Почти, но не съвсем. Има четири теми, които се въртят около историята на Израел, каквато я намираме както в библейските писания, така и в по-късните еврейски книги – четири теми, които придават форма и съдържание на историята, която очертахме.

Но не било същото. Поне не същото, както във времето на Давид и Соломон, когато Израил бил свободен и независим, когато околните народи били подчинени, когато хора идвали от далеч, за да видят красотата на Ерусалим и да чуят мъдростта на царя. Израел се завърнал от Вавилон, но, както казват някои писатели от онова време, те все още били роби – в собствената си земя! Империя след империя: Персия, Египет, Гърция, Сирия и накрая Рим. Дали това, питал се еврейски народ, било истинското значение на завръщането у дома? Дали така ще изглежда, когато Бог спаси народа си и възстанови реда в света?

Може би е било неизбежно еврейските разказвачи, които са създали Стария завет, да възприемат „плена и завръщането” като основна тема. Основните части от техните писания най-вероятно са достигнали окончателната си форма, когато евреите са били изгнанници във Вавилон, живеейки с мъката да са далеч не само от родината си, но и от Храма, където ЯХВЕ е обещал да бъде с тях („Как можем да пеем песните на ЯХВЕ“, оплаква се един от поетите от онова време, „в чужда земя?“ [Псалм 137:4]). Иронията на това, че семейството на Авраам живее в Вавилон, земята на Вавилонската кула, не им убягва. Но те знаят на какво да се надяват. Те са били в изгнание и преди. Това е централната тема на всичките им истории.

Всъщност всичко започва със самия Авраам, който през част от номадския си живот заминава за Египет – и почти остава заклещен там. Уплашен за живота си, той лъже, като казва, че Сара, неговата съпруга, му е сестра. (Това е невинна лъжа, защото всъщност тя е негова полусестра.) След това му позволяват да си тръгне. Тази история се разказва веднага след като на Авраам е дадено първото велико обещание, като че ли за да се каже: „Виждате ли? Не е минало много време, откакто Бог му е дал това велико бъдеще, а той почти го е пропилял.“

от Тимъти Келър

„В престъплението на устните се намира опасна примка, А праведният ще се отърве от затруднение. От плода на устата си човек се насища с добрини; И според делата на ръцете на човека му се въздава.” (12:13-14)

Паралелизмът тук е показателен. Според стих 14 добрите думи ни насищат вътрешно с добри неща. Подразбира се, че злото слово също вреди вътрешно (стих 13). Как? Думите въплъщават и усилват мислите. Когато казваш: „Мразя те. Искам да умреш“, думите са изговорени защото ги чувстваш. Но след това ги чувстваш още по-силно, защото си го казал. Това, което казваш, изпълва сърцето ти.

Това не означава, че не трябва да бъдем честни относно чувствата си (срв. 10:18). Но когато изпитваме омраза, трябва да използваме думи, за да я изповядаме, а не за да я излеем. Говори за това с Бога или с приятели и кажи: „Изпитвам този гняв, това обезкуражаване, това изкушение.“ Думите ти, така да се каже, ще направят мислите видими. Можш да ги пресееш, да ги разгледаш отстрани и да изхвърлиш глупавите и греховните много по-лесно, защото си ги изказал. Управлението на речта ни е начин да контролираме цялото си същество (Яков 3:2). Исус беше съвършен и затова речта му беше съвършена (Йоан 7:46).

Къде сте виждали да се проявява вътрешната сила на думите, която оформя живота ви?

Молитва: Господи, аз мога искрено да се моля: „Постави стража пред устата ми, Господи; пази вратата на устните ми“ (Псалом 141:3). Моля Те да направиш това, най-вече заради Твоето име, но и защото сърцето ми не може да понесе злите ми думи. Амин.

„О, значи сте построили кула, така ли? Какво ли ще измислите следващия път?“ Такъв е тонът на гласа, който намираме в Битие 11, когато Бог коментира саркастично жалките човешки опити да се представят за велики и важни. Историята се влошава все повече: от бунта в Едемската градина (глава 3) до първото убийство (глава 4) до широко разпространеното насилие (глава 6) и сега до безумната идея да построят кула – която днес наричаме Вавилонската – чийто връх достига до небето (глава 11). Тези, които би трябвало да отразяват Божия образ в света – тоест човешките същества – вместо това гледат в собствените си огледала; и това, което виждат, едновременно им харесва и ги плаши. Арогантни и несигурни, те са станали самонадеяни. Бог ги разпръсква по лицето на земята, разбърква езиците им, така че да не могат повече да преследват своите грандиозни проекти.

от Тимъти Келър

„Опак човек сее раздори, И шепотникът разделя най-близки приятели.” (16:28)

Защо е необходимо да посветим цяла глава на нацията, в която, по историческа случайност, се е родил Исус от Назарет?

Никой от ранните християни не би мислил така. Фактът, че такъв въпрос изобщо може да бъде зададен, показва колко се е отдалечил християнският свят от корените си. Фундаментално за християнското светоусещане в най-истинската му форма е, че случилото се с Исус от Назарет е било кулминацията на дългата история на Израел. Опитът да разберем Исус, без да разберем каква е тази история, как е протекла и какво означава, прилича на опит да разберем защо някой удря топка с бухалка, без да знаем какво е бейзбол или крикет.

от Радостин Марчев

Най-общо богословието на заместването е свързано от една страна с мястото на Израел в бъдещия план на Бога, а от друга с отношенията между Църквата и Израел. Казано по-друг начин: ще продължи ли Бог да работи по специален начин с Израел? И Правилно ли е да се каже, че обещанията и ролята на Израел в настоящето са прехвърлени към Църквата? Двете страни са свързани, но по никакъв начин не са еднакви – нещо, което често не се взема под внимание от хората, които обсъждат темата.

от Тимъти Келър

„От плода на устата си човек се насища с добрини; И според делата на ръцете на човека му се въздава… Благият език е дърво на живот, А извратеността в него съкрушава духа.” (12:14; 15:4)

от Радостин Марчев

Проповед за трети адвент

Втора евангелска баптистка църква

Варна, 14.12.2025

Не зная дали сте съгласно, но на мен ми се струва, че българите сме една странна смесица от наивност и скептицизъм. Веднъж ние лесно вярваме на всякакви конспиративни теории и фалшиви новини, а друг път сме доста скептични. Ние не вярваме лесно, искаме доказателства и дори имаме една поговорка, която казва: „Око да види ръка да пипне“. Понякога това може да е дразнещо друг път може да показва, че сме здраво стъпили на земята.

от Радостин Марчев

Един от най-интересните подходи към Рождество се намира в началото на евангелието според Йоан. Темата за „логоса“-а (Словото) като творчески агент и неговото двойно значение в еврейското и гръцкото мислене е добре известно и подробно разглеждано в научната литература. Но по-широката идея, на която той се явява посредник е също толкова интересна.

БОГ

БОГ В НЕБЕТО

НЕБЕТО И ЗЕМЯТА: ПЪЗЕЛЪТ

НЕБЕТО И ЗЕМЯТА: ПРИПОКРИВАЩИ И ПРЕПЛИТАЩИ СЕ

БОЖИЕТО ИМЕ

В определен момент от историята – трудно е да се каже точно кога точно се е случило това – древните израилтяни са започнали да наричат своя Бог с едно специално име.

Вариант три е този, който намираме в класическия юдаизъм и християнство. В този вариант небето и земята не съвпадат. Нито са разделени от голяма пропаст. Вместо това, те се припокриват и преплитат по различни начини. Това може да изглежда объркващо в началото, след ясното „или/или” на пантеизма и деизма, но това е объркване, което трябва да приветстваме. То включва сложността, която можем да очакваме, ако човешкият живот е всъщност толкова сложен и многостранен, както видяхме в предишните глави. Лесно е да мислите, че сте усвоили пиесите на Шекспир, ако на рафта си имате само комедиите. Когато някой ви донесе и всички останали пиеси – трагедиите и историческите пиеси, плюс един-два тома с поезията на великия човек за добър баланс – ще се оплачете, че нещата сега стават объркващи и много сложни. Но всъщност сте по-близо до разбирането на Шекспир, а не по-далеч.

Има три основни начина (с вариации), по които можем да си представим връзката между Божието пространство и нашето. Много мислители, и то не само от юдео-християнската традиция, са разглеждали нещата по този начин. Днес много хора познават основите на сложни теми като икономика или ядрена физика, но много от тях, включително и много християни, нямат представа за основните варианти в богословието.

от Тимъти Келър

„Както благоуханните масла и каденията веселят сърцето, Така – и сладостта на сърдечния съвет на приятел.” (27:9)

„Бог е на небето“, казва един от по-твърдоглавите библейски писатели, „а ти си на земята; затова не говори много“ (Еклисиаст 5:2). Това е предупреждение за онези от нас, които се прехранват с писане и говорене, но подчертава това, на което библейската традиция винаги набляга: че ако мислим за Бог като „живеещ“ някъде, това място се нарича „небе“.

Християнската история претендира да е истинската история за Бога и света.

Като такава, тя се предлага като обяснение на гласа, чието ехо чуваме в търсенето на справедливост, в стремежа към духовност, в копнежа за взаимоотношения, в жаждата за красота. Никое от тези неща само по себе си не сочи директно към Бог – към какъвто и да е Бог, да не говорим за християнския Бог. В най-добрия случай те сочат в една доста неясна посока, като човек в пещера, който чува ехото на глас, но няма представа откъде идва.