Ние, щастливите.

Напоследък, като ме попитат какво работя, отговарям - като зебра. В понеделник, сряда и петък съм младши разработчик. Във вторник и четвъртък - архитект на свободна практика. Уикендите - домакиня, мързеливец, пътешественик, велосипедист. Щастливец, а понякога мърморко.

Работенето като зебра има известни предимства. Първо, никой твой ден не започва с "О, пак ли същото." Второ, не се налага да правиш досадния избор черно или бяло, можеш, вместо това, да имаш всичко. Или поне така изглежда отвън. Трето, предоставя без усилие оригинален отговор на въпроса "какво става с теб". Честно казано, малко се плаша от традиционното "нали знаеш, бачкане, едно-друго". Имам чувството, че оттам до пенсионерското "на крака сме", крачката е малка. И е твърде рано да я правя. И, ако не друго, със сигурност работенето като зебра бие работенето като вол.

В търсене съм на оригинални отговори. Напоследък ми се случва да водя един и същи разговор десетки пъти, с различни хора. Чак малко ми е скучно да се слушам, отговаряйки им. Имали ли сте някога усещането, че някой разговор е предизвестен, че първата му реплика предопределя останалите, и единствената причина да се води е, че и двамата участници нямат нищо по-добро да правят. Или, по-лошото - че и двамата участници крият с него ужасната истина, че нямат какво да си кажат. Или крият някой друг, тежък разговор, от който всички ги е страх, защото ще промени нещата.

В търсене съм на оригинални отговори. Уморена съм от тези, които имам, и които мисля, че работят - а фактът, че не съм щастлива, ме опровергава.

Поне нямам това усещане, че дните ми се повтарят, и че всеки ден е същия като предния. Опитвам се да избягам и от усещането, че тичам и тичам по бягаща пътечка, и въпреки труда, потта и умората, не помръдвам. Опитвам се да избягам от пътечката, но тя само се върти под краката ми. Няма да стане с бягане. Или поне не само с бягане ще стане.

Говорихме си вчера един нов разговор. Съставен, разбира се, от няколко стари, но и това е стъпка в правилната посока. Говорихме за нашето поколение - за това, че са ни отгледали и възпитали, все едно светът е наш и ни дължи щастие, успех и благоденствие. И което е по-лошо, че ние сме длъжни да сме щастливи, успешни и благоденстващи - и ако не сме, значи нещо ни има.

Изисквам сребърната си лъжица и съм много разочарована, ако не си я получа. И гледам с грозна завист тези, които според мен я имат. Техните животи изглеждат подредени и ясни, успешни - онлайн. А моят е някакъв бяс, някакъв хаос, в който се мятам, сляпа и безнадеждна, в който ме е страх да стъпя в която и да е посока, за да не изгубя пясъчната кула, която съм градила досега. И сигурно отстрани изглежда подреден и успешен.

Изборът е странен акт. Изборът, философски погледнато, ти носи нещастие, защото е отказ от всичко, което не избереш. Отрича ти завинаги възможността да бъдеш всичко, да бъдеш богоравен, и те забетонира в конкретиката на житейския ти път.

С всеки свой избор се правим човеци, все повече човеци, все по-малко богове.

И се оказва, че не можеш да се върнеш към щастието на първото ти проплакване, към безкрайността от възможности в началото на живота, към възможността да имаш всичко, да бъдеш всичко. Живеейки, ти трупаш болката да не си много повече неща, отколкото си, трупаш всичките ами-ако-та, които да бръмчат като мухи в главата ти в онези нощи. Живеейки, от пластелинен ти се вкоравяваш, възможните ти избори стават все по-малко, докато не ти остане само един, и той - неизбежен. Докато не започнеш да отговаряш с "на крака сме", знаейки, че и това, последното, не контролираш сам.

И какво сега, ти стана програмист. Или си архитект? Не, зебра съм. Проявете, моля ви, разбиране и помогнете ми в усилията да отговоря, черна ли е зебрата - на бели ивици, или е бяла - с черни.

Изборът е несъвместим с щастието. Или по-скоро изборът, в по-горе описания наглед към него, е незъвместим с моето възпитание да се считам обречена на щастие и успех. Не искам да избирам. Страх ме е, че ще сбъркам, че може да не съм щастлива, че ще разочаровам всичките  роднини, които са живели заради мен, и които не се уморяват да повтарят, че тяхното щастие е паднало жертва за моето, че моето е единствения път да видя сянката от тяхното на техните лица.

Страх ме е, че ще сбъркам, парализиращ страх, желание да отложиш избора далеч напред във времето. Страх ме е да кажа - бяло или черно - въпреки че, вероятно, всяко от тях, поотделно, би ме направило по-щастлива, отколкото сега съм. (забелязахте ли противоречието?). Сега съм в някакво чистилище. Сега съм върху бягащата пътечка, силите ми свършват, а промяна - никаква, от никъде.

От какво те е страх - попита ме вчера. Нали най-лошото, което може да ти се случи, е да станеш програмист. И се разсмяхме.

Цигулар на покрива. Това е животът. Опитваш се да изкараш красива мелодия, без да си счупиш врата.

Изневерявам му с тези разговори. Въпреки че не му изневерявам, намирам в тях нещо, което дългата връзка е спряла да ми дава. Намирам не-повтаряне на един и същи ден. Намирам внимание и слушане, намирам разговор, който не съм водила все още. Намирам теза, различна от моята, опит и знания извън тези в моята глава. Намирам глътка въздух.

Другият любим въпрос. Роднините, както вероятно знаете, те познават толкова добре, че във всеки един момент биха успели да те разплачат с по-малко от десет думи. И често го правят. Както често ти на тях. Салатата на масата на празника е често като питката на бабата - замесена със сълзи. Другият любим въпрос - подкарващ разговор, който вече си водил, разговор, който е ясен - и от който все пак боли. И ти какво, ожени ли се вече?

Каквото и да им отговориш, все ще сбъркаш. И се опитваш да им обясниш за собствената си несигурност, за това, че все още не знаеш кой си и къде отиваш - какво остава да мислиш за втори човек, с който да споделяш бяса и несигурността си. Че и за трети. И се опитваш деликатно да отклониш потока от тендежри и одеала, идващи от онзи висок шкаф - "за сватбата", обяснявайки им как ти се ще да не бяха по-сигурни от теб в твоя избор. И те се разплакват. Ти също. И взимаш тенджерата.

Говорихме си вчера за представите на обществото за нормалност. За това как и защо те се променят с времето. За това, че всички твои идеи са ти вменени от обществото, в което си се родил. Че всъщност не са твои. Просто толкова отдавна си сред тях, че си спрял да ги мислиш като нещо външно.

Щом ние не виждаме въздуха, а виждаме водата - представяш ли си рибите да са наопаки - да виждат въздуха, водата - не.

(Рибите са винаги наопаки, отговарям мислено).

Една такава представа за нормалност е възгледа за брака. Че все е рано да избираш, че трябва първо кариера, пътуване, първо ти. И после, преди да е станало твърде късно, ти и той, и третия. Не е честно - казват жените на мъжете - че вие можете да почнете семейство на 40, докато ние, най късно на ... и това, последното, пълзи нагоре заедно с прогреса в медицината. Ще кажеш, че е някаква велика прецаквация, на която все пак си длъжен, защото го има в обществения си договор. Или като реверанс към собствения ти егоизъм, по-висок от Бога и Царя, който изисква да продължиш точно собствените си гени.

Мисля си, че отлагането на брака, станало нормално в нашата култура, е същото детинско, инатливо отказване от избор. В момента, в който се разпишете и стане официално, се отказваш от всички свои потенциални любови, от всички бъдещи мъже, които все още не си срещнал, от възможността да бъдат - нека го признаем - по-добри от настоящия.

Отварям скоба - бъдещите, потенциални, евентуални любови са винаги по-добри от настоящата. Докато все още не си ги имал, ти си ги представяш - и там са съвършени. Докато тоя тук прави това, а онова - не прави, и изобщо...

Мисля си, че ни е много страх да сбъркаме. Че ако сбъркаме и в този избор, няма да сме щастливи, успешни и благоденстващи - както сме длъжни на поколенията преди нас.

И все пак - тик-так - му идва времето да направиш и този избор.

Да правиш малки богове, които, очовечавайки се, да те разочароват.

Рано ми е още. Усещам го по нагласата, че в момента, отношението към евентуалните ми деца е като към нещо, което ще е отговорно за моя неуспех, за нещо, което ще ме спира и ще ми пречи. Страх ме е и да не сбъркам с отглеждането им. Голяма отговорност ми се струва.

Знам, че ще имам деца - в един момент. Знам, че нагласата ми ще се промени, и ще го поискам. Просто трябва да си извървя пътя. И да си науча уроците. А часовникът цъка. Хайде, просветление, какво чакаш?

Достигам до два извода - за себе си - с този текст.

Първият е, че вменените ни норми могат да се променят. Че те са се променяли с развитието на обществото и отразяват актуалното му състояние. Че трябва да продължат да се променят. Че ако искаме промяна, трябва да си я направим. Нормите, в които аз не вярвам и които искам да променя.

Работохолизмът и кариеризмът. Можеш да променяш света и с по-малко работа. Но по-ефективна. Че има толкова смисъл да растеш в службата - колкото да растеш в ума и духа си, да ставаш по-добър, да стигаш по-близо до истината. И ако крайната ти цел е щастие, тя е (за мен) доволство от постигнатия прогрес и вяра в правилността на посоката, в която се развиваш по всички от тези параграфи - професионален, личен, духовен, на ума, на сърцето.

Страхът от брака. Страхът от развода. Сега му е времето, и трябва да направиш, каквото усещаш, че е най-добре. Което ти смяташ за правилно - не половинката, приятелите или семейството ти. Което сега смяташ за правилно - утре ще е друго - но утре си е за утре.

Вторият. Дефиницията за щастие. Трябва да си я намериш - твоята, не за всички.

За мен част от нея е вярата, че животът не е zero-sum game. Че твоето щастие не е за сметка на нечие друго. Че чуждото щастие не е за сметка на твоето. Че благата се създават и всички, заедно, може да направите света по-добър.

Друга част от дефиницията е да признаеш, че ти не си Бог. Ако Бог е безкрайност - той е сумата от всички възможни решения при всеки избор, на който си поставен. Бог е и архитект, и програмист, Бог е и японист, и лекар. А ти - ти не си Бог. И при всеки избор, пред който си поставен, може да избереш най-правилния вариант единицата сред нулите, десетката сред единиците - и така нататък. Но няма как да ги избереш всичките. Твоята сума, твоят резултат в края на деня може да стане много голям, но не и безкраен. Ти просто не си Бог.

И в момента, в който признаеш, че няма да имаш всичко, че ще има неща, които не си станал, не си направил, места, където не си бил - ти можеш да бъдеш много щастлив. Можеш да си много щастлив, успешен човек. Малко като будистите, за които щастието се състои в това да не искаш нищо. В нашия случай - да не искаш невъзможното. Ти не си бог. Никога вече няма да бъдеш бог - но някога си бил. И - което е по-важното - можеш да създаваш малки богове.

Не мога да разбера това хубаво ли е, или е лошо. Гледал ли си филма за Бенджамин Бътън - който се ражда възрастен, а умира като бебе. Малко е объркващо да ставаш от Бог човек - объркващо, тъжно и неизбежно. Но ако времето е човешки наглед, то ти определяш дали и накъде то тече. Мисля си, че е и красиво - като хубава балада, която може да те разплаче - но това не е непременно лошо.

И за да не те оставям разлигавен, ще ти напомня за един от любимите си вицове.

Попитали Радио Ереван - "Кога ще стане по-добре?"
- "Ами то вече беше." - отговорило радиото.

when something is broken and you try to fix it

Да хвърлиш всичко не винаги е решение.

Не винаги имаш чист рестарт, част от теб - от предишното теб - остава и се влачи, като опашка по земята след теб.

Да поправяш изисква време и усилия. Да поправяш, това значи да се бориш на тихия фронт, да връщаш нещата в състоянието, в което си ги намерил, някога, отдавна.

Никой механик не е получил Нобелова награда, никой водопроводчик не е на първите страници.

Да поправяш, значи да не изобретяваш. Да не подобряваш. Просто да се крепиш на повърхността с последните си сили, стискайки зъби, махайки с крака.

Да поправяш е може би пълната противоположност на това да си рок звезда.

Понякога не можеш да започнеш отначало. Нямаш времето. Нямаш парите, мислиш си, че ги нямаш.

Понякога не си струва да започнеш отначало, да оставиш нещото, върху което си градил. Понякога те е страх да го направиш.
Понякога нямаш парите, и въздишаш с грозна завист по лесния живот, по другите, които не изглеждат, сякаш поправят нещо по цял ден, всеки ден. По тези, които а-ха ще покорят планетата.

Тази година
закърпих един рак, няколко велосипедни гуми, поправях си старото колело, старият компютър, една връзка. И няколко други неща.
Тази година чистих балкони и бани - и двете ги мразя - подове, прозорци и пердета на места, които никога няма да бъдат мои, и на места, които са мои, но аз вече не съм там.

Винаги чистенето ме натъжава. Защото е мимолетно, защото след седмица няма да го има вече резултатът от това епично бюргерско чистене, ще е изчезнал, заедно с червенината по кокалчетата на пръстите ти и ще е останала само умората, просмукала се някак в тези кокали. Ще е останала болката в кръста, болката, когато виждаш по улиците от тези, които не изглеждат, все едно чистят цял уикенд.

Уморявам се от кърпене. Уморявам се от тихия фронт, където годините текат, без да оставят нищо след себе си,
освен това, което вече е било
и то почти толкова добро, колкото някога.

"Шерпи сме ние", както казваше героят от "дом за нашите деца". Шерпи, изкарващи нещо друго, някого другиго на върха. Шерпи, оставащи в последния лагер, пиещи чай и с болящи кости.  Шерпи, оставящи белите си кости по урвите, безименни шерпи, за които никой не знае и не се интересува кое от двете им се е случило.

Понякога трябва да поправяш нещата. Да отпушиш канала. Да запълниш фугите със силикон. Да подредиш къщата след някой, който е излязъл, бързайки за работа. Мисля си, че може би това е да си възрастен.

Една резидентна болка и безмислие, една вечна умора. Едно вечно утре - другия месец - догодина - все някога.

Тази година чаках.

Резултати от изследвания, заминали в чужбина близки, резултати от изследвания. Някого да узрее за избор на квартира, някого да не узрее. Чаках да ме съкратят, от страх сама да напусна. още резултати от изследвания. Чаках баща ми на средата на пътя, с две спукани велосипедни гуми.

Мразя да чакам. Затова избягвам градския транспорт и опашките, затова закъснявам за срещи. Ужасява ме бездействието във време, когато би могъл да си действен. Ужасява ме инициативата, която си отдал на друг, която просто си хвърлил в пространството като горещ картоф, ужасен от мисълта да остане по-дълго в ръцете ти.

Чаках момента, в който ще спре да се налага да поправям неща. Моментът, в който парите ще стигат, в който няма да ми тежи чистенето. Моментът, в който резултатите няма да ме разплакват, в който няма да се налага да излизам от офиса, за да повървя и поплача в анонимността на улицата. Моментът, в който работата ми ще е възнаграждаваща, удовлетворяваща. Моментът, в който ще ми дадат медала и короната за това, че съм работила здраво една година, макар и на тихия фронт. Моментът, в който ще си почина, ще изпъна болящия си гръб и ще погледам небето. Моментът, в който ще съм щастлива. Моментът, в който няма да се налага да поправям неща, а ще мога да започвам - чисти, нови, скърцащи от чистота, блестящи, неиздраскани
не само неща
действия
връзки
местоработи
умения
органи

Тази година дочаках

резултатите, които да ме усмихнат (благодаря ти)
близките ми да се приберат - през август и през ноември
и да ме прегърнат така, че да не мога да дишам
баща си в средата на пътя, товарим колелото в колата и продължаваме, Бог от машината
краят на стоте километра върху колелото
майка ми в нейния дом
Бог
надеждата
да ме съкратят
да се преместим

май е това

има една мисъл, че ако започнеш, когато си готов, значи си закъснял със започването
съкращават ме и за първи път от 2011 имам възможност да си почина, да пообмисля какво ще правя, какво искам да правя, къде да отида.

Има една друга история, за един човек, който режел дърва с много тъп трион,
и попитан защо не спре и не го наостри, отговорил,
бих спрял - ама виж колко много работа имам.

Трябва да си намеря работа. Трябва да си подредя живота. Но искам преди това да си подредя мислите. Да помисля къде искам да отида и защо - и вярвам, че това неимоверно ще ускори "как" - частта. Трябва да си подостря триона.

Имам малко време - това да си жена те благославя и с това, че ако искаш да започваш семейство, е добре да го направиш около 30.
Скоро ставам на 26.
Страх ме е.
Че не съм използвала пълноценно времето си досега. Страх ме е, че ако направя завой в кариерата си, все едно съм си губела времето последните няколко години. Страх ме е, че нямам много време за губене.

Страх ме е - колкото повече остарявам - че няма да стана rocket scientist. Че няма да променя света, че няма да съм велика. Че няма да развия науката, себе си. Че няма да открия нещо ново. Което да промени света. Че няма да променя нечий живот, някое парче действителност.
Страх ме е, че имам ум и способности, които не мога да развия по най-подходящия начин. Че не мога да ги продам на света. Че не правя най-доброто от себе си.

Че няма да стана велика.

Може би това е да си възрастен. Някакво тихо приемане, че няма да си велик, освен за няколко  от най-близките ти. Че няма да промениш света, а някакво малко ъгълче от него. Че няма да си велик и известен, а може би достоен. Че все ще си оставиш костите някъде, и ще си щастливец, ако оставиш и нещо освен тях. И освен костите на потомците си,

Ако това е да си възрастен, силно и интензивно не искам да порасна.

Не искам да чистя, чакам, поправям, мълча, въздишам, возя с градския, примирявам.
Защото с всяко примиряване и въздишка убивам част от себе си. Не искам да умра, съзнателно и на 25. Не искам да се примирявам с не най-доброто за себе си, Не знам кое е най доброто. Трябва ми време - време за мен. Време да помисля накъде отивам.

Време да реша кое е най-доброто за мен.

аз съм шибан гений.

не съм винаги силна.
понякога ме боли корема и съм се свила под одеалото
понякога не вярвам в себе си
понякога решенията идват след дълго лутане
понякога се налага да ги подмина, за да се убедя
налага се да се върна назад
след всеки изгубен ден става по-трудно да си повярвам, че това е, което мога и обичам
след всяко започване отначало ми се работи по-малко
опитвам се
да видя промяната
има я
всяко започване отначало ме прави по-убедена в намеренията си
дефинирам проекта си, отрицавайки
всичко, което не е
стигам по-близко, въртя се в спирала и наближавам
идеалното
страх ме е, че времето за отрицания свърши, че е време за създаване
имам го - в главата си, трябва и да поеме по дългия дигитален път към хартията
лежа, завила съм се и чакам хапчето да подейства
само чакам последните няколко дни
знам
че единственият начин да се пребориш с апатията си
е здрав ритник в задника
сритваш се сам, Мюнхаузен
сритваш се продължително, отново и отново,
докато апатията не се уплаши и не отстъпи пред
неистовото, самопораждащо се желание за работа
повтарям си, перефразирайки Алекс
(която нарича понякога тъй приятелите си)
аз съм шибан гений
или по-скоро канал, по който протича със страшна сила истина от несъзнаваното в нашия, земния свят, възползвайки се от скромните ми визуализаторски умения
(гърците имаха май разбирането за гений като нещо не-твое, като друг дух, вселил се в теб, който твори чрез теб и може и във всеки момент, както да се всели, така и да напусне -
колко освобождаващо - каза Силвето - освобождава те както от отговорността на творенето, така и от липсата на вдъхновение за такова)
обожавам творческия процес
сядам и започвам да създавам
светове
пишейки, не знам края на текста, рисувайки не знам какво ще се получи,
когато проектирам
стрелям в тъмното
прилеп, ориентиращ се по кънтенето на изстрелите в черната празнота
все още нямам опита да виждам решенията бързо и да им вярвам
все още нямам опита, който да превърна в собствен коловоз от навик и правене по принцип
веднъж ми казаха,
"
човек твори до трийсет години
след това започва да копира
себе си
"
творенето е стреляне в тъмното
творенето е търсене и създаване на стойности
запълване на собственото нищо с действия и решения
човек твори до трийсет години
след това сигурно нещото взима превес над нищото и започва да го структурира по образ и подобие
вече си се самонаправил
и копираш себе си
обичам да творя
изпраща ме в характерна за зодията ми безтегловност, съмнение и двоумене
натискам се по врата и ги катализирам в детерминираност, в конкретика.
един преподавател ми каза веднъж:
"когато достигнете до парадокс, до противоречие -
вие сте на една крачка от образа"
сблъсквам двете риби, дърпат и усукват лентата, свързала опашките им
и противоречието ражда третото, не можещо да съществува без другите две
обичам да творя
в процеса от знанията и опита ми се ражда нещо трето, нещо, което винаги е имало в мен, но не е било осъзнато, докато не излезе от ръцете ми
по свой образ и подобие
опознавам се така, в крехката връзка творец - творение
създавам се, пълня си нищото
с истини, мои, настоящи и трудно постигнати
със стойности, които после да копирам
мисля си, че геният би могъл и да бъде нещо външно
защото в медитацията на усилената работа, в делириума на кофеин и никотин
усещам хрумката
първо безсловесна, хващам молива и я рисувам, как не съм се сетила досега
сякаш за момент съм се свързала с трансцендентното знание и ми се е дала
една трошица от истина
няма значение дали геният е нещо външно, може би зависи от религията ви
защото както вярващите вярват, че Бог би се явил само на искрените и упоритите
така според мен геният, немирната птица,
каца на рамото ти, когато то се прегърби от работа
печелившият вариант е с номер поне четирийсет и нещо
а по-често двеста-петдесет-и
може и геният да не съществува като нещо външно, а да е нещо, което си - което се правиш с труда си, със знанията. Така не се отказваш от отговорността на създателя, приемаш я, едновременно плашеща и опияняваща. Аз реших, аз го направих, защото вярвам, защото съм убедена в него. По моите критерии, моите ценности, моите знания.
Аз съм шибан гений.
по дяволите скромността.
Всичко, което съм направила, е било резултат на много работа - и малко късмет, който се усмихва винаги на отрудените, и на любовта на близките ми, които са ме подкрепяли. Всеки ден ставам по-умна и по-можеща, правейки неща ставам по-знаеща. Знам, че предстои да бера плодовете на труда си - както и че ми предстои още доста труд дотогава. Но виждам прогреса, подобрението в себе си и подобно наркоман искам още. да ставам по-добра и по-можеща, и по-знаеща.
Не винаги съм силна. Понякога просто лежа под одеалото и чакам хапчето да подейства. Налага се да си напомням, че имам упоритостта да продължавам да дълбая, докато не стигна до златото. Че гениите не се раждат, правят се. И без значение колко далеч стигна по пътечката към, е важно да не спирам. Напомням си колко обичам това, което правя, колко съм напреднала в последните няколко години.
Не винаги съм силна. Извини този текст - той е нескромен - но съществува, за да ми напомни накъде съм тръгнала, за да прогони болката и да събуди ентусиазма. Този текст съществува заради моментите, в които не съм силна. напомня ми за другите, в които съм била - и за това, че двата заедно, риби, завързани за опашките си, правят от мен третото, не можещо да съществува без другите две.

молив

имам молив в косата - отново
започнало е онова безвремие, в което ме споделят
отчаянието от многото идеи, малкото време
отговорността от взетите решения
пълната екзалтация
че съм посветила следващия месец от живота си
на нещо, което обичам безмерно
нещо, което ме изтощава, ядосва, радва, амбицира, интересува
когато ми дойде твърде много
си повтарям,
това е, което обичам,
това е, което ме осмисля
всяка сутрин си повтарям: обичам да се предизвикам
обичам неизвестното
обичам откриването на себе си в моментите, в които взимам решения
обичам непознатото в мен, непознатото, което правя част по част
проектирайки
себе си в битието
това е, което ме осмисля
да се намирам, троха по троха
в действията си, в ума
това не е просто работа
не е професия
това е себеправене
това е търсене на задачи и на решения
това е краткото млъкване в момента, в който прозирам красотата на битието,
в който я виждам, претворена в една конкретна форма
и сякаш усещам връзката с големия смисъл, чувствам се канал, по който той се излива в материята
странно нещо е вдъхновението, кара те
да усещаш Бога в себе си, през себе си
да се чувстваш малък и голям
това е, което обичам,
това е, което ме осмисля
повтарям си го сутрин - боляща
вечер - сънлива и кисела
повтарям си, че болките отминават
проектите - студентските - им предстои дълго прашасване в някой склад
остава наученото
умението да се свържеш със смисъла и да го претвориш в материя
умението да се осмисляш чрез действията си
съзнателно да се създаваш всеки ден
като част - като важна и неотменна част от цялото.

пчели и бюлетини.

Този текст е скучен. Ще открие топлата вода и ще я напише черно на бяло в изречения, които нямат претенцията да са добре структурирани или звучащи. И се отнася до тема, която тия дни е повече от изтъркана и вероятно ти е писнала. Този текст пиша за мен, документира панорамата от моята камбанария. Единствената причина да го прочетеш би бил специфичен интерес към тази гледка. Длъжна бях да предупредя.

Чудя се какво значи един голям, син хикс.
чудя се дали гордостта и надеждата, прибирайки се, са основателни,
чета програмата, съвпада с това в главата ми поне на 90 процента
чудя се дали са го написали, познавайки ме,
искайки да ме спечелят
дали го мислят всичкото това.
(някак си сме много силни на манифести и обещания, но писателите казват: show, don't tell. Всеки първи януари. Всеки изборен ден.)

Ужасно много мразя социолозите да са прави,
даже имам чувството, че, публикувайки изследванията си предварително, малко или много влияят на не дотам уверените гласоподаватели, и последните решават да се присъединят към един от големите, без значение червен или син, дори само от стремеж да бъдат с победителите.

Помислих си днес, че бих се радвала даже да спечелят социалистите, за да не е предишното правителство. Голям избор, все едно да се удавиш или да се обесиш. Не знам дали бих се радвала, ако спечелят - дори да бяха идеално добри и да изпълнеха всичко, което са си написали - пак ми се струва, че нашата държава има нужда не толкова от социална патерица за слабите, колкото от свободен път за силните. Нещо, което никоя от спряганите за победители партии не си е поставила за цел. Махнете се от пътя ни, казваше Дагни Тагарт, и ни оставете да работим.

Интересен феномен е представителната демокрация. За да приема някого за мой представител, бих искала да се асоциирам с него, да мога без свян да ни поставя - двамата - в една социална група. На активните, мислещите, работещите, предприемчивите, младите, оптимистите. Протестите, които уж свалиха правителството - колкото и тези от 89та свали(ли) тогавашното - не приех като истински. Не се асоциирах с докараните с автобуси, не бих могла да сложа себе си и тях в една социална група, освен може би тази на общата ни народност. Човек не избира къде да се роди. Избира къде да живее.

Напоследък, след всяка абсурдна новина от някоя емисия или сайт, заплашвах с пръст небето - направят ли го и това, ще емигрирам. Прочетох много коментари в нета тия дни - ако на изборите тъй и тъй, ще емигрирам. Отказ да се асоциираш повече дори с голямата социална група по рождение. Те не ме представляват, не искам да съм част от тях, да работя за тях.

Не знам какво може да се направи, за да усетя тях като ние. Както се казваше в стария виц, като станем повече от вас, ще видите вие кой е обратен. За да се почувствам част от нашия народ, трябва в него да се е натрупала критична маса мислещи и можещи, достатъчно голяма, че да има тежест да променя нещата. В момента тази маса не е налице, възможностите ми са две - да остана и да се опитам с действията и инициативите си да създавам България, в която искам да живея, и да вдъхновявам други да го правят. Или да емигрирам.

Това, последното, е ясно, и е изход винаги. И се озовавам в ситуацията на Камю, който размишлява самоубийството като постоянно висящ над главата ти изход, а живота като продължителна победа, която да извоюваш отново и отново. Смисълът за него беше да предпочетеш едното пред другото, и да продължаваш да го правиш всеки ден, всеки път. Въпреки лесния изход над главата ти. Смисълът за него е и щастието, което успяваш да намираш в това да започваш борбата си всеки ден отначало.

Харесва ми да живея в София. Би ми харесвало да живея и в по-малък град, ако бяха налице достатъчен брой мои връстници, които да се превърнат в мотивиращи колеги, интересни събеседници, приятели и съпрузи. В момента се асоциирам достатъчно много със Софийската четвърт на България, за да чувствам, че принадлежа тук. С родния ми град ме свързват сантименти към места, любов към хора. Нищо повече. Не съм престанала да се чувствам вкъщи и там. Вкъщи като място и семейство, не като съграждани.

Интересен факт е, че София е - или поне дълго беше - синя. Политически. Ямболлии май винаги са били ветропоказатели на промяната. Чудя се доколко това е повлияло на усещането ми за принадлежност към един или към друг град.

За София ми беше мисълта. Харесвам живота си тук, харесвам средата и работата си. Виждам възможности за предприемачество, за мислене извън кутийката, възможно може би само в по-неуредени и абсурдни държави като нашата. Бих останала. Като съзнателен, продължителен, ежедневен избор.

Това, което ми е нужно да се случи, от страна на взелите властта - взеха ли я вече - е да оценят моят избор като такъв. Като ежедневен. Да не приемат за даденост съществуването ми като данъкоплатец, като гласоподавател, като инвестиция на образователната система и евентуален демографски прираст. Защото всяка сутрин, ставайки, аз отново решавам дали да остана. Дали ми харесва. Дали има смисъл. Да оценят това, че действията им имат своите последствия, че аз чета и слушам, че недоволството ми би могло да се натрупа. И спокойно и трезво, една сутрин аз бих могла да взема другото решение. Аз - както и всеки млад, образован човек, който с труда на ръцете и ума си всъщност създава благата - следователно и парите в тази държава. Ние всички бихме могли да си тръгнем.

Имаше една снимка с ясно послание: "Има пчели - има хора. Няма пчели - няма хора. Нещо неясно?"

Аз се асоциирам с една голяма и важна част от нашата народност. С младите, перспективните, образованите, можещите и мислещите. Има ни нас - има държава. Няма ни - няма държава.

Нещо неясно?

странен феномен е пълната къща
хем те изпълва със смисъл, хем ти лази по нервите
свръхдоза говорене напоследък, пълна с хора
и като се прибера сама в празната къща
се завивам презглава и нищо
заменям работата с книжки
с гледане през прозореца, мислил ли си си как
трамваите,
гледани отгоре,
страшно напомнят риби
гладките им сиви гърбове, обли циклопи
плъзгат се с шум според часа на денонощието
нощем са тихи, или сутрин, току-що събудени
през деня все по-често звънят след минувачите, раздразнени
от навлизането на тяхната територия, строго ограничена с метал
последните екземпляри от стадото преминават под прозореца, нощем искрите им
са опит за комуникация с прозорците на един интровертен свят
странен феномен е пълната къща, от прозорците й хвърчат
пепелници и обувки
преследването им изтощава, ядосва
преследването им отегчава в крайна сметка и ти се ще
кротко да седнеш
появява се желанието за работа, изчезва отегчението от себе си, скрит под одеало
появява се отегчение от света, от който да избягаш
свит под одеало или зад екран
скрит в собствената си черепна кутия, заинтересован
от това, което тя има да произведе
заинтересован от себе си, истинско общуване
изненадва те подсъзнанието ти
изненадва те разумът ти, предизвикан и отпочинал
намества рибите на трамваите, скиците на детето, прочетената книга,
и съчинява една синкретична поезия
само дето се налага
да преведеш
това вдъхновение на езика на пространството
преводаческата задача е винаги най-неблагодарна
едно пренаписване с отказ от свободата на автора
едно пренаписване, чиято най-висша цел
е коректността едно към едно с онова божествено вдъхновение
с онова не-твое вдъхновение

пълната къща
пълните къщи
те пълнят
с вдъхновение
само трябва да го изчакаш
да улегне, да втаса, да прелее
във форма

човек, това е бъдещето на човека.
сетих се днес за тази тема за есе от преди толкова години и се усмихнах,
човек е безкрайността, която може да проектира пред себе си
човек е крайността, която неизменно остава
забетонирана в изборите си
може би
стъпването на земята, което в момента усещам,
са първите педи от този бетон,
последната целувка от "Детски игри"
началото на края
(ако всички начала са хубави,
хубаво ли е и това начало?)

пролет

живея на лайвове на editors
живея на кафе и хубава храна
живея на впечатления
зареждам се с красота
от всичко около мен
дърветата са цъфнали сред зимата
нахално е
мъглата се стели
вали
капките пишат поезия
живея на лайвове на editors
живея във фестивални минути
вливащи се в делника ми през слушалки
ще ми се
лятото
да отида на фестивал - ей така
да бъда мръсна и потна и опиянена
от сцената пред мен
да дишам музиката, да туптя в ритъма й
както първия път, когато отидох на концерт
дъждът да се излива в синхрон със сетлиста
да съм кална и прашна, и да ме болят произволни части от тялото
да забравям да се храня
или да се сещаме
групово
заровили пръсти в енергията на битието в пластмасов контейнер
посредата на един разговор за вселената и за нищото
искам на джулай
искам отново онзи почти топлинен удар на трите дни стоп, слънце и скали
камъкът да остявя трапчинки в гърба ми,
слънцето да ме гали
всичко да е свършило - всичко сега да започва
всичко да няма значение
искам голото къпане, чувството
че сме аз и морето, и няма нищо друго на този свят
нищо, което да има значение

дърветата са цъфнали обидно, нахално
пролет е и, вървейки в снега, усещаш топлия вятър
ако вдишаш дълбоко
усещаш
миризмата на джулай
на напечени пътища
на откраднати плодове в чакане на стопа
на самолетни билети
на непознати градове
собствената си миризма, ако щеш
усещането, че си тук и сега,
събрал битието си в раница

нищо друго няма значение

нищо.

прозорец

много джаз напоследък, в момента Том Уейтс
намерих си мястото,
вързана за мачтата по време на буря
иначе вперила поглед в спокойното море
намерих си мястото и е удоволствие да вървя по улиците
вгледана във фасадите, в хората,
в отражението си във витрините, изправям гърба си
горда съм
от това къде съм, какво правя
обичам работата си до степен
да се прибирам от работа и да започвам да работя
с удоволствие, с вдъхновение
научила съм много, набелязвам си
оставащите ъгълчета за доизпиляване
намерих си мястото
и всичко е малко по-лесно, ако знаеш за какво го правиш
и гладът, и студът, и болката
минават
щом знаеш кой си
какво правиш
накъде отиваш
а самотата
не че я няма
но много често преминава
във вдъхновение, в спокойствие, в музика, в цигара
в мечта, в надежда, в план,
в малък страх от крачките, които никога досега не си правил
но нали така се уча, повтарям си
и усвоявам урок след урок
и се измъквам малко по-знаеща, по-можеща
самотата
е покана
за създаване
на общуване, на пространства, на вселени, невидени преди
самотата е предизвикателство
да се изправиш срещу света one-on-one
самотата е покана да сготвиш, макар и за сам
за да се появят неочаквано любимите хора, които да нахраниш
които да те стоплят
които да ти се обадят, минавайки под прозореца ти
радостта
да си имаш прозорец
е неизразима с думи
твой прозорец
само твой.

косата ми мирише на дим и е студена
смяната на сезоните се усеща по обедното меню
хапваш нещо с кисело зеле и нещо с коприва
едновременно
косата ми мирише на дим
не ми е студено
стотици цигари по-късно обичам тези хора
животът ми е усилено интензивен, до степен в която
май само изкъпването и сресването маркират смяната на деня
прекрасно е
искам
да продължавам така - ярко, обичащо
порасващо с всеки ден
ще се опитам
да стана morning person
от утре
всъщност май ставам човек
на целия ден - и на нощта
леглото е твърде широко, сякаш ме предизвиква
с обещанието
че ще се наспя два пъти по-бързо
не се
но е прекрасно,
прекрасно е.