На задния фон нещо ново

Хората, които не обичат себе си, са най-опасни за другите. Това е факт, който не подлежи на никакво съмнение. Фонът зад нас никога не е един и същ. Действието винаги се нуждае от мизансцен. За да изпъкне лирическият герой, сюжетът трябва да бъде увлекателен, а атмосферата – любопитна.

Скуката е смъртоносен вирус. Тя е обратно пропорционална на любовта, пълна нейна противоположност. И макар че и двете могат да минат за глаголи, едната е действие, а другата – бездействие.

Любовта предполага взаимност, на скуката не ѝ трябва обект.

Малко хора са си самодостатъчни. Когато държиш на себе си, има хиляди начини да прекарваш времето си пълноценно – да прочетеш книга, да изгледаш отново любим филм, да драснеш в два реда мислите, които те вълнуват…

Скуката е взиране в точка, от което ти се завива свят.

По-добре е да получиш световъртеж, защото си се качил на виенското колело, отколкото да ти призлява само заради това, че наблюдаваш как то се върти пред погледа ти.

Мотивацията ни движи напред и ни кара да се чувстваме първо полезни за самите нас, а после и за другите.

Светът е устроен егоистично, но добротата и обичта се възпитават. С опита осъзнаваме, че съществуваме чрез субектите, но само чрез обектите на любов се чувстваме истински живи.

Фонът е важен и за картината на художника, и за стихотворението на поета, и за арията на оперния певец. Самият живот е фонът за ролята, която трябва да изиграем успешно. Аплодисментите са за смелите. Има ли на кого да даваме, има и какво да получим от живота.

Всеки има нужда от самота. Понякога, дори когато обичаме с цялото си сърце, ние се нуждаем от уединение. Нуждата от лично пространство е заложена в природата ни хищници, но е и начин да се отърсим от излишни тегоби, съмнения и страхове. Можещият да остане насаме със себе си е постигнал истинската нирвана. Онзи, който скучае, е далеч и от представата за нея.

Нуждата да постигаме нещо, да се стремим към нещо, да правим нещо е сигурният начин да не опознаем отегчението.

Новите усещания, стимулите и разнообразието от емоции и преживявания ни зареждат и ние се превръщаме в алкалните батерии за всяко следващо наше действие. Сезоните променят фона, но следващата сцена винаги предстои, затова нямаме време за губене.

Скуката е най-точното мерило за собствената ни вътрешна празнота. Как ще я запълним, зависи от самите нас. Любовта ще спаси света, стига да я спрягаме по-често като един от най-желаните глаголи.

Добромир Банев за EDNA.BG

По същото време

Всеки ден и по същото време

аз те виждам – унесена, лека –

в кафенето, на крачка от мене,

а от другите хора – далеко.

Всяка вечер към десет и нещо

наблюдавам прозореца южен –

вън е кучешки студ, в мен – горещо,

аз съм щастлив, градът ни е тъжен.

Всеки миг на ноември си струва,

както цялата идваща зима –

щом на крачка от теб съществувам,

няма друг начин –

лято ще има.

Жената на 50

Жената и на петдесет години

е само вятър в лятната трева,

небе е, и море – лазурно-сини,

дъждът е, и дъгата след това.

Жената е без възраст. Тя обича.

Прощава всеки страх и всяко зло.

Единствено на себе си прилича –

безсмъртна като вечност

по любов.

Бавни часове

Изплакахме сълзите до една.

Изказахме до точка всички думи.

От днес ще бъдеш бившата –

жена,

която друг ще иска да целуне.

Знам, счупеното трудно се лепи.

Разсипаното се събира с мъка.

Намираме какво да ни крепи

в живота след поредната разлъка.

От днес ще бъдем други ти и аз –

далечно близки и досадно чужди.

В леглото – поруган иконостас -

от утре всеки сам ще се събужда.

И може би в безсънни часове,

които бавно, бавно ще се влачат,

ще моля есенните дъждове

за локвите,

които сме прескачали.

Остани още малко

Остани още малко.

Този дъжд е за споделяне.

Не настоявам да бъда обичан.

Просто искам да гледам очите ти.

Когато облакът се извали,

можеш веднага да тръгнеш.

Но сега остани още малко,

колкото да запомня лицето ти.

А и знаеш обичая

да се сяда преди тръгване –

това дори дъждовете го знаят,

особено онези,

които разделят.

Окръжност

 Най – хубавите приказки са тъжни –

голямата любов на тях прилича –

в една непредсказуема окръжност

не ни достига време да обичаме.

Най – истинското вино е горчиво,

това го знаем (както че ще съмне) –

в живота ни преобладава сивото,

напук на всички цветове безсънни.

Най – важни са онези тихи думи,

които сме изрекли на раздяла –

щом имало е някой за целуване,

голямата любов си струва –

цялата.

Голямата любов – тъгата нощем,

тъга и дъжд, тъга и още нещо –

една окръжност, във която още

е твърде вероятно да се срещаме.

Два аспирина

Никоя. Никой. И нищо не знам.

Два аспирина шумят в чаша бяла.

Някъде някой със друг пак е сам.

Нежна целувка. И искреност вяла.

Никога. С някой. Все още така.

Гръм на шампанско преди аспирина.

Някога. С никого. Бързат крака.

Нечия обич отива на кино.

Нищо не знам в този паметен бяг.

Времето спи като къпано бебе.

Два аспирина, да, два, няма как –

за мене един,

един и за тебе.