Елена Ганева

Вазовото произведение „Левски“ от „Епопея на забравените“ е посветено на Апостола. В него се извисява самият той, саможертва му и бесилото, което е сравнено с кръста. То е колкото мразено, задето е умъртвило такъв човек, толкова и свещено по същата причина. Разказва се и за пътя, който героят извървява от манастира, напускането му, бунтовническите му действия, до горчивата му смърт. Бива предаден от поп, от богослужител, който не заслужава да бъде такъв. Ако това беше Библията, той щеше да бъде Юда, а Левски – Христос.

Левски напуска манастира, защото разбира, че само чрез богослужение той не може директно да помогне на народа си да се освободи.

Апостолът се изморява от своето бездействие, затова, макар и верен на Господа, напуска манастира. Той чувства, че да остане на безопасното и свято място, е повече грях, отколкото нещо добро. За него да остави мъчещите се хора да страдат, без да им помогне, и просто да изпее една молитва, е грешно. Той не желае да остави всичко във висшите ръце, а иска сам да направи промяна.

Фактът, че може да направи нещо, за да избави българите от тези изтезания, го гони. В него гори копнеж за борба. Готов е да даде всичко, което има, а именно живота си, и той го дава. Девет години бездомен, бос, той се скита, мисли и прави стратегии, с които да се справи с тираните, покорили страната му. Така привлича още хора, те помагат с каквото могат и всички го знаят. Страхуват се от него и го почитат, защото той върши велики неща.

Пътят на борбата за Дякона е свещен. На него човек трябва да е решителен и да действа бързо, защото чрез действията си той променя съдбата. Затова и Левски решава да го поеме. Той иска да спаси братята си, а не да слуша техните оплаквания и да бездейства в манастира. Макар и този негов избор да го погубва, той загива с чест, защото дава всичко, което може, за народа си и за пътя на борбата. Смъртта му е като тази на Христос, затова и бесилото му е като кръста.