Изключително интересен писател е Сергей Лебедев, изключително. Романът му „Предел на забравата“ толкова ми хареса, че го прочетох втори път, просто заради насладата от писането му. Другият му издаден на блъгарски език роман – „Дебютант“, също впечатлява с оригиналния подход към една забулена в шпионска тайнственост тема. Тези дни прочетох най-новата му книга, „Бялата дама“, издадена у нас през миналата година, и ушите ми все още пищят от интензитета и бруталната сила на този роман.
Преди да стане журналист и писател, Сергей Лебедев е геолог, роден в семейство на геолози и участвал в множество геоложки експедиции в Русия и Централна Азия в младежките си години. Въоръжен с тези си професионални познания, той поглежда към миналото, този най-централен и пълнокръвен образ в творчеството му, именно като геолог. И избира за фокусна точка на „Бялата дама“ миньорската шахта 3/4 в Донбас, прототип на която е реална въглищна мина край днешния град Донецк, където в периода 1941 – 1943 г. нацистите избиват хиляди евреи и захвърлят телата им в земната паст. След войната съветските власти правят неуспешен опит за ексхумация, но се отказват и просто запечатват шахтата.
„Като вземеш да ровиш, да разчовъркваш, да разравяш – и цялото минало ще излезе наяве. И немското, и своето, съветското. Така е подредено в шахтата, смесено, преплетено. И не само в шахтата. В живота. А затова, както е написано при Лермонтов: Притиснат под каменна плоча, не може да скочи на бой“.
Трудно е да се опише в един кратък отзив цялата плетеница от символи и метафори, която Лебедев изгражда в своя роман. Всичко е символ, всичко е препратка към друго, по-дълбоко значение, всичко е свръзано с корени, които отиват дълбоко надолу, сред наслояванията от мръсни тайни. И в корените, в дебелите пластове въглища и скали, се крие онова зловещо, безнаказано зло, вечното зло. То няма националност, няма страна, то е абсолютно.
Нацистите хвърлят в мината евреите. После съветите прикриват стореното, вместо да го разобличат. От престъплението не следва наказание, а ново престъпление – това на прикриването.
„Разбрах, че истинската мощ е в това, че съветската власт няма страх да покрие вината на врага и неговото зло. Това е дадено само на най-силния сред силните, над оня, който стои над обикновения морал. И че той ще ѝ служи вечно, защото сега знае каква е истинската тя: лесно е да убиваш чуждите, по-трудно – своите, но да решиш да скриеш греха на врага – това е мъдрост велика и владичество безкрайно„.
Геологът, писателят Сергей Лебедев е категоричен в оценката си: „В тази простота на обяснението, в лекотата да се умножи злото на убийството чрез неговото скриване – именно в това е наслагването, част от съучастието„.
Шахта 3/4 постепенно зейва с черната си паст пред читателя като топос, натоварен с многобройни слоеве насилие и смърт. Захранвана десетилетия наред, тя продължава да взима жертви дори във времето, в което се развива романът, лятото на 2014 г. Макар и отдавна засипана и запечатана, тя пак е притегателна сила за смъртта. Именно в района на Донецк през 2014 г. руските сепаратисти свалят със зенитна ракета пътническия самолет MH17, при което загиват 298 души. Тази трагедия се разиграва и по страниците на романа, свързвайки жертвите на безсмислената атака с останалите пластове от погребани в различни времена хора.
„Там, горе, в небето, е пълно с хора, ако се сметнат всички самолети дневно. Там, долу, под земята е пълно с хора, заточени в шахтата. Горните са живи. Долните са мъртви. Горните не знаят за долните, но ги свързва шахтата, насочена към небето. Оста. Вертикалната ос, около която може да се завърти светът„.
В този наситен със символи роман, герои са не само неодушевените, събирателни образи като Шахтата, Злото и Смъртта. Допълват ги и хора от плът и кръв, с тях се запознаваме още в самото начало, на смъртното легло на Мариана. Дъщеря ѝ, Жана, е до нея в последните ѝ мигове, изправена пред вцепеняващото, мръсно, натуралистично загиване на един човек, прекарал трийсет години като началник на пералното отделение към шахтата. И Мариана, и професията ѝ са ярки символи, противоположности на заобикалящото ги. Мариана, толкова различна от останалите в миньорското градче, дистанцирана, фина, с черти и маниери, които говорят за друг някакъв произход. Манията ѝ по чистотата, сред черните сажди на терикона, е на пръв поглед безмислено усилие, но сякаш единственото възможно, единственото достойно на това проклето място.
„И усещаше – за първи път – непреодоляното зло на мястото. Разпознаваше в него, както се разпознават гнилочта и прокобата, онова страшно, долно, землено, което Мариана цял живот бе отмивала, без да му позволява да се разпространи, да се натрупа, сгъсти и втвърди, което съставя онази орис, която не задължително, но може да се сбъдне, ако нови злодеи необезпокоявани се явят след предишните и пролеят нова кръв връз старата“.
Това е един от най-ярките символи в целия роман – образът на Мариана, която се опитва да изчисти всяко петънце, да избели всяка тъкан, на място, пропито с чернилката на въглищния прах и на масовата, напластена, прикрита, ненаказана смърт. Но Мариана умира още в самото начало на книгата – Лебедев не ни оставя да си правим илюзии, не подхранва излишни надежди – Мариана умира сред мръсотията, срещу която се е борила цял живот, с нея умира и целият смисъл на борбата срещу мръсното и тленното. Онова, което остава, онова, което ще се развие по страниците на романа нататък, е още мръсотия, още смърт, повторение на злото, нов пласт в шахтата.
„Бялата дама, перачката на битието. Тя отмиваше не само злото на нацистите – а еманациите на мината като такава, на всичките ѝ ненамерили покой, неразредени слоеве,всички злодейства, оставили залежи от неразделими тела. Отмиваше и самото зло на неразделимостта злото на укриването. Удържаше вързана ориста. Джинът в бутилката„.
„Бялата дама“ разказва за предшественика на пълномащабната война в Украйна – отцепването на източните области Донбас и Луганск. И макар тази тема да е по-скоро фон на повествованието, да липсва някаква хронология и историчност, Лебедев умело свързва „опълченците“, нашествениците „от изток“, в цялостната картина на злото, упражнявано над тези земи в продължение на повече от век. Тези „зомбита“, появили се в униформи без отличителни знаци, са поредните в дългата колона от насилници, добавили слой след слой жертви в ненаситната паст на шахтата.
Много видими са приликите в писането и идеите на Лебедев от „Предел на забравата“, но „Бялата дама“ има едно съществено предимство – склонният към обширно философстване Лебедев тук се е „пообрал“ малко и резултатът е много по-монолитна, плътна и наситена структура. В обем от 250 страници просто липсват безкрайните пасажи „полет на мисълта“, с които изобилства другият роман. Като недостатък бих отбелязал до някаква степен подценяването на читателя, който не е оставен сам да улови и да се наслади на ярките метафори и препратки, на взаимовръзките, така умело изграждащи романа. На много места имах усещането, че Лебедев обяснява в прав текст какво има предвид, сякаш допълва някое силно послание с нещо като критически отзив за собствения си текст. И това ми се стори излишно, защото символите са достатъчно отличими, няма нужда от толкова подробно „обговаряне“ на използвания инструментариум. Да, в резултат са се получили страхотни цитати, върху които с удоволствие си налепих отметки, за да се връщам към тях (и да използвам, вкл. и в този отзив), но бих предпочел възможността и сам да си ги формулирам на база прочетеното.
Като изключим тази забележка, „Бялата дама“ е безспорно силен роман, който отново обработва вечната тема за паметта, забравата и ненаказаното зло, илюстрирани по изключително образен начин и даващи някои ценни отговори в контекста на продължаващата война в Украйна. В нея няма оптимизъм, но оптимистите по света рязко намаляха в последните години така или иначе. Накъдето и да сме се запътили, стъпваме по пластовете на миналото и от това дали ни стиска да погледнем трезво към него зависи какво ще оставим в пластовете на онова, което днес наричаме настояще.
Георги Грънчаров
Библиотеката 
