Умоляваше Тонко да й обясни, но нейсе. Покрай това чу и други думи и в главата й, наред с лука, започнаха да се пържат и въпросите ‘Що е „колорит“‘, ‘К’во е „грандоманство“, дали мирише вкусно?!’.

…

Мисли, мисли, пък като изникнаха отнейде въпроси, като тежки дини от високо дърво заплашваха да паднат на главата на Пена и да я цапнат, па й дойде акълът. Не я оставиха намира, дорде не седна и не започна да пише.

…

– К’во праиш, ма бульо? – попита Славчо.
– Седя.
– К’во седиш, мари? – повдигна вежди Славчо.
– Дини седя, Славчо, дини. И Пена продължи да се пули над бюрото.