Преболедувах я. Точно 4:30 сутринта е – най-после я преболедувах. Разбрах го след като се събудих преди минути и в просъница се затътрих към „my darkest recess“, за да отделя преработеното количество чай от жиловлек („манна небесна“ според майка ми – отвратителен вкус има, ако не се добави мед!). Върнах се в леглото, автоматично посегнах към лаптопа и си нахлузих слушалките. Тогава внезапно се отрезвих и си казах: „Аман от Франсoaз Арди!“… и ето на – сега се ококорих и не ми се спи!
Голямо залитане – скоро не ми се беше случвало така да се дрогирам с музика. Сигурно стана заради рязко повишилия се интензитет на интереса ми към френски език. Е, признавам – беше приятно да я гледам и слушам, но ХАЙДЕ СТИГА толкоз, друг път пак (сериозно, на два пъти дори отмених уговорени часове, а и малко остана да напускам в блога още 3-4 нейни клипа от ю2-ба…). Вече мога да се върна към любимите Ред Хот, Куин и Буена Виста S Клъб и… да взема да се обадя на приятелите в София и в Шумен.
Дояде ми се лимон, странно. Това обикновено предхожда поредната хрема или грипозема, а хич не е сега моментът (супер временце беше тези дни – хладно, но слънчево едно такова, мами да излезеш: нищо, че не го сторих). Обаче ме мързи ужасно да ровя за цитруси в хладилника, а и се захванах тука с писанията… що ли, и аз не знам – със себе си да дърдоря, май!
Дали не ме обзема параноята, че ‘блогването’ започва малко по малко да ми отнема от свободата? Това СЕ ЗАРЕКОХ да не го позволя. Надявам се да не се случи, иначе – ще трябва да изтрия блога. Все повече ми липсва всичко останало, а тук го няма със сигурност.
П.С. 5:30 е. Доспа ми се. Утре (днес) съм много заета: ще си поспя още час-два. Колко хубаво ще е, като се изкъпя сутринта…
Е, започвам новата експериментална ‘рубрика’ – „lost in translation„, (категория TRANSLITERA), в която смятам да представям свои преводи и текстове на други блогeри, а това е първата публикация с нищожен опит за превод на френски… надявам се с с ваша помощ да прогресирам бавно, но славно. 🙂
Winnie the Pooh with a jar of bee-honey, on the threshold of an adventure. Мечо Пух с буркан от пчелен мед, на прага на приключение.
„Just How do you do it, Pooh?“
„Do What?“ asked Pooh.
„Become so Effortless.“
„I don’t do much of anything.“
„But all those things of yours get done.“
„They just sort of happen.“
„Как точно става, Пух?“
„Става Какво?“ попита Пух.
„Да правиш всичко Без усилие.“
„Никак не се старая за това.“
„Но всичко, което правиш, се получава.“
„Просто някак си се случва.“
„Juste Comment ça va cela, Pooh?“
„Que est-ce qui va?“ a demandé Pooh.
„Devenir si Sans effort.“
„Je ne fais pas rien pour cela.“
„Mais toutes ces choses tes sont accomplies.“
„Ils juste d’arrivent comme cela.“
А ето и виновника за този пост:
Вече получих разрешението му в коментар 5 към страницата за гвоздея и пристъпвам направо към действие: представям ви текста Just на Ранд – заглавието и идеята ми напомниха за горното откъсче от любимата книжка „The Tao of Pooh“ на Бенджамин Хоф. Отначало се бях амбицирала да преведа текста на френски, но се оказа твърде сложно за мен на този етап 😦 , затова пък го преведох на английски 😛 – надявам се поне на него да послужи, защото сподели, че заляга над езика на Албиона…
Ако имате забележки по превода на по-горния или следващия текст, или желание да се включите на друг език, ДАВАЙТЕ или както казава Ранд: „Ами… Хайде.“ Сърдечно благодаря! 🙂
If you have any comments on the translation above or the text that is to follow, or you simply feel like joining the thread in another language, GO AHEAD, as Rand advises. 😉 Thanks a bunch!
–––––––––––––––––––-
Just – автор: Ранд
Настроенията, че и желанията, имат очарователния навик да се преобразяват за някакви си минутки. Понякога преминават от едно състояние в диаметрално противоположното си такова, понякога се променят мъничко, заради разни си там конкретни събития. А в определени случаи, човек пожелава да се остави на течението, позволявайки на живота просто да се „случва”. В такива моменти е нужно някой да каже простичките думи „Ами… хайде.”
Така де, P.I.F. може и да звучат страхотно unplugged, но нощна София е приказна, огромна и има толкова много неща за разглеждане (особено в такава приятна компания) – архаичните сгради, които вече се срутват прилично често, градинките, белите кученца и разните улични изложби с мъничките тъжни азиатчета, които искат да кажат просто “I miss you”. И чикитос/чикитас, и арболес…
Е, липсата на шоколад и осъзнаването колко много съм забравил испанския, успяха да ме депресират a little bit. Хм, за последното излъгах. 🙂
––––––––––––––––––––
Just – English version: Val
Moods, and even desires, possess the fascinating habit to transform in less than a couple of minutes. Sometimes they alternate – from one state into its diametrical counterbalance – and sometimes change just a tiny bit, due to a variety of insignificantly particular events. At certain moments you just wish to let go and drift away with the flood, simply allowing life to “happen”. When such instances occur, it takes someone to say the plain words of “Well… Go ahead.”
To cut a long story short, П.И.Ф. might well sound great unplugged, yet Sofia at night is like a fairy tale, huge and offering so much to see (especially in such a pleasant company) – archaic buildings that have recently began collapsing quite regularly, occasional park areas, white poodle-doggies, and numerous street exhibitions with little sad Asians, who just crave to say “Que je vous manque”. Also, chicitos/chicitas and àrboles…
Well, I admit the lack of chocolate and the sudden flash of how much I have forgotten my Spanish sort of depressed me un petit peau. Ehhr, I guess I lied about that last. 🙂
Позната снимка, нали? Страницата е от прочутия „Шестоднев“ на Йоан Екзарх, но не за него ми се пише сега. Мисля си за изкуството на ръкописния текст и за почерка.
Калиграфията винаги ме очаровала с изяществото си – в училище губех нишката на урока по литература и се отплесвах в изучаване на ръкописа и на сложните плетеници в розетите и в орнаментите. Не ви ли приличат на заклинания, тайни лабиринти, или кодове? Е, признавам, любопитството ми към загадки понякога ме кара да ги търся навсякъде. 😛
Съзерцавам изкусно украсената начална буква и си представям подострено перо: съсредоточено и едновременно с това ужасно леко в ръката на калиграфа, внимателно потапяно в мастилницата, обмислящо всеки детайл в орнамента и… прехласнато пред текста. „Несъмнено е бил очарован“, казвам си, „как иначе ще създаде това изящество?“ Порових се в нета и открих ето това добре забравено от мен слово на Екзарх за най-прекрасното творение:
„Като виждам небето, украсено със звездите, слънцето, месеца, земята — с треви и дървета, морето — изпълнено с всякакви риби. . . и като стигнах до човека, като че от учудване си изгубих ума и не мога да разбера как в толкова малко тяло може да има толкова голяма мисъл, която да обхваща цялата земя и по-високо от земята да се издига. Къде ли е закрепен този ум? И как той излиза от тялото и преминава през различни обвивки, преминава през въздуха и облаците, стига до слънцето и месеца, и през всички звездни пояси, през ефира и всички небеса и в същото време той се намира в своето тяло? На какви ли крила той излита? По кой ли път лети? Не мога да разбера. Само това зная да кажа с Давида: Дивно е за мене твоето знание; то е силно, не мога да му се противопоставя. . .”
Дали не е имал предвид именно творческите заложби на разума ни? (Как мислиш, Графе? А ти, ѣрен?) Както и да е, май взех да се отплесвам в друга посока, а исках да опиша калиграфията като усещане. 🙂
Правела съм няколко опита да „рисувам“ текст (собствен или чужд) по начин, който да отразява моя прочит на съдържанието: не съм имала особен успех. Перото ми често бе припряно, не се упражнявах достатъчно, исках веднага да се получи… и въпреки това провалите не намаляваха удоволствието от самото писане. 🙂
Понякога се чудя дали калиграфите не добавят нещичко от себе си към текста? (Съдя от опит – преводачите със сигурност са изкушени от мъъъничко по-голяма доза съ-авторството!). За всеки уважаващ се творец е доста важно какво усещане ще предизвика…
Знам, че е всеизвестно, ала все пак > Ето бегъл пример за това как шрифтът въздейства върху възприятието:
Не ви ли звучи някак по-приятно: мъдро и заклинателно (макар, признавам – щеше ми се да е още по-експресивно като стил на изписване на графемите)?
Всъщност, според Уикипедия, корените на думата идват от гъцките κάλλος (калос: „красота“ ) + γραφή (графи: „писане“). Все си мисля, че названието на това изкуство не е простата интерпретация ‘красиви букви’. Вярвам, че е по-скоро възторг от ‘красиво написано’, т.е. от смисъла на текста. Е, не съм изучавала етимология, но и не мисля да проверявам дали е романтична заблуда – мое си е това усещане за калиграфията и пò си ми харесва. 🙂
Дойде ми наум да изровя от нета следния пасаж от „За буквите“:
И както гърците съставиха своите букви по образец на еврейските, така и той – по гръцките. Първата буква у евреите е „алеф“, което ще рече „учение“. Като се завежда отначало детето на училище, казва му се: „Учи се“ – това е алеф. И гърците, подражавайки на това, казваха „алфа“. И така се пригоди този еврейски израз към гръцкия език, че казват на детето „алфа“, което значи на гръцки „търси“ вместо „търси учение“. Подобно на това и св. Кирил създаде буква „аз“.
С риск да стана смешна ще кажа, че моят прочит точно в този момент е следният: създаването на азбуката ни по същността си е калиграфия – естетически препис на нещо много хубаво (има ли по-красиво от това да можеш да общуваш с даден код: да предаваш чувства, мисли, емоции и да те разбират?) и едновременно с това съ-авторство при поднасянето му пред онези, заради които се създава. Ако продължа с интуитивната интерпретация на „алеф“, мога да стигна дори до там, че красотата на буквите е именно в ръкописното им изписване: да станат инструмент на „учението“… как да твориш. 😉
За най-сполучливия опит да „калиграфирам“ свое послание вече съм споменавала тук. Преди повече от пет или шест години узнах, че една приятелката се изнася на квартира. Искаше ми се да й пиша, да я подкрепя в начинанието. Така че отидох на гости у познат американец, който живо се интерисуваше от калиграфия, и с малко напътствия и помощ от негова страна нарисувах костенурка, която се мести заедно с корубката си и въздъхва облекчено: „Слава богу, че не ми се налага да пренасям покъщнина“. Така и не помня дали го изпратих и дали беше получено това послание, но преживяването покрай създаването му беше чудесно – от подбора на перодръжката, избора на мастило и подходяща хартия, та чак до капките вода върху определени зони с цел да се постигане water colour effect… Получи се магията, както и в това видео (направих превод от английски) за поезията, калиграфията и анимацията (друга позабравена моя мечта):
Lively shadows dance among green arbors on a long summer’s day.
Dragonflies and Koi play joyfully and gay.
The water ripples and the lotus sways,
Еvoking an endless fragrance reminding us of summer’s way.
* * *
Игриви, сенките танцуват в зеленина на дълъг летен ден,
а водни кончета и златорибки плуват в мек захлас.
Две езерни вълни се гонят и лотос тихо се люлее в техен плен –
разнася своето ухание със спомена за летен смях.
* Ако не бях толкова нетърпелива по природа, щях да обмисля по-сериозно дали да не започна да се занимавам с калиграфия. Дали да не опитам отново?
Обичам да я пея в караоке бар (английската версия на Франк Синатра).
Ето и оригиналът в изпълнение на Жоао Жилберто:
Olha que coisa mais linda
mais cheia de graça
É ela menina que vem e que passa
nun doce balanço, caminho do mar…
Moça do corpo dourado, do sol de Ipanema
O seu balançado é mais que un poema
é a coisa mais linda
que eu já vi passar…
Ah! Porque estou tão sozinho
Ah! Porque tudo é tão triste
Ah! A beleza que existe
A beleza que não é só minha
que também passa sozinha
Ah! Se ela soubesse
que quando ela passa
o mundo sorrindo
se enche de graça
e fica mais lindo
por causa do amor
por causa do amor
por causa do amor
* * *
Ето и изпълнението на Аструд Жилберто (моя любима версия):
–
Tall and tan and young and lovely
the girl from Ipanema goes walking
and when she passes
each one she passes
goes „Ahhh!“
When she walks she’s like a samba
that swings so cool and sways so gently
that when she passes
each one she passes
goes „Ahhh!“
Oh, but he watches so sadly
How can he tell her he loves her?
Yes, he would give his heart gladly.
But each day when she walks to the sea
she looks straight ahead
not at he.
Tall and tan and young and lovely
the girl from Ipanema goes walking
and when she passes
he smiles
but she doesn’t see.
She just doesn’t see.
No, she doesn’t see….
Il est après le minuit, encore je n’ai pas besoin de dormir.
Je réfléchis à la mer et aux moules. Les moules qui gardent un univers entier bien caché dans le grain simple qui reste calmement ont câliné dans leurs plis de cape.
* * *
It’s long past midnight, yet I do not feel like sleeping.
I ponder on the sea full of mussels. Mussels that keep a whole universe well hidden in the simple grain quietly cuddled in their mantle folds.
* * *
Отдавна мина полунощ, а аз все още не заспивам.
Мисля за морето и за мидите. Мидите, които пазят цяла една вселена, умело скрита в семпла песъчинка, тихо сгушила се в гънките на мантията им.
* * *
Давно уже полночь, однaко я не чувствую потребность спать.
Я размышляю над морем и мидиями. Мидии держат целую вселенную хорошо скрытой в простом зерне, которое они спокойно обнимают в сгибах мантии.
(мисли, породени като реакция на този пост и после доизказани по един перфектен начин тук)
„Гласът, който чуваш, не звучи от моите уста. Това е вътрешният глас на ума ми.“ – казва нямата Ада от филма „Пианото„
Раждаш се гол и никой не пита искаш ли да те повиват или не. Когато се любиш страстно, разкъсваш бельото. Бушува буря на чувствата и раздираш дрехите и даже кожата си.
Нито едно от тези действия не може да бъде възпряно от свян пред тълпата: просто не би я забелязал. Но не нарочно. И не защото си искал да афишираш тези състояния.
Гола ли съм по бельо? „Че как да не си“ – всеизвестният цар излиза с „невиждани“ още одежди, а народът крещи: „Ха, царят е гол!“ и се кефи на малоумието (или липсата на сексапил?) на василевса, докато онзи дефлира по долни гащи.
Кое би спасило голия цар от доста „неловкото“ положение на малоумник? Отговорът, за жалост, е един – ПЕЧАЛБАТА от ситуацията. Така лесно би влязъл в образа на хитрата лисица, отнела сиренцето на свраката, а колкото до малоумието – е, то със сигурност не е атрибут на онзи, който се смее последен.
Ами ако беше гола царица? При това сексапилна?
Голотата по прашки пречи да хигиенизираш собственото си тяло (къпем се съвсем голи, нали?), камо ли да я насилваш да освобождава духа на някого. Така, че тя най-често се оказва търговия с цел печалба или просто евтин трик (модерно име: маркетингова стъпка) за привличане на внимание.
Е, нека тук платим дан и на романтичното: дали това не е просия за любов, за съпричастие? … Просякът , струва ми се, би разголил недъга си докрай (иначе ще заприлича на британка, излязла на протест срещу обличането на палта от меча кожа).
Остава простото предположение: суета = еротично бельо. Функцията му е да подразни и да провокира действие. После става почти ненужно – като тялото, което го обитава. Това, простете, ни най-малко не означава, че не съм заклет фен на финото и нежно lingerie! 🙂
Изкуство? Да се събличаш е танц, който не всекиму се удава. Дори там бельото неизменно пада, макар да е последно.
Да те споходи Музата и да накараш другите да оголят душата си – да поискат да я докоснат влюбено, е далеч по-трудно. Немислимо е, ако първо не оголиш собствената си душа – едва тогава Гласът ти се чува. Дори да си по бельо.
Току-що прочетох този запис на ѣрен и взе, че ме връхлетя музата:
I had just read this post by Ӕren when I was hit by the Muse:
Ovid’s whisper in my words:
For, neither virtuous, nor vicious is the humanborn.
And best he is, who in the least pursues demands.
Sweet male friend, when the scales are put to even
and graceless qualities do match the graceful ones,
you’d rather open out to love, thus wishing for the virtue
to show in greater quantity and weigh the most.
Should bitterness you seek, go lean onto the other side
and cause the scales to break their equal level.
Try, if you wish so, and do love – the balance is restored.
Thus, all who with affliction suffer and indulgence crave
should then in turn forget about thy weakness:
Remember, faults are thick where love is thin
and sin is always best redeemed by grace,
for, he who seeks forgiveness, should forgive.
Седнах пред екрана с намерението да пиша за разходка из тесните уличките на малко френско селище, ала пред очите ми все изплуваше запустялата ни селска къща в Странджа, където прекарвах част от летните ваканции и коледните празници:
буренясалия двор на кокошките
Външната ограда отдавна я няма – беше плет от горски трън, щеше да се види тук вляво на снимката.
Някогашния двор съдържаше голяма сламена къшлà (подслон за козите), а наоколо щъкаха кокошки – като дете обичах да заставам на стълбището и да им хвърлям зърно от ламаринената купичка, връчена от баба. Дворът мигом се огласяше се от кукдкудякане, гъши крясък и рева на старото магаре – Сивушко (страхувах се от него и не смеех да отворя портата, затова хранех „пилците“, както дядо ги наричаше, отвисоко).
„Къш, мари!“ и пилците се разбягваха, а баба поемаше леко попрегърбена, към къшлàта – да изчисти на козите. Звън от хлопки се чуваше рано сутрин или късно вечер, на прибиране от паша. Идилия! Колко ли звезди съм преброила и колко ли съзвездия съм открила, седнала на площадката на стълбите? Дядо оттам ми показа „млечния път“ и „голямата мечка“…
Днес очертанията на двора се определят само чрез съседните огради и черния път отзад. Телената мрежа пък отделяше къщата от градината и двора. Не знам дали чардакът е все още там (в детските ми години беше сламен – ярко жълт, много красив!). Отдавна не съм ходила на село. Мисля, че откакто почина дядо, никой не се е отбивал, освен майка ми – за пълномощно и снимки за продажба… Съседите са добри – наглеждат имота, ала опустялата къща си е за оплакване. Обитават я единствено спомени.
буренясалата градина с пчелина
Най-любимият ми е свързан с малката печка-кюмбе отдясно на дървената порта, водеща към градината (виж снимката тук горе). Кюмбето се пръкна там след като изчезнаха кошерите от пчелина – не помня коя беше причината, но един ден, като отидохме, те просто вече не бяха там. Дядо така и не счете за нужно да дава обяснения… Може би се беше уморил, а може и няколкото кошера да бяха останали без пчели, знам ли…
Кюмбето пък, за наша радост, стана истински хит! Баба умееше да го разпалва с невероятна лекота и приготвяше върху него най-вкусните катми: подушеха ли пушека, чак съседите ни наобикаляха.
„Д’вечера ке метнем едни катми, баби!“
Замесваше обикновено тесто с брашно, вода и сол, може би с малко мая или каквото там е необходимо за разточване, а после мяташе катмата върху голям сач или пък направо върху горещите пръстени на кюмбето. Изчакваше търпеливо да се изпече едната страна и посягаше с ръка, за да обърне – не се боеше от горещо. Щом катмата беше готова, баба я хвърляше в тавата и идваше моят ред – да намажа горната й страна с лъжица домашно масло от козе мляко, „бутано“ с дървено бутало в тесен дървен съд. Разграбвахме катмите още докато бяха топли и мигом ги излапвахме: чак пръстите си облизвахме, а баба печеше ли, печеше… Такава я помня – седнала на трикрако столче, с ръжен в ръка и блага усмивка на устните.
Подковата ми дрънка, йееее! My horseshoe jabbers - wow!
Позната снимка, нали? Страницата е от прочутия „Шестоднев“ на Йоан Екзарх, но не за него ми се пише сега. Мисля си за изкуството на ръкописния текст и за почерка.
Не ви ли звучи някак по-приятно: мъдро и заклинателно (макар, признавам – щеше ми се да е още по-експресивно като стил на изписване на графемите)?
подковата на жабата - the frog's horseshoe 
