Страх ме е. Ама съвсем истински. Страх ме е, че няма да мога да казвам това, което мисля, да пиша, това което мисля. Страх ме е, че повече никога няма да има Орлов мост, защото вас ще ви е страх. Страх ме е защото виждам съвсем ясно как милиционерският ботуш ще стъпи върху лицата ни.

Срам ме е. Пак съвсем истински. Срам ме е, защото ние помогнахме това да се случи. Не, не четете, че не се опитахме да попречим. Четете едно към едно: ние помогнахме. Ние сме съучастници в убийството на демокрацията. И вече присъдата е без право на замяна. Впрочем, напълно заслужена. Фактите са обективно ясни: българскте медии сътрудничиха на Висшия съдебен съвет, на Бойко Борисов, на Цветан Цветанов и Искра Фидосова да изберат главния прокурор, който искаха. Българските журналисти охотно подкрепяха, не се съпротивляваха и не роптаеха срещу своите издатели, които ги задължиха да помагат за този избор.

Ние заблудихме обществото, пуснахме димката на незначителните теми и безропотно отказахме да говорим по съществените. Ние се занимахме  с пияната учителка, която направи опит за самоубийство и нито веднъж не се занимахме с осъден от Сотир Цацаров. Защото така е лесно – тя не може да се обади на главния редактор и да спре словоблудството срещу нея. Ние пренасочихме цялата си ярост, целия си гняв и омерзение от собствената си немощ към нещастната женица, в резултат на това, че не можем да изправим глава и да питаме Цветанов, Борисов, Цацаров… Ние почти убихме жена, защото не можем да изобличим истинските злосторници. И го направихме от срам и страх. От срама, че не сме това, което трябва. И от страх, че все пак ако не изобличим никого, всички ще разберат, че не сме това, което трябва.

Ние вдигнахме безпредметната тема за пушенето и пуснахме димка около избора на главен прокурор. Ние бяхме тези, които пускахме анкети по сайтовете си, за може член на ВСС с явен антропологичен проблем, да цитира патетично, че над  80% от обществото одобрява концепцията на Сотир Цацаров за прокуратурата. Или иначе казано над 80% от обществото харесва концепция срещу себе си. Заради нас.

Ние всички сме една Диана Найденова, един Николай Бареков, един Делян Пеевски.

Ние всички сме такова човешко дъно, че заслужаваме цялото презрение на обществото (вероятно същото онова, което силно одобрява концепцията на Цацаров), което и получаваме.

Държавата почина. Няма България. Не знам за края на света и прочие безпредметности, по които залитнахме налудно по страниците и ефирните ни честоти, но в четвъртък наблюдавахме края на България.

Видяхме лицето на страха. Видяхме и лицето на натиска. То има мазна коса, черно под ноктите и кофти дъх. То е председателят на ВАС Георги Колев, който с треперещи ръце гласува срещу издигнатия от него кандидат за главен прокурор и подкрепи фаворитът на така близкия на сърцето си Цветанов.

Видяхме лицето на гротеската – тъстът на Делян Пеевски, който заговори за себе си като за ангел. Видяхме и как ангелски се потъпква достойнство – с милиционерски ботуш в слепоочието на единственият от ВСС, осмелил се да каже истината  – Калин Калпакчиев.

Това беше предсказаните. И зарежете маите, това е истинско видение от бъдещето. Сега драги мои, всеки който се осмели да говори истината, която по правило е неприятна и не особено желана, ще се сблъсква с ангелската орда „Борисов – Цветанов – Цацаров“.

От този момент нататък депутатите от ГЕРБ, които влачиха чували с бюлетини, не само че няма да бъдат тревожен прецедент. Ще бъдат правило, както каза един познат в социалните мрежи. И ще имат охрана дори. Ако пък дръзнете да ги снимате, любезен прокурор ще ви повдигне обвинение, а двама служители на МВР ще ви арестуват, понеже родната полиция ни пази. Пази ни от нас – да не вземем да се усетим в кой кенеф газим със задоволство. Ако пробваме да излезем, ще повикат подкрепление.

От този момент нататък няма смисъл от избори. Няма смисъл от съд. Няма смисъл от медии. Избраният със страшно мнозинство (страшно да се чете като производна на страх дума)  „стабилен съдия“ Сотир Цацаров ще пренесе навика си за оперативки между съд, прокуратура и МВР върху държавата. И всичко ще се решава на любезен разговор между Бойко Борисов, Цветан Цветанов, Георги Колев , Бареков и Сотир Цацаров

Замислихте ли се бе, черноризци храбри, че храбростта ви ще се изразява в това да идете на работа и да не давате много вид колко ви е страх. Представихте ли си как ще изглежда като обвинител един съдия с наказателен уклон? Давате ли си сметка, че когато съдиш с презумпция за наказание, обвиняваш с човеконенавист?

Давате ли си сметка, че трябва да живеем с човеконенавист. А това е диагноза, чийто изход е летален.

И в смисъла на загиналата държава – искате ли да се обзаложим, че смелостта, която проявихте към непоожилата клетва Марковска (разбира се, post-mortem)  сега няма да я проявите нито вие, нито президента?

Ще надраскате няколко реда възхвала, когато той разпише указа. И после няма кой дори да съчини некролога на държавата.

В четвъртък премиерът Бойко Борисов с ножицата си ВСС преряза траурната лента. Откри края на България.

На 31 октомври Народното събрание свърши безпрецедентна глупост – избра с най-много гласове съдия Венета Марковска, зам-председател на Върховния административен съд за член на Конституционния съд. Днес, в четвъртък, президентът Росен Плевнелиев й попречи да положи клетва в КС.

Венета Марковска е замесена в сложен властови алъш-вериш, парламентът постъпи безумно като я избра за член на КС. Това бе НЕДОПУСТИМО.

По-важното, обаче е какво направи Плевнелиев – той на практика СТОПИРА решение на парламента. В Конституцията на България ясно е казано какви актове на НС може да спира държавният глава – закони. Т.е. той не може да възпрепятства решения на своя глава, колкото и морални да му се струват.

Ами ако утре Плевнелиев принуден от ББ и Цв.Цв.си тръгне на клетвата на някой наистина морален съдия, избран честно, но имал неблагоразумието да критикува премиера и неговото вице. (Помните какво направиха тези хора със съдия Мирослава Тодорова)? Какво се случва това – конституционалистът отново няма да е избран.

След това държавният глава може да реши да се оскърби на изборния резултат. Ако ГЕРБ не спечели изборите и останат на второ място, да кажем, какъв е шансът Плевнелиев да се обиди и да не връчи мандата на най-голямата парламентарна група? Актът ще е същият – срещу конституцията, или по-точно въпреки нея….

Едно ПЪЛНО БЕЗУМИЕ, като избора на Венета Марковска бе замаскирано с друго ПЪЛНО БЕЗУМИЕ като оттеглянето на Плевнелиев от клетвата й.

А какво ще се случи сега – каква е тая прокурорска проверка, в която протича Марковска, която излиза две години по-късно? Крил ли е главният прокурор Борис Велчев сигнали срещу Марковска? Нали не си представяте, че той не е знаел? Петни ли той името на КС с покриването на далаверите на тази дама и по-достоен ли е от нея за влизане в КС с това, че я е покривал?!

Не на последно място – предвиденото в Закона за КС, че клетвата става в присъствието на президента, председателите на ВКС, ВАС и НС, е със символно значение. Това са знаци на държавността, устоите, демокрацията, ако щете.

Днес не е присъствал и председателят на ВКС. Излизането на Плевнелиев, което е спряло клетвата на Марковска, отсъствието на Лазар Груев трябваше да е пречка да положат клетва и останалите членове на КС. Но не е имало пречка, защото Конституцията не е предвидила някой да има вето при клетвата. Демек – никой не може да възпира клетвата, дори и с благороден мотив….

Сега да поговорим за мотива – дали е благороден. Не ви ли се струва странно, че Плевнелиев, който (нека не се лъжем, че се опитва да се еманципира от Борисов) след три призива на ББ Марковска да се оттегли, реши да я „оттегли“ с държавническа реч и напускане на залата?

Не ви ли се струва някак „нагласено“ това с прокурорската проверка, която изпълняващият функцията главен прокурор Бойко Найденов изпраща на президента, а не на ВСС?

Като помислите върху това не прозирате ли милиционерската и бабаитска ръка на премиера?

Нима не схващате, че Бойко Борисов отново надупи държавата, без никакво извинение  за думите ми? Само че този път ползва Плевнелиев за този недостоен акт.

Изводът е следният: веднъж по команда на премиера Народното събрание наруши конституцията, избирайки Венета Марковска за конституционен съдия, без тя да има необходимите морални качества, втори път, отново по команда на Бойко Борисов – президентът наруши конституцията като стопира акт на парламента, без да има право на това.

Колкото и отвратително да е едно решение на парламента, то в никакъв случай не става по-малко такова, ако държавният глава погази по сходен отвратителен начин върховенството на закона.

И така се стига до следната ситуацията – с няколко крачки разказахме играта и на морала (с избирането на Марковска) и на закона (с действията на Плевнелиев). И да – разказахме играта ние и само ние с изборът, който направихме – милиционери да управляват тази държава.

Ние ползвахме ГЕРБ за инструмент за тоталното ни отмъщение към държавата и държавността, от която сме отчаяни. Макар и по съвсем различни подбуди – само в собствен интерес, Бойко Борисов УПОТРЕБЯВА ДЪРЖАВАТА, като ползва за свои инструменти – Марковска, парламента и президента…

Няма да се впускам в обяснения. Вие сами ще прецените.

Горе на снимката е неповторимият Комарницки. (Вече и единственият).

Долу на снимката е карикатурата на Чаво.

В днешния брой на вестник „Преса“ Чаво си направи карикатура. Сам на себе си. Това е все едно да си направиш харакири, ама по-лошо. После трябва да живееш със себе си.

Когато карикатуристът се държи като придворен шут на управляващите осигурява две неща. Хонорар за собствената си персона (обикновено дребен) … и благоволението на властимащите към медията. Но вече не е карикатурист, работи друго.

Повечето журналисти отдавна работят същото. На един телефонен звън разстояние. (А както знаем ББ има „телефон с копчета“). Е, натисна копчето off и на шаржа.

И тази снимка е напълно достатъчна, за да се илюстрира „свободата“ (от отговорност) на българските медии.

Страната ни е карикатура. Контурите й удивително могат да заприличат на „премиерска храчка“.

До края има само една крачка – Бойко сам да рисува карикатурите си. На заседанията на Министерския съвет, така и така си драска..

Той е недооценен художник (рисува картинки по време на заседания на Министерския съвет и скици на котенца пред журналистки).

Той строи магистрали (през няколко дни открива по няколкостотин метра път, скоба в скобата – скоро ще започне да реже лента и на 10 метра асфалт).

Има си своя Хайнрих Химлер (ХХ) в лицето на Цветан Цветанов (Цв.Цв.). Вярно, не е шеф на Гестапо, но пък кой с каквото разполага – в случая МВР.

Има своя доктор Менгеле в лицето на печални известния Лъчо Мозъка.

Той раздава правосъдие у нас. А от днес размахал пръст на държавите, искащи пари от Германия. Поне така твърди пресцентърът на ГЕРБ. Борисов за нов световен ред.

„Поскарах се малко на държавите, които само искат пари от Германия, а в същото време – не си привеждат бюджетите и дефицитите в съответствие с Маастрихтските критерии“, казал Бойко Борисов в четвъртък на конгреса на ЕНП.

Преводът – за пред българското общество, жертва на медийни манипулации и откровена посредственост, е следният: оправих България, заемам се сега с ЕС.

Европа само това чака, както знаете – твърдата ръка на Борисов да раздаде шамари на непослушните и така родният пожарникар да загаси пламъците на социалното недоволство на континента. Защото – заговори ли Бойко Борисов, европейските лидери млъкват, САЩ преустановява предизборната си кампанията (като митническа проверка в пивоварна) и световното внимание мигом се приковава върху великия строител на 21 век.

Часове преди да се „поскара“ на европейските лидери, Бойко Борисов обясни, че титаничният сблъсък между ПЕС и ЕНП щял да бъде догодина в София. Разбирай – изборите у нас.

Тук е много важно да припомним миналото на така свидния ни министър-председател. От пожарникар рязко се превръща в мутра, от мутра в охранител, от охранител в милиционер, от милиционер в кмет, от кмет в премиер. Ако не сте успели да заприходите информацията препрочетете изречението пак.

Този бекраунд трябва да е достатъчен за да си представите въображението на човека, който смята, че се е „поскарал“ на европейците, дето искат да цоцат от Меркел. В неговата глава сблъсъкът между ЕНП и ПЕС се разиграва на тепих, а той и Станишев съответно в синьо и червено костюмче и кратки гащи (както казват във врачанско) се мелят ожесточено , обляни в кръв и пот за по-голям героизъм. Станишев е в нокаут. Борисов тържествува и театрално съкращава бицепс, след което тълпа от журналистки се търка о влажното му, но победителско тяло. И хоп ЕНП печели.

Историята нататък продължава прозаично – „биейки“ председателят на ПЕС, Борисов веднага оглавява Европейската народна партия. Назначава Цецка Цачева за председател на Европейския парламент, Цветанов става шеф на Европейската комисия. Делян Пеевски оглавява антикорупционната комисия към ЕК. От този си пост последният изкупува всички вестници на Континента и спуска норматив – по пет снимки на ББ във всеки брой, всеки ден.

(Доган ще се качи на летящата си чиния и ще отпътува. Станишев ще обяснява, че е спечелил И тези избори, Мартин Димитров и Костов ще дискутират бюджет 2030, без особено вълнение какво се случва, пък и никой няма да ги пита, а Кунева ще издаде втора книга със свои речи, като представи това за битка с посредствеността в политиката)

Ние … не знам какво ще правим. Вероятно същото каквото и сега – нищо…

Средната работна заплата в Европа ще стане150 евро, а Борисов ще открива непрестанно пътища, летейки с Авиоотряд 28 от Евксиноград до Германия.

Хитлеристките магистрали ще бъдат окачествени от Искра Фидосова като ненадеждни. Щен започне наказателно преследване срещу Меркел защо не ги е реновирала. Бойко ще прати „Трейс“ да извършат прилежащите ремонти, след което ще открие още веднъж първокласните пътища. Този път като свои.

Нищо чудно после да реши да се разходи до Полша…

Битката, драги мои, идната година на територията на България няма да е избор между ЕНП и ПЕС. Ще бъде между един неосъществен художник и всички останали, които далеч не са ПЕС. Ще бъде избор, поставящ под въпрос нормалността, която сме на път да изгубим безвъзвратно.

След падането на режима на Хитлер в Германия, Химлер се самоубива, доктор Менгеле се укрива в Латинска Америка, а името Адолф в Германия е забранено и до днес.

А всичко започва от недооценени картинки.

Редно е да оценим художника Борисов (докато още само се „поскарва“ на европейските държави), за да не ни се налага да забраняваме името Бойко от срам.

Днес съм зрител. Първо одосаден. После тъжен.

ТВ7 – Николай Бареков и Яне Янев – сюжетно порно в следобеден час. Камерата приближава, снима скулите на титана на българската журналистика, известен в миналото си с прозвището – Дудука. После близък кадър на онзи, дето искаше да уволнява Бойко Борисов, ама като не успя, отиде та му целуна ръка (да кажем). Чуват се придихания и сластно мляскане (вероятно микрофонът е твърде чувствителен).

Камерата се отдалечава – зад героите изскача черна школска дъска, пред нея ББ, до снагата му надпис „Учителят и ученикът“. Единственото, което липсва за жанра е униформа за Яне. А може и за него и Барека, но това вече е сюжет с друга развръзка.

Канал следващ – Нова телевизия. Жан Виденов на син фон, чувам гласа на Димитър. Извинете, на Кеворк. В началото си мисля, че е запис. В последствие разбирам, че не е. Обзема ме клаустрофобия с дъх на социализъм, опашки за банани и обезценяване (във всякакъв смисъл на тази дума). И тъга.

Отварям Facebook. Журналистки подскачат радостно от наличието на този „демонизиран министър-председател“ на синия екран.

От единия канал ме дебне призракът на соца, от другия – вулгарното му отроче. (Камен Ситнилски по БНТ само довършва картината).

Изключвам телевизора. Пак отварям Facebook. И споря с възторга обхванал „гилдията“. Доколкото схващам на първо четене, а от второ няма особена нужда, щастието в това Жан Виденов да се вихри в ексхумирания часови пояс на Нова телевизия (Всяка неделя), е факта, че той непрестанно отказвал интервюта.

Къде сте, бе хора?! Какво като отказва да говори? Вероятно той доста по-добре от вас, извинете от нас, знае, че сега не е нужен. Не е нужно да нищим миналото си в размирното настояще. Не е време за ретроспекция, време е за действие. Не е време за анализи, време е за призиви. А Библейска истина е, че има време за всичко на този свят. Ако се справим сега, ако поне поискаме да се справим сега, ще дойдат дни по-спокойни, в който спокойно ще гледаме назад. Ще питаме и ще разбираме. Надявам се агент Димитър тогава да го няма на екрана. За да има кой да зададе въпроси с жажда за „наваксване“, а не писани на пожълтели листчета, останали от времето на доносите. Да, времето на ДС изключва „навксването“, защото в самото наваксване трябва да изключим ДС.

Както и да е. Връщам се във Facebook. Прочитам коментар, че участието на Виденов било страхотно. Не, не е страхотно. Защото в момента е безсмислено. Страхотно би било нещо, с което ние журналистите променяме средата. Търпимостта към средата. Или и да не променяме, поне да се мъчим.

Колеги, разберете, ножът така е опрял до кокала (извинете за клишето), че трябва да бъдем част от събитията. Не по елементарен начин – никой не очаква от нас да даваме пресконференции (апропо, вече никой не очаква нищо от нас).

Трябва да участваме с начина си на отразяване на темите, с общия тон към тях. С това да сме критични към себе си.

А когато става дума за публицистика този ефект е още по-силен. Участваш по-активно – с въпросите си, информираността си, погледа си, но на ПЪРВО МЯСТО с подбора на гости.

Когато държавата бедства, когато предстои избор за нов главен прокурор, който или ще оневини (буквално) настоящата власт, истинският журналист, който осен всичко, за да бъде добър в работата си, трябва да има личен морал по-различен от този на пачавра, трябва да има смелост да не рови в миналото (там е по-сигурно, удобно и безопасно). Трябва да се изправи и да говори, да пита и дълбае в съществените теми.

По този начин той периферно участва в събитията. Но участва с мисъл и със смисъл.

Всичко останало са упражнения по стил. Парламентарните избори догодина, обаче не са тренировка.

И именно защото не са от единия канал ни дебне онзи с прозвището на несмаслен духов инструмент, а от другия – онзи с агентурното прозвище.

Докато ние се убеждаваме в дистанцираност, с репортерски професионализъм и хладно и маниерно се отдръпваме от събитията, тези с прозвищата участват в тях. Ролята им е за зрителите, не за нас.

Нашата роля е за нас. Не за зрителите.

И така, уважаеми, отмина поредната неделя, в която нищо не се промени. А само се легитимира.

Легитимира антикорупционната комисия на Яне Янев, която ще работи съвместно с ТВ7 като щит и острие на ГЕРБ. И тъжното е, че вече сме го приели като даденост.

Легитимира  и реабилитацията (с уж сензационен и интересен събеседник) агент Димитър.

И когато обикновеният зрител се възхити, че Кеворк е измъкнал от нафталина Жан Виденов, ще включи на този канал идната неделя, когато с бездействие или възхита, ние сме му осигурили алибито на „качествена публицистиа“. Но тогава от телевизора ще маха премиерът, срязал поредната лента.

Тогава образите на Кеворк и Бареков се сливат в една лепкава слуз на слугинажа.

А ние… ние не се чуваме. Защото се възмущаваме само между нас си. А понякога дори им ръкопляскаме.

Слава Богу, че не гледам с окото на „обикновения зрител“ .

Тъжно ми е за моите си очи.  Заклещват миглите ми в миналото.

„Свободата е нещо благородно, велико и достойно за уважение“, „Свободата е сладка утопия“, „Свободата е страшна!“, „Свободата е за начинаещи“, „Свободата е в пълната липса на ангажименти“. БУЛШИТ! Това са първите резултати в Google, ако си направите труда да попитате какво е свободата. Нали баш Google знаел всичко. Знае- таратанци.

Пускам си Janis Joplin. Freedom’s just another word for nothing left to loose. Безспорно звучи възвишено и може да разплаче някоя  уона би интелектуалка. БУЛШИТ.

Продължавам проучването. Свободата била в това да си изключиш телефона и да избягаш от света. А да си пуснеш косми и да ядеш корени, докато гушкаш със сърцераздирателна нежност малко вълче?! А да дойде майка му с големи зъби и зъл нрав?

Продължавам. Свободата е да живееш в правова държава. А в държава, чийто премиер е Бойко Борисов, а топ журналист Николай Бареков?

Впрочем, докато пиша слушам именно горепосочения „колега“, но в разговор с Цветан Цветанов. И започвам да предпочитам косми и вълци. Mute.

Ето това е свободата – да можеш да изключиш телевизора, да напуснеш работа, да разкараш гаджето си, да кажеш „не“ на приятел. Свободата е самоувереност и смелост. Нито повече, нито по-малко.

Когато напусках първата си работа, собственикът на медията, в която се правех на репортер,  в края на месеца ми плати 40 лева, останалата част от заплатата ми рязко се бе превърнала в глоби. Взех си парите, качих се при началника, метнах ги на бюрото му и му пожелах приятен ден, обяснявайки му да пие едно кафе. Е, може и да съм му казала нещо обидно, но не това е важното.  Впрочем, тогава си мислих, че това е най-ужасната медия на света.

Няколко години по-късно наистина попаднах в най-ужасния вестник за всички времена. Отидох там с идеята, че ще се боря против идването на власт на Бойко Борисов. В средата на 2009 година борбата ни видно се оказа неуспешна и така за една нощ след изборите концепцията рязко се промени в „Помагаме да се задържи властта“.  Напуснах. Зарязах голямата заплата и нищоправенето – ясно съзнавайки, че това е работа мечта за голяма част от хората – хем си клатиш краката, хем ти плащат, а ти безропотно си ровиш в носа.

Напускайки това място усетих, че на излизане от бункера, в който се намираше тогава, си тананикам.  Наистина си пеех. А дотогава смятах, че подобни сцени се случват само по филмите.

Към момента живея с два пъти по-малко пари. Но съм щастлива, защото мога да изключа телевизора, или да отида на работа и да напиша всичко, което ми дойде на ум по адрес на говорещите. Да, на края на месеца започвам да ровя в касичката за „бели“ стотинки, за да събера за цигари, но това далеч не ме потиска. Всеки път, когато посегна натам знам, че си плащам сметката за свободата и цената й ни най-малко не ми се вижда висока.

Точно така – свободата е стока. За която ние плащаме със себе си – лишаваме се от неща, или придобиваме такива, в зависимост от избора ни. Свободата е да кажеш „не“.

Свободата не е просто дума, с която да кажеш „нямам нищо за губене“. Напротив  – тя е съзнателна, решителна и преболедувана загуба. Всички останали простотии тип Google-резултати заслужават да бъдат маркирани с десен бутон, след което старателно изтрити.

Обясненията на свободата „по принцип“ са толкова престорени, колкото възвишени извинения си търсят хората, за да не платят сметката за собствените си решения.Така де – като представиш нещо за утопия, или недостижима ценност, на която  са готови само великите умове в историята, някак си не трябва да се нареждаш до тях. Най-малкото от възпитание. С две думи – къде-къде по-лесно е да забъркаш каша от нищо незначещи, но звучащо убедително думи, в изречение без особен смисъл, но със стилистична красота. И после да се дистанцираш от него, защото то е само за „велики“ хора. За свободата се говори винаги в първо лице, единствено число. Останалото са разсъждения, които могат да се поместят в коша при дилийтнатите резултати от нета.

Ходя на работа от 10.30 до около 19 часа. Наемник съм – сиреч, получавам заплата и имам шеф. Щом си взема заплатата, плащам сметките (понякога, побързвам да профукам парите, и не си плащам сметките). Добре, че имам симпатична хазяйка, която ме изчаква. Което значи – плащам и наем. Рядко мога да не си вдигам телефона. Всъщност рядко мога да не си вдигам двата телефона. Чувам се с родителите ми по два пъти на ден. Разбира се, когато не ми звъннат три пъти. Тогава се чувам по три пъти. Старая се да не ги разочаровам много. Старанието не ми се получава. Винаги съм развивала чувство за отговорност , обгрижване и синдром „Линейка“ към други хора – приятели, любими и прочие. Имам морални задръжки да крада. И имам чисто полови пречки да пребия някого – просто не съм толкова силна, не че не искам.

Звучи несвободнолюбиво. А всъщност ми е толкова широко около врата.  Защото всичко това ми е приятно.

Което отново ми напомни за Google-резултатите, свързани с бръщолевения за „избирането на верния път“. Няма такова нещо. Пътят е верен, тогава, когато вървейки по него ти е приятно. И това е единственият нормален критерий за свобода. Защото ако се разкаля терена няма как да не схванеш, че вече не е гот, и да избереш друго трасе. Тъй като свободата не е нищо по-различно от критичност и решителност.

Този текст е публикуван в списание „Жената днес“. Пускам го и тук по две причини. Силно вярвам в това, че за свободата трябва да се говори от първо лице, защото иначе всичко се превръща в празни приказки. И второ – преди няколко дни чух едно парче, което ми напомни за тези помисли. 

Mohsen Namjoo е иранец, осъден на смърт в държавата си. Живее с САЩ, където пише текстовете на песните си, заради които е и присъдата му. В САЩ го наричат иранския Боб Дилън…. Чух преди няколко дни, докато гостувах в чудесното студио на радио „Землянка“. Радио „Землянка“, естествено е онлайн медия с малко слушатели и направена с голям мерак в едно мазе – нещо като песните на този иранец. На път за вкъщи, в задушна вечерна София, ми стана много тъжно … за осъдения Mohsen и за нашата собствена присъда.

В Българското Народно събрание няма опозиция. Не по причина, че вотът на недоверие не мина, той така или иначе нямаше как да успее.

Няма опозиция, защото самата тя толкова иска да управлява, за да има всички лостове на влияние, че напълно влиза в положението на настоящите управляващи от ГЕРБ.

Няма опозиция, защото същата тази опозиция разбира колко неудачно е в момента да има властта в ръцете си и по тази причина е  заела изключително благодатна позицията да плещи лишени от всякакъв смисъл думи от парламентарната трибуна.

Няма опозиция, защото опозицията няма силни лидери.

Нима силен лидер е Сергей Станишев, който лансира като остриета на партията си Мая Манолова и Ангел Найденов? Нима силен лидер е човек, който трепва от страх от полъха на вятъра, излизащ от устата на Делян Пеевски?

Нима силен лидер е Костов, чиято цел в политическата му битност е да обсъжда бюджет 2030, докато с треморна ръка похлопва по парламентарната трибуна?

Нима силен лидер е Доган, чиято вина не е, че не се е появил в парламента – това е доста елементарно обяснение. Няма как силен лидер е човек, който е лидер само на собствената си партия, а не лидер на мнение. Защото той просто е незначителен. И това е истината – елементарна и простовата, а не възвишена и конспиративна.

За Яне, Волен и всякакви други домашни животни на българския парламент изобщо не може да става дума в смисъла лидери. Виж – за лузари може и да минат…

Тъжният факт за българската опозиция не е, че е слаба. А че тя няма интерес да изпълни със съдържание тази дума. А когато опозициоността се съдържа само в това, че твоята парламентарна група е с по-малък брой депутати, тогава понятието е друго. И то е –малцинство.

В 41-то Народното събрание има мнозинство – това на ГЕРБ и няколко „независими“ депутати. Мнозинство престъпно, безочливо, нагло и опростачено и малцинство – страхливо и очакващо някой да му пусне малко „гювеч“, демек – същото.

Всъщност, цялата опозиция се държи като независимите народни представители, на които Цветанов си призна, че плаща, а никой не разбра по какъв начин (?!?). Просто, когато става дума за цяла парламентарна група откупът е друг вид.

Какво се случи с писмото на съдиите? 130 магистрати написаха писмо до законодателната власт, за да поискат оставката на ВСС. И мнозинството и малцинството се отнесоха към това писмо, като към мистична, забранена от закон литература. И никой не го прочете. Никой не пожела да го прочете. Иначе аргументите им да се чекнат от трибуната са еднакви – ГЕРБ твърдят, че този ВСС се поддава на политически натиск, защото е избран от Тройната коалиция. Партиите от бившата Тройна коалиция твърдят, че ГЕРБ оказва натиск на ВСС. И след думите следва … нищо.

Нима опозицията зае различна позиция от управляващите по  Закона за горите? Нищо подобно – някак съгласни не припариха до пленарна зала и така лобистките текстове минаха с гласовете на 76 души от ГЕРБ, при положение, че цялото малцинство наброява над 100 души.

Нима някоя парламентарна група внесе предложенията на НПО-сектора за гражданска квота във ВСС? Отказаха – и малцинството, и мнозинството – с еднакви аргументи.

Опозицията сме ние. И нямаме парламентарно представителство.

И дано лятото тази мисъл покълне в главите ви. Защото на есен, те пак ще ни лъжат, че ни представляват…някак опозиционно, ама все не дотам…

И тогава изходът е само един.