На снимката: Плакат от 1917 г. „Другари – демократи Иван и Чичо Сам: побратимяването на съюзниците – Америка поздравява Русия“. Историческият цикъл се повтаря, но на ново еволюционно ниво.
_______________________
Наскоро се присетих за „Вавилонската библиотека“ на Х. Л. Борхес и идеята за комбинаторния анализ, илюстриран с примери за вариации с неограничено повторение. В цялата огромна библиотека нямало две еднакви книги. Т.е. – всичко, което не се е случило и се е случило, също което предстои да се случи и това, което няма да се случи, вече е написано/произведено нейде в паралелна матрица. Или на някоя от книгите из Вавилонската библиотека.
„Някаква нечестива секта подбудила хората да прекратят търсенията и да опитат нещо друго: да разбъркват букви и знаци, докато не се получат благодарение на невероятна случайност каноническите книги. Властите се видели принудени да вземат строги мерки. Сектата престанала да съществува, но като малък съм виждал старци, които се усамотяваха в отходните места и разбърквайки метални дискове в чашка за зарове, се мъчеха да наподобяват божествения безпорядък…“, казва Борхес за профанизирането на комбинаториката до прост хазарт.
Ще перифразирам автора: достатъчно е една концепция (или измислена случка) да бъде помислена, за да добие плътност като действителна историческа истина. Или поне възможна истина.
Нищо случайно няма на този свят. И иновации не съществуват в очите на Твореца.
Real politics са именно такива, защото се възползват от гореописаните постулати. И от историческата комбинаторика. Останалите са просто някакви си ерзаци, някакви си политически хазартаджии и си играят на „Тука има – тука нема“ със съдбите на цели общества и народи.
Вървя, а около мен цъфти Южна Испания. Андалусийките са изпаднали в блудно умопомрачение по рождение – удвоили са препускането из магазините, удвоили са теглото си така, че днес изглеждат двойно по-дебели, двойно по-гъст е мъхът над горните им устни. Испанките миришат специфично – нещо средно между мускусен бик и есенция на магнолия. Плътна и тежка миризма. На мен ми става лошо и се оттеглям на сянка под една тента на отсрещния тротоар. Множеството прекалява в похожденията си към слънцето и суетата. Струва ми се, че тези хора ненавиждат всичко, което е по-различно от света им – жарък, разгонен и неопитомен бяс.
Ще ме попитате какво правя сред тях и защо още не съм тръгнал? Защото Ди, бедната, нещастна, интелигентна Ди реши да избяга и да заживее в Аркос де ла Фронтера. Уж е селце, пълно с туристи, но прилича по-скоро на гноясал апендикс, пълен с бацили – тридесет хиляди бацили, които се хранят от парите на туристите. Хребетите на Пена Нуева, в чийто скут е скътано Аркос са просто надменни скелети, изпити и изсушени чирози от андалусийското слънце. Растителността е полуафриканска – рожкови и маслини, а хората са полудиваци. Като всички испанци. Не ми е хубаво, ала обичам Ди и ще остана до нея, ще остана въпреки, че не ми е приятно да гледам хубавата Ди, доктор по политически науки да понася хокането и простотията на доня Еухения – обикновена домакиня с нисък коефицент на интелигентност, при която Ди е просто слугиня.
Седейки на тротоара си въобразявам, че под тентата жегата не е чак толкова непоносима и очите ми са премрежени от маранята и от пушека, излизащ от тиганите на близкото заведение. Чакам Ди. Хубавата Ди, веселата Ди, съобразителната и саркастичната Ди. Токчетата й препускат по асфалта песенно, носи се моята любима – цветна и ароматна по уличното платно право към мен. Светът се завърта бавно, потъва ъгълът на самотата ми – един забравен в архивите Титаник, толкова много желая Ди, че андалусийската клоака наоколо изчезва, а вместо нея изгрява балканското ми слънце на отсрещния покрив или над хребетите на Аркос де ла Фронтера.
-Хей, Ди! Приседни малко на тротоара при мен!
Тя сяда. Коленете й щръкват, а под полата й се мярва привидение – бельото й. Ди придърпва полата си, приглажда кестенявия кичур коса, паднал от вързания на тила кок. Прегръщам изморените й рамене с едната си ръка – демонстрирам, че съм нейният мъж. Тя мълчи и диша на пресекулки в жегата, сякаш я е страх да не вдъхне прекалено много от реалността. Забравила е да живее като човек, сега съществува единствено като брамин. Пост и молитва, пост и псувня от работодателя й, калдаръмени сутрини – бягане до къщата на доня Еухения, да направи сутрешното й кафе, да изтърка насрания й кенеф, понеже в онова семейство всички са мърльовци и смятат, че миенето на кенефи е работа само за източноевропейци. Как да те утеша, бедна ми Ди? Как да пресуша сълзите ти, макар, че отдавна си забравила да плачеш? Толкова отдавна си свикнала да преглъщаш влагата им, а измамното суетно слънце на Андалусия е сбръчкало лицето ти като сюнгер. Красиво е лицето ти, но не ми се ще точно сега да ти го казвам – нямаш нужда в това отчуждение да ти напомням, че има и красиви неща на този свят, повече ще те заболи! Затова мълча. Просто те прегръщам с една ръка и мълча.
– Миришеш хубаво! – мърка тя. – Излязъл си от банята току що! Нещо хубаво си направил за мен.
„Нещо хубаво си направил за мен!”. Обичаш да вдъхваш аромата на прясно изкъпано. Мириша на простичък сапун, но на теб ти доставя огромно удоволствие, понеже цял ден си бъхтила всред миризмата на чуждоземците, миризма на мускусен бик, магнолия и мръсни кенефи. Хора ли сме ние, Ди? В този свят – симулакрум, на отчуждение, лъскави бутици, претъпкани тапас и дебели, мустакати андалусийки? В този свят сме изгубени с теб, прекалени философи сме с теб, обременени от друга култура и разбиране за живота. Какво правим двамата тук, Ди? Целувам те като жаден пияница и искам да изсмуча горчивите сокове, тръгнали от корена на сърцето ти и дълго пътували по изморените ти вени. Красива си, скъпа, красива си! Въпреки, че не познаваш милувката на фризьорите напоследък, въпреки, че носиш изхабена басмяна рокличка, а единственото разкрасително средство за теб е да те събличам с поглед или да броя луничките ти, които са се умножили откакто сме тук. И те опиянявам с устата си. Достатъчно ли е за теб или животът е дърт грубиянин и се налага да не му обръщаш внимание?
Никой не забелязва великолепието ти, освен мен – ти се движиш ярка, присъствена човешка тенденция, имаш какво да им кажеш, има на какво да се научат от теб, но изглежда кенефените делници са объркали възприятията ти – хока те Еухения, без да има съществена причина, просто ей така, да й олекне, че е грозна, дебела брантия, чийто мъж утолява есествените си нужди и либидо по типично ленив начин предимно в салоните за масажи. Sic transit Gloria mundi и ние по средата някъде – заклещени временно. Мразя гаспачо, искам прост таратор!
– Да се прибираме, любов моя! За вечеря ще има дъжд и вино! Дъждът ще е от мен, да си спомниш откъде сме дошли, скъпа, а виното е евтино – за напиване!
Целуваш ме удавнически, целуваш ръцете ми, аз съм господарят ти, господарят на евтините забавления за имигранти. Облизваш тайно адамовата ми ябълка, толкова е непринудено, че настръхвам, и случайно хвърлям поглед върху цъфналите бегонии по прозореца на отсрещната къща, а те ококорени и внезапно ужасени от твоята откровена свръхсексуална милувка затварят очи еснафски и се правят на скандализирани девици. Някой хлопна отворения прозорец зад бегониите. Чифт къси крака тупуркат към нас – една доня на средна възраст с невероятни, дебели златни колиета около врата си и накичени с бижута суетни пръсти се приближава и грубо ни гони от нашия пристан на тротоара. Аз се опитвам да я отблъсна, да й обясня, че жена ми е уморена и просто си почиваме на сянка, ала жената е непреклонна, отривистите й жестове са красноречиви: „Махайте се! Мръсни имигранти!”.
Нека тръгваме, любов, ще те любя тази нощ с нашенски магически реализъм и ще забравиш за малко живота си в това късометражно андалусийско духовно порно! По сто начина ще изпиташ езика ми върху теб, по сто начина ще се изпразня върху света! Искам да крещиш, гръмогласно да известяваш оргазмите си и преди всеки от тях да си спомняш дебелите пръсти, накичени с пръстени, и преди всеки да виждаш някой Хорхе, който в този момент не люби жена си, а смята дневните приходи от труда ти, и след всеки оргазъм нека шумно се целуваме, да оглушим мрака и да избодем очите на всички Еухении и възгласите ни да се носят над хребетите на Пена Нуева, които никога няма да узнаят колко са красиви хребетите на нашата Хемус.
– Да тръгваме, Ди! Нека тънат в лайната си! – ти казвам и кавалерски те повдигам от тротоара. Крачките ни заглъхват наизток към имигрантското ни жилище. След нас непознатата доня лисва кофа с вода на тротоара, на който преди секунди седяхме с теб и започва да го търка с настървение и миризливи препарати. Жълтите й гумени ръкавици, сигурен съм, никога не са били върху ръцете на нейната източноевропейска слугиня. Слугинята й, сигурен съм, чисти кенефа й с голи ръце!
Слънцето залязва, слънцето се срамува да свети над Андалусия. Слънцето било за всички, казват. Не, скъпа моя, слънцето не е за всички! Слънцето е привилегия за другите, обсебено и канализирано да свети само над тяхното небе. Нашето небе е бездомно, Ди, пътуващо е с птичите ята, не онези, които мигрират на юг, а онези, на които е забранено да спират.
Очите помнят нероденото ни бъдеще, дошло от неразбрания извечен Хаос извикан в края на началото, надигнал прах от костите на смъртници.
За пръв път скитник съм във космоса на твоята вселена. За последен път съм твоят откривател в заслепение, писател на любовния ни акт, опипващ в тъмното на сляпо току що приласканата звезда.
Очите помнят нероденото ни Сътворение, но вече прекосили го през видимите чужди необяти и през невидимите наши измерения, за сливане с неистовата гравитация. Доведох ти известните закони на жадното докосване, достигнали до женската ти плът, до безтелесната ти аурична същност – със нежност и с възбуда, в дилириум и в заслепение чертая словото на първооткривател.
Ще накарам изгревът ти да се ражда всяка нощ от черната ти дупка за натрапници, привлякла пулса на сърцето ми с повелята на тежка гравитация. Там ще те имам, ще те приемам с всичките ти женски океани, с всичките ти спътници блуждаещи, с неопределените ти звездни координати, невидими във всички звездни карти.
Обсебваш ме да бъда твоя твърд, за други звездобройци забранена, Ще влея всяка своя капка в теб, проникнал те в любовен акт с желанието на цялата материя, с всичката космическа енергия, анихилирал антиматерията на забвението. С устата си ще пия от целувките подадени от жадното ти тяло, пресушено от пустините на времето, скрито под воалите на омагьосалото те гама лъчение дошло от неизвестната ентропия. Там ще те прониквам с отчаянието на звезден скитник, приласкан от топлата си домакиня – една звезда с изсъхнали спомени, с изчерпани кратери от бродещи изследователи. Далечна изповед съм, изстреляна в дълбокото ти, чертаеща пътища за взаимност и уединение.
Очите си оставям там да помнят нероденото ни още бъдеще, телата нека да забравят минало във общата ни слънчева система, превърната във звездна крепост. О, звезда, далечен космос и обреченост, не ме дарявай с нежелана вечност и с безсмъртие, ако за себе си оставяш проста тленност.
Пътниче, добре дошъл си в града на блудниците и вертепите, без никаква обозначителна за тях табела. Тук не черпим с вино, нямаме пътеки, имаме засилено присъствие на човешкото в човека.
Имаме сергии пълни с вехти новини за света, примрял отвътре ти, можеш да си купиш скучни истини, можеш да откраднеш от най-сладките лъжи, че младостта е вечна, че любовта константа е, че си чакан и желан на старини, че предстоят ти пътища. Продаваме от всичко за лечение – мехлем за рани от живота, билки за проглеждане към чуждите владения – сънища, обходени от лунатици, от омърсените светци горчиво съжаление.
Вземи си ярък сувенир от очите на хетерата, от напъпилите й гърди, сочещи към смисъл и посока, пивки мислите й, стихове умее да реди, едничко лоното й готово да удави теб в дълбокото на личното й време. Приема скитници, дори глупци приема, но и черни вещери. Тя, курвата…Я, нея погледни – продава ти се обич евтино, без да се нагърбваш с бреме.
А инак награбеното надчовешко тука остави – очакване за утрета с малинови небета, божествени куплети и стръкове треви в устите ветрови, мъжественост за любене, мъжественост за битки и умиране, кралската си бойна суета. За себе си добрата старост укрепи с договор почтен със самотата, скрепен с печата на съдбата, който по лицето ти бразди.
Да не забравиш да оставиш злато три монети за отплата – две да натежат на слепите за тоя свят очи, прогледнали за оня, третата – за път в безмълвие да украси устата ти.
Щом отпътуваш, пътниче, извън града на блудниците и вертепите, от който тръгват всичките пътеки, лек път да имаш към отвъд, сполай ти с кротка смърт разделяща човешкото с човека.
Some things should be, some shouldn’t We see, but we are blind We throw shadows without light
After us there will be a „prior“ Youth will turn into hardship We keep dying until we live We die alive to death We are drifting towards the end No rest, only striving forward Infinity waves on the shore Caught in the flow of time
Please stand still, stand still Time This should keep going forever
Warm body will soon turn cold Future can’t be conjured Does not tolerate any stay Create and immediately destroy I’m lying here in your arms Oh, if only it could just be forever! But time knows no mercy Already, the moment is over
Time Please stand still, stand still Time This should keep going forever Time It’s so nice, so nice Everybody knows The perfect moment
You might also like Rammstein – Zick Zack (English Translation) Genius English Translations Rammstein – Angst (English Translation) Genius English Translations Rammstein – Adieu (English Translation) Genius English Translations
Time Please stand still, stand still
When our time has come, it’s time to go Stop when it’s most beautiful, the clocks stand still The moment is so perfect, but time keeps ticking A moment, please stay, I’m not ready yet
Time Please stand still, stand still Time This should keep going forever Time It’s so nice, so nice Everybody knows The perfect moment
Rammstein – Zeit (English Lyrics)
За тях ще говорим по-нататък, днес само музиката им слушаме, че за друго не ставаме 😦
„I’m the king of my own land Facing tempests of dust, I’ll fight until the end Creatures of my dreams, raise up and dance with me Now and forever. I’m your king„
Outro, the album „Hurry Up We’re Dreaming„,by М83
I. В ЗЕМИТЕ НА КРАЛЯ. ПРОЛОГ(кадри с два паралелни фокуса и варио в движение, биографичен акцент)
Веднага щом получи поканата от Инес, си помисли какво да облече в празничния ден. Започна да рови в гардероба си – там висяха по закачалките всякакви цветни дрехи, но нито една не беше подходяща за случая, докато… Докато не съзря забравената и напълно измачкана бяла разкроена рокля до коленете, с волани и с копринени презрамки. Не я беше носила никога. Тази рокля купи специално в деня, когато усети за пръв път, че обича истински. Беше преди години, беше се размечтала, че ще танцува с единствения пред погледите на изуменото обкръжение, а той щеше да вижда само нейните очи, където и да отидеше, и щеше да заяви на всички, че това е неговата жена, а това е роклята, която може да отива само на нея. Някога. Много отдавна беше. Преди да роди детето си, преди да устрои живота си по друг начин, различен от живота на неангажираните жени, които мислеха само за повърхностни изживявания и материален комфорт. Прибра роклята с презрамките в големия куфар – решителна крачка от нейна страна, макар и обречена с някаква гола, патетична надежда. След толкова години.
На път от летището за къщата, определена за гостите, където щеше да отседне, Ана се осмели да сподели с приятелката си предвидения тоалет, ала Инес я изгледа сякаш й беше отмъкнала закуската.
– Сестро, единствено булката трябва да е в бяло на сватбата си! – отговорът я беше попарил.
– Добре, но… Не си взех друга, тази е най-представителната, с която разполагам тук. Пък и вече няма време да пазарувам.
Тогава Инес бе въздъхнала отегчено и потупа приятелката си по ръката:
– Виж какво, имам на разположение няколко хубави, ще си избереш една и ще бъдеш приказна. Хайде, не ми разваляй празника!
– Разбира се! – мило отвърна Ана.
Когато получи известието за сватбата на Инес, сърцето й сля наведнъж два удара. Някъде из област Валенсия живееше онзи, когото обичаше отдавна, но не призна на никого. Свърза двата факта скорострелно в ума си и обърка донякъде на кое се зарадва повече – дали защото щеше да види приятелката си или защото щеше да разгледа местата, където се разхождаше един мъж, когото тайно обичаше. С Инес не се бяха виждали от миналата година. С него отпреди дванадесет, а после само си пишеха. По-късно и това заглъхна.
Щом слезе от таксито, първото, което видя бяха напалените огньове край къщата и танцуващите около тях, всеки взел в ръка чаша с питие или кутия с бира. Бяха изнесли една музикална уредба на верандата и морският вятър надалеч разнасяше песните чудно защо на Амалия Родригеш, парчетата на Грета ван Флийт и музиката на М 83, събрани в някаква объркана неописуема еклектика. Някой я грабна за ръка и я отнесе насред веселбата. Ана приседна на дънера край единия от разпалените огньове, при който се бяха събрали като че ли по-зрелите от гостите. Въпреки това около нея се завъртяха няколко от по-младите мъже и две познати от партито предното лято в Сплит. Почерпиха я с трева, наляха й чаша розе, предложиха й малко хапки, приготвени от кетъринга за утрешното празненство. Общо взето, харесваха я, а и тя се стремеше да се впише в компанията, но не й се отдаваше много. Налагаше се да говори с тях на английски, а те нетактично превключваха на испански в нейно присъствие, сякаш я изключваха от малката им общност. Затова след час опити за пълноценно общуване тя се отдели и отиде на пясъка в тъмното. Предпочете да погледа вълните, после смяташе да се прибере и да се наспи добре – полетът й бе три часа, а след това никой не я остави да си почине, направо на предсватбения купон я замъкнаха.
До същинското празненство оставаха два дни и гостите се радваха на хубаво време, на раздаващи се домакини и приятната обстановка на близкия плаж. Вечерното парти бе в разгара си, но за Ана то глъхнеше, понеже реши, че мястото й не принадлежи сред тези хора.
„Любовта движи света. Любовта на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява.“ – отекваше в ума й евангелската фраза към коринтяните откакто слезе от самолета. Тук в тъмното на дюните, изправена срещу морските вълни забеляза, че все повече мислеше за него. Не разбираше себе си. Той беше някаква стара сянка от миналото й. Фактът, че се намира в неговите земи не го правеше по-правдоподобен от една сянка. Щеше да се разхожда из провинцията като на поклонение, където вероятността да срещне жив светия и да бъде целуната от него е нищожна. Но Ана понякога обичаше да си отглежда и къта собствените фантазии в главата, сякаш наистина се случваха.
II. ОВЕЩЕСТВЕНИ ДОКАЗАТЕСТВА (кадри в крупност и отворена асиметрия)
Наблюдаваше я. Околната среда позволяваше да я гледа отдалеч. Бяха в краен квартал на селото, техните къщи не бяха проектирани една до друга и нямаха патио, а истински дворове и големи веранди, тъй като все още имаше незастроени площи, а домакините не бяха случайно семейство и можеха да си позволят този умерен мащаб. Сутринта тя излезе на верандата и се полюля в хамака, след това се премести на мекия матрак и лежа по корем известно време, отново четейки нещо, облечена в някаква широка удобна дълга рокля, през която се мяркаха единствено глезените й. На единия имаше сребърна дрънкулка. Отдалеч той си представи очите й и се изкушаваше да отиде при нея, но точно в тези моменти, когато си представяше очите й, ставаше нерешителен и се отказваше. Тя никога не го забеляза, нито го разпозна. Как иначе, с тази гола глава и почти побеляла набола брада, която отглеждаше от известно време, трудно щеше да го познае…
Този ден беше решил да обиколи магазните за сувенири, кръчмите и особените местенца на селото, те трябваше да съществуват, понеже селото всъщност представляваше малко двадесетхилядно градче. Познаваше областта, живееше в едната й провинция, останалите две бе обиколил многократно надлъж и нашир, но не беше идвал отдавна в тази част, а точно в това село – градче никога не беше стъпвал. Към обяд взе един велосипед и първата спирка беше на площада, където гъмжеше от местни и туристи, изглежда бе попаднал точно преди началото на някакъв местен празник с ниноти*, но не толкова гигантски. Празникът бе умален вариант на пролетния „Ла Файяс“ от големия град, но през лятото, което явно караше хората да пренебрегнат сиестата, та бяха изпъплили на улиците, а орчата* и бира Фойонера се лееше отвсякъде. Може би празникът е организиран като възстановка на валенсианския специално за туристи и затова да му се стори малко гротесктно и помпозно като всяка имитация.
Околната архитектура не беше нищо особено, с изключение на едно каре от сгради на косата улица откъм фонтана, чиито фасади напомняха донякъде онези сградни композиции по площадите във валенсианския Ла Сеу, ала и те не дотам добра имитация. Въобще селото-градче, незнайно по какви подбуди, се стремеше да имитира по всякакъв начин духа на големия град. Не миришеше на улична храна – хората тук, както в цялата страна, изправяха местния бизнес на крака и се даваше приоритет на ресторантите и закусвалните, не на уличните сергии. Затова всичко живо беше изпълзяло от кръчмите заедно с бутилките, чашите и блюдата си и продължаваха да ядат, пият и зяпат шествието насядали по тротоарите или скупчени на групички около високи бар-масички почти по пътните платна.
Във витрината на едно магазинче за бижута, разтворило широко врати и прозорци заради парада или горещината, съзря чудесен медальон, ръчна изработка с щампа и етикет от местен ювелир. Реши, че това е идеалният подарък за приятелката му, която го чакаше у дома – тя все искаше доказателства. Не беше сигурен за какво – дали за това, че е бил наистина на венчавка на близък или за това, че държи на нея, но я разбираше в това постоянство да иска доказателства къде е бил и защо е отсъствал с дни. Всички жени настояват за доказателства. Неговата искаше овеществени. Още повече, че се наложи да я остави в къщи и изпитваше донякъде вина за това – тя не беше сред поканените за сватбата, все още не бяха задълбочили толкова връзката си, нито пък приятелят му, който се впускаше в пътешествието на брака, знаеше за нея. Затова проучи дали действително медальонът е ръчна изработка, какво пише на етикета и дали говори достатъчно за културата на населеното място, а след това го плати и го прибра в раницата. Направи и няколко снимки с телефона си на празнуващите, на шествието с псевдо нинотите, даже две панорамни на площада. Когато на човек започват да му трябват доказателства, нещо не е както трябва, ала не му се мислеше особено по въпроса в горещия ден. Ако се замислеше, щеше да се наложи да взема решения, каквито нямаше да се харесат и на двете страни. Ето защо безропотно изпълни задълженията си по осигуряване на доказателства, а после продължи да опознава средата.
Докато пиеше втората бира, му се стори, че мярна Ана сред множеството и рязко скочи в порив, набрал внезапно смелост да я извика и настигне, но разля бирата на масата и това го разсея. Изгуби я от поглед. Докривя му и реши да си тръгва, преди тълпата да започне да гори стари мебели и вещи, както празникът повелява, в случай, че беше същият като онзи във Валенсия. Позабърса се от течността, взе велосипеда и започна да го тика сред множеството, докато не видя къде свършва и се запъти натам, малко по-късно видя такси в края на улицата. Махна на таксиста и той го взе. Навря колелото в багажника и така с отворен багажник таксито потегли. Прибра се доволен от разходката.
След час пред съседната къща мярна отново Ана, изглежда наистина беше ходила на парада – подпря нейния си велосипед на парапета на верандата и се отправи навътре към преддверието. Сега носеше слънчеви очила и не успя да надникне както трябва в лицето й, само забеляза леката чупка на изящния гръцки нос. Реши да не я догонва, надяваше се вечерта да я доближи. Искаше да види изненадата по лицето й. Харесваше му да я наблюдава отстрани и да регистрира навиците й в тая сложна самота, която си бе наложила. Очевидно не беше дошла просто на гости при приятели. Но защо ли й е? Какво точно търси? Какво очаква?
III. ДЖИН-ТОНИК С ЛИМОН И ДВЕ КЛИШЕТА, МОЛЯ (епизод с кардиране и пространство в диалозите, хармония – велурена тъга и обоняние)
Същата вечер бе малко по-топла от останалите, морската вода се изпаряваше с повече страст, та това допълнително покачи градуса на веселата компания. Дощя му се да си направи един джин-тоник, времето беше подходящо, въпреки че точно тази вечер компанията беше ужасно шумна дори за него. Ана продължаваше да не го забелязва. Вземайки си питието реши да се отдалечи възможно най-много от там и тогава я видя отново – тръгнала бе по пътеката право на плажа. Интересно какво ли щеше да прави там посред нощ? Реши да я последва. Тя се отдалечи на около сто метра от последното осветено петно на дюните, там, където в тъмната като в рог нощ ако вдигнеш глава, можеш да видиш цялото субтропическо небе с всичките разкошни огромни звезди, но нищо повече. Луна нямаше. Когато тя приседна на пясъка, той се поколеба дали да продължи да я наблюдава от близко разстояние, все пак не искаше да я изплаши. Застанал така стърчащ в тъмното на няколко метра от нея с чаша джин в ръка, изглеждаше типично за някой сваляч. Или като преследвач. Затова реши, че е редно да развали този подозрителен свой образ и я приближи, като си каза: нека опитам да направя нещата по-нормални.
Приближи се и седна на пясъка непосредствено зад нея, а тя дори не трепна. Дори не обърна глава да погледне кой е натрапникът. Двамата мълчаха под звездното небе и слушаха морския прибой. Беше облякла дълга резедава рокля, от ляво по-дълга отколкото отдясно – някаква шантава асиметрична дреха, но според него й отиваше. Под нея както винаги се показваха глезените й. Бе обхванала с ръце коленете си и леко се поклащаше като че в унес. Дълго гледаха двамата черното на морето, а той успя достатъчно добре да долови в тъмницата образа й. Тя неговия едва ли. Той изброи десет разпилени вълни в прибоя и реши да наруши мълчанието:
– Докога смяташ така да стоим и да си мълчим? – попита.
– Докато можем и докато си сдържаш любопитството, което всъщност май не можеш. – отговори тя, както седеше с гръб към него.
После отново мълчаха. Той се питаше дали го беше забелязала тези дни докато я наблюдава и продължи да отпива от питието – почти на дъното беше, останал бе само резенът лимон в чашата. Леко я разклати и след това я зарови наполовина в пясъка, за да освободи ръцете си и също обгърна колена. Можеше ли да го е забелязала, но да се правеше на чужда и непозната? А сега мълчеше и той я чуваше как диша, усещаше в тъмното как се надигат гърдите й в ритъма на дишането.
– Наблюдавам те от дни. Забравила си сякаш да си общителна. Дори се чудя дали въобще излизаш да се храниш или го правиш тайно в стаята си.
Тя се обърна назад и го погледна право в лицето. В тъмното едва се различаваше с кого разговаря, но пък той достатъчно добре усети как погледът й влиза през гърлото му и стига чак до слънчевия му сплит. Измерваше намеренията му. Гласът й реши да разцепи дадения от нея обет за мълчание:
– Изглеждаш като някой от ония извращенци, които подбират жертвите си измежду гостите по сватбите.
– Аз? Господи! – престорено удивен възкликна той – Познаваш ме, в никакъв случай не бих! Обърнах внимание само защото някак си не се вписваш в купонджийската обстановка и очарователно успя да ме избягваш през тези два дни.
И пак замълчаха. След малко той добави:
– Аз съм гост от страната на младоженеца. А ти?
– Аз съм лудата, която, както отбеляза, не се храни.
После поклати в отрицание глава, явно съжалила за думите си добави:
– Инес ми е приятелка, заради нея съм тук.
– Искаш ли питие?
– Приличам ли ти на нуждаеща се от питие?
Той се подвоуми как точно да отговори, но реши, че няма за какво да й спестява малките неудобни истини. В края на краищата не беше необходимо да се старае да я печели и отвърна:
– Приличаш, да!
Тя започна да подхвърля дребни камъчета към зевналите вълни на прибоя. Прибоят ги глътваше, а после измиваше по брега остатъците от дишането й.
Той реши, че няма да й досажда повече и се надигна за тръгване, но за всеки случай преди да стане я попита:
– Искаш ли да те оставя?
Тя не бързаше да отговори. А той се надяваше това колебание в отговора й да не се прояви като снизхождение. Много се надяваше.
– Не, моля те. Стига ми толкова мълчание.
– Сигурна ли си?
– Сядай долу и престани, мразя недовършените неща…
– Знаех си! – той седна обратно зад нея и продължи: – Не виждам нищо странно в това мъж да заговори жена на плажа в нощта. Ако някой се зачуди, де! И ти не трябва да се притесняваш от това, че някога с теб…
– Я, се разкарай! – шеговито го прекъсна тя. – Клишетата за нищо ги нямаш. Веднага на въпроса, а?
Засмя се. После зарови ръце в косите си и въздъхна дълбоко, виждаше се, че той беше прекъснал някакви нейни си среднощни размишления, ритуали или нещо, за което се искаше спокойствие и самота.
– Очевидно плажът ги предполага клишетата, нали? И тая дълбока топла нощ, ти в тъмното…
– Стегни се, скъпи! Говорим си само от две минути и се размекна. Кажи нещо интересно вместо баналности.
– Какво по-интересно? Няма по-интересно от теб на тоя пуст нощен плаж, изобщо в цялото това подивяло село, Ана.
Тя се усмихна щом произнесе името й и поклати глава. Погледна го отново – изучаваше го, а тъмните й очи присвятваха като отражение на звездните отблясъци. „Наистина е хубава днес, прескочила възрастта за свалки. И е станала много потайна.“ – си мислеше той. От нея струеше мека, велурена тъга. „Ако я пипна, ръката ми ще потъне в сладка убийствена сърцевина.“.
– Какво искаш да знаеш, а? Кажи? – изрича кротко Ана, поглеждайки го изпитателно.
– На първо време, ами… забравил съм дали обичаш да плуваш.
Ако я беше попитал защо е дошла сама и дали е още с онзи алпинист сигурно щеше да стане рязко и да хукне обратно в стаята си. Той беше сигурен в това.
– Обичам, но не много навътре. Предпочитам да усещам дъното под краката си, тогава плувам. В противен случай се давя.
– Давай тогава, хайде да влезем, ще имаш двойна опора, дъното в плитчината и мен – каза той и започна да съблича тениската си. Тя остана така, както е и сведе глава. Затова той прекрати събличането си и се отпусна зад нея.
– Хей, какво има? Какво е станало? – попита я.
– Влакът дерайлира.
– Не те разбирам?
– Аз! Аз съм влакът! – извика тя внезапно, а след изблика й дойде пауза колкото за две вдишвания. След това по-тихо, като на себе си, добави:
– Стоя си така дерайлирала всред пустото и чакам да ми се размекнат ръждясалите железа и да потънат в земята.
Неуверено изрови поредното камъче и го подхвърли към идващата вълна.
Това някакъв вид признание ли беше? Най-накрая той осъзна, че всъщност го е забелязала, че я наблюдава. Познала го е, но нищо не бе казала и нищо не направи по въпроса. Дали това е част от играта? Даде си сметка, че изобщо не подозира какво е преживявала тези дни. Заради него ли? „Едва ли…“ – помисли той. Ала не знаеше колко греши.
На фона на морския полунощен бряг, а може би поради изпития от него джин, но му се стори, че тъгата й започва се откроява като нежен филм, покрил цялото й тяло и Ана става някак питомна, крехка, преодолима само с едно движение. Той направи това движение – прегърна я както седеше отзад. Тя не се възпротиви, вместо това почти полегна на гърдите му, а с тях той си спомни пронизващата й топла, мека плът. Помириса я. Ароматът й си беше същият, нищо не се бе променило в това отношение. Същата самка, която някога го влудяваше с тялото си, с ума си и дългите текстове, които му посвещаваше, а като за капак запечатваше писмата с точно тоя деликатен, ненатрапчив аромат. Навремето се бе опитал да го открие и обикаляше из магазините, но така и не случи да намери парфюма й. Явно беше някакъв много рядък. Сега, след толкова години постъпката му да я дири чрез купешки аромати му изглеждаше наивна, зрелостта поставя хората на мястото им.
Косата й го погъделичка по бузата. Седяха си така двамата под звездното небе и брояха вълните, които се разбиваха уморени от пътешествието си току пред босите им крака.
– Миришеш на джин и брадата ти боцка – рече тя.
– Извинявай! – той я обгърна по-плътно, понеже носещият се откъм морето вятър започна да охлажда наоколо. Все още не осъзнаваше, че във всеки от двама им се беше запалило някакво вътрешно горене.
Откъм къщата се чуха няколко мощни крясъка, музиката се усили. Двамата, обаче, не погледнаха натам. Мълчаха си и зяпаха към невидимия черен хоризонт, където Средиземното море трябваше да среща бреговете на Магреба, мереха си вдишванията и издишванията с оная пустота, която само в досега с природата може да се добие. Белите им дробове бяха отделени само от тънките тъкани на дрехите им и дишаха в синхрон. Той започна да изтръпва в тази поза, но не помръдна. Изглежда тя усети напрежението и рече:
– Постой още малко така, моля те, Йода!
– Добре. Тук съм. Никъде няма да ходя.
IV. ОЧИТЕ НА МИНАЛОТО КАТО ТРОФЕЙ ОТ ВОЙНАТА(повторен дубъл с гъвкава, уравновесена композиция тъмно-светло, акцент – възпаляване на страст)
В църквата всичко беше пищно и типично за празничния обред. Гостите бяха наредени по правилата – от едната страна за младоженеца, от другата страна гостите на булката. И от двете страни смесено се чуваше смях на валенсиано и правоговор на испански. Всички бяха нагиздени, дамите бяха посетили фризьорите си, маникюристите си, шивачите си, господата бяха излъскани – последно пристягане на вратовръзките, опъване на колосаните маншети, закопчани с ръкавели специално за повода. Една възрастна матрона припадна от жегата. Едно бебе по – нататък се разкрещя, вероятно от глезотия. Няколко девойки шушукат помежду си и обсъждат бъдещето си: че се виждат в бяло, че навярно тяхната сватба ще бъде по-хубава, че всичко е толкова, толкова прекрасно и животът е толкова дълъг, какво ли е да си на тридесет? А на четиридесет? Я, виж – а какво ли е да си на петдесет и още да спиш с жена си? Това обсъждаха малките хищници и през цялото време оглеждаха господата от всички възрасти от глава до пети, изпитвайки ги наум колко струват. Никакъв европейски дух! На церемонията витаеше местната полуциганска – полумавърска натруфена атмосфера. Клюки и неуспешно прикрито любопитство. Докато службата не започна. Тогава всичко утихна.
Той побърза да я открие сред насядалите по пейките и се отправи към нея. Беше облечена твърде скромно, дори ежедневно – семпла пола и зеленикава блуза на цветя, носеше сандали, състоящи се просто от една подметка с две каишки.
– Защо си облечена така? – прошепна в ухото й. В този момент падрето бракосъчетаваше младоженците и всички пазеха тишина.
– Нямам празнична рокля, затова! – изшептя в отговор тя. – Всъщност имам, но е бяла.
– Е, и?
– Ами Инес каза, че само младоженката може да бъде в бяло.
– Аха. А аз ще те видя ли в тази рокля?
Тя се обърна и го изгледа, а той видя в очите й страст, която плуваше в неговите мъжки океани.
– Искаш ли? Може да ти хареса и да пожелаеш да не си тръгвам. – тя хвърли ръкавицата особено провокативно и очакваше набързо милост, вместо това получи заявка за двубой.
– Не бой се, и двамата си имаме собствени светове, чиято гравитация ще ни дръпне обратно. – отговори той, а тя сякаш помръкна. Това беше обявяване на война. Обърна лице отново към церемонията напред и застина като женски каменен барелеф на готическа катедрала. Фасадата й говореше, че той повече нямаше да има шанс да проникне в нея. Но той знаеше, че зад каменната фасада градежът е на картонена крепост. Плуващата в очите й страст се превърна в пъклен огън. Навярно отново я беше засегнал.
След малко тя се наведе към него и прошепна:
– Самолетът ми е утре в три следобед, можеш да ме изпратиш, ако искаш.
– Няма ли да те видя преди това?
– Само ако танцуваш с мен тази вечер! – изрече тя едно подхвърлено от немай-къде примирие.
Той се усмихна. И сега, както снощи си припомни някогашните разговори и колко обичаше тогава да се навежда и да вдъхва аромата й по шията й, в косите й, когато се приближеше достатъчно близо, за да запали цигарата й или да я натиска в някой тъмен ъгъл на улицата, докато я изпращаше у дома. Това неподправено еротично състояние за него се случваше само в съчетание с проявата на интелекта й по време на разговорите им. Отдавна не се бяха виждали, но случайността на тази отникъде появила се сватба, накарала нейният далечен път отново да се пресече с неговия в реалността, всъщност го зарадва и той си даде сметка, че винаги я е искал по този начин – в сладкия декаданс на отритнатите. Точно както я завари снощи на плажа и точно така искаше да я воюва. Докато продължаваха да си пишат, чувството се проявяваше със същата сила, но постепенно избледня и след няколко години, точно по времето, когато той срещна приятелката си, с която и сега живееше, напълно забрави интелектуалната еротика на Ана. След това престанаха да общуват. Нито дума дори. И така години.
Днес той използваше отдалата му се възможност да пазят тишина по време на венчалната служба и се навеждаше към нея, този път я вдъхваше като за последно, докато шептейки задаваше поредния глупав въпрос. Надяваше се да не му проличи много и тя да не го хване в тия идиотски опити да я има с обоняние и допир. Но всъщност не даваше и пет пари, нали той беше кралят на тези веднъж владяни земи! След малко отново й прошепна много близо до ухото, така, че тя също да усети дъха му, а фините косъмчета по нея да настръхнат:
– Преди време един човек ми каза, че неслучайно нямаме очи на гърба си.
– Какво трябва да означава това? – попита Ана.
– Че трябва да загърбим миналото. С теб трябва да приемем, че всичко започва отначало!
– Не мисля така, за мен никога не е свършвало, просто беше на пауза.
– Дългичка пауза, не мислиш ли? – той огледа колко близо хората стоят до тях, защото готвеше кратък монолог в мажор с елементи на бойна готовност за щурм и не искаше някой запалянко на католически венчавки да му попречи.
– Виж, ние сме много, много променени. Даже сме вече двама различни човеци, приеми, че е така. Ти си попълнила известни празнини в биографията си, аз съм наситил с разни неща моята история и са се получили съвсем различни киноленти на два различни филма от първоначалния сценарий. В този смисъл е редно да сложим и нови заглавия. В противен случай рискуваме да повторим стари грешки, което изобщо няма да изглежда добре на екран, а краят ще бъде предусетен от публиката. И изобщо няма да е интересно. Слаба продукция!
Всичко това беше изречено в ухото й, уж тайно и много, много близо до нея, дори бе положил длан на облото й коляно, така, че той за малко не падна от пейката в опиянение от завзелия го нейн аромат, а някой от предните редове изшътка на нарушителя възмутено.
Прав беше. Затова тя нищо не отвърна. А това допълнително подхрани оная нейна дантелена надежда за ново начало, която донесе със себе си отдалеч, прилежно сгъната в куфара. Мълчанието й, обаче, беше разтълкувано като вид съпротива, а кралете обичат битките, но не обичат да губят, в повечето случаи подчиняват. Затова той използва следващото си оръжие:
– Болиш ме понякога! Да те преодолявам е изкуство. Бог да те поживи, любима! – и нежно докосна с език ухото й докато шептеше всичко това, надявайки се, че окончателно е сразил противника. Противникът, обаче, разполагаше с един куп преимущества на терен:
– Невъзможен си! – Ана се намести по-добре на мястото си. Отдалечи се няколко сантиметра от него и с това показа, че разговорът е окончателно приключил, поне докато не свърши церемонията. Изпита познати тръпки, започна да се възпалява отвътре както някога и това леко я смути, макар че беше се надявала на това завоюване с кралска почит. „Любовта на всичко се надява…“ – отново си припомни оная мантра, която я дълбаеше от дни. Вътрешно се усмихна.
V. МРЪСНИШКИ ДЖАЗС ПЪРЖОЛА И ВИНО(кадри със затворена композиция от пет сетива, варио на фокус върху фигурите)
След това на празничните трапези алкохолът се разля щедро. Музикантите се надпреварваха да изненадват гостите със забавна музика, но с напредването на вечерта парчетата ставаха все по-бавни, лежерни и романтични, но банални, а забавляващите се бяха отсяти плавно на такива, които полупияни се отправиха към леглата си, и останалите по двойки, които продължаваха да танцуват, допрели телата си един в друг. Осветлението на верандата изгасна, останаха само градинските фенери. Започнаха да се чуват звуците на цикадите и напевите на щурците. Задуха нощният бриз и започна внимателно да опипва краката на жените под полите им. Мъжете им през това време завиждаха на вятъра.
– Хубава си! – той се усмихна. – Макар в глупешки сандали и не съвсем подобаващо облечена, както трябва например в оная бяла рокля, която си била донесла.
Допря чело в нейното, продължи да я движи в ритъм и му се стори, че започва да си припомня пластичното й тяло.
– Напълняла си, но такава повече ми харесваш!
– И това ли трябва да считам за комплимент?
– Минаха дванадесет години, обич! Нормално е, не се сърди. Но на теб ти отива, пък и вкусовете ми се промениха. Малко целулит по бедрата в повечето случаи е привлекателен, както пържолата си върви с чаша мерло. Така или иначе е по-добре, че отдавна не съм те виждал, възприемам те сякаш за пръв път и отведнъж.
– Богородице?! Пържола ли ме нарече? Внушително! Станал си людоед! Обаче да знаеш, че това, което току що заяви, никак, ама никак не ме предразполага.
– Кой казва, че на теб трябва да ти харесва? Това са си мои усещания.
Тя опита да внесе малко висота в разговора:
– Тук няма да чуем смислена музика! Да вземем да избягаме ли?
– Защо? Добре сме си така. Мога да те опипвам колкото си желая. Освен това нещата получават особено пикантен отенък от това, че го правя тайно.
– Виждам, че на теб, както винаги, не ти трябват романтичните паралелни квинти на Дебюси. Ти си един мръснишки черен джаз, амор! – на Ана й беше весело от тая неподправена проява на либидото му. Така и двамата се подмладяваха.
– А на теб, за да те завлека в храстите, все още някой предварително трябва да стопли с горещи гърди студената каменна настилка, по която стъпваш. Готов съм за това, предупреждавам те!
Мъжът я притисна малко по-силно в себе си, отколкото е прието за случайно събрали се да танцуват и пак я вдъхна в кривината между ключицата и шията й. Беше готов да я завлече някъде в тъмното.
– Ш-ш-ш-ш! По-кротко! Гледат ни! – тя се отдръпна лекичко.
– А ние се крием! – отговори злорадо той, шептейки в ухото й. И я вдъхваше още и още. Но все пак предпазливо се отдалечи. А Ана подчерта:
– Да! Ние не сме двойка. Но пет пари не давам, че ще ни видят, да знаеш! – рече тя – Тук не ме познава никой и никой няма да ме свърже със света, от който идвам.
– А на мен пък не ми е все едно, моят свят е тук! Ш-ш-ш-ш, тихо! – той се огледа наоколо, имитирайки шеговито маниера й. Успя да я разсмее.
Изглежда никой не забеляза скришното им натискане. Танцуваха още половин час.
VI. ЕДНА ТЕОРЕМА ОТ НАРЪЧНИКА НА ДЕМИУРГА (кадри с визуални асиметрии и диаметрали в контраст – драматизъм, сюжетен пробив с импромптю в мизансцена)
Плътта й още гореше, сърцето й подскачаше, но Ана нямаше търпение да разбере онова нещо, та попита:
– Още ли ти харесва?
– Какво да ми харесва?
– Да правиш любов с мен.
– Не е ли очевидно? – рече той вместо отговор. Разпалените им дъхове се срещаха и откъсваха на глътки.
– Да, но ми е нужно да го кажеш.
– Забравих, че не съм загрял достатъчно с гърди камъните, по които стъпваш…
Той се усмихна. Тази жена изпитваше чудата вътрешна потребност да й обяснява всяка крачка на мисълта и страстта му, за да бъде изцяло задоволена сапиофилията й. И той се остави на тази потребност с риск да прекрачи някоя нейна забранителена табела:
– Не съм казвал за теб никога на Диана – жената, с която живея, но тя ревнува. Само от теб. Досеща се. – това беше неговото уверение и доказателство, че му харесва тая неповторимост на всеки техен любовен акт. Да, истина е, жените обичат доказателства. Ана, обаче, не ги искаше овеществени. За разлика от другата. Обичаше ги с леко интелектуален привкус и да е наясно, че човек напълно й се е покорил.
– Защо само от мен? Има и други ли? – попита тя.
– Понякога.
Престана да го гали, извърна се и легна по гръб – гърдите й се разляха, зърната й посочиха сбърканите посоки на неравностите по дървения таван. Все още дишаше учестено и мисълта й препускаше разхвърляно, а той вече я хвърляше в дълбокото на разговор, който май изобщо не й се искаше.
– Ти също изневеряваш с мен. Излишно се сърдиш. – констатира той. Мълчанието не беше нищо особено помежду им. Тя не обмисляше отговора си, просто мълчеше. През това време той загали едната й гърда в опит да я накара да проговори. Целуна я нежно, както беше в шепата му. След две секунди тя му каза:
– Аз обичам двама, не просто спя с тях. Това е различно. Не е изневяра. Изневярата предполага да не си верен в любовта, аз съм вярна в любовта към двама и това ме прави свободна.
– И аз те обичам, а обичам също и Диана, но с нея освен това изграждам нещо общо. Това е разликата, за да определиш невярност.
– Защо с нея, а не с мен?
– Не знам, просто… Просто животът е такъв. Въпрос на предпочитания, оформяни десетки години. И на избори. Ти вече имаш дете.
– Това означава ли, че ни искаш и двете, но по различен начин?
– Защо ме питаш това? – той още беше задъхан и думите му стояха накъсано в полумрака.
– Защото едната в момента го играе жена ти, а другата е курвата.
– И ти ще да си курвата?
– Така излиза!
– Значи съм верен и на двете ви…
– Глупости! Това аз го казах! Преди малко твърдеше, че в момента всеки от нас изневерява.
– Връщам си думите отпреди малко назад. – той се пресегна към нея и направи още един опит да я приласкае.
– Не може просто така да си връщаш думите назад. Вече го каза – хвърлен камък.
Ана погледна мъжа до нея, искаше й се толкова много неща да определи по лицето му в полумрака – дали вярваше в това, което говори? Дали спеше с нея просто, защото таеше някакви фамозни илюзии от времето, когато се познаваха с телата си, а като последица от това разговаряха по цели нощи и опознаваха умовете си? Дали за времето на тия дванадесет години беше получил достатъчно от другите жени или след срещата с нея той ще продължи неудовлетворен пътя си и ще направи всичко възможно случайностите с другите да продължат отново и отново, докато не постигне оная завършеност с някоя друга… с другата? Завършеност, която той наричаше простичко с общо кратното „ние“. „Ние“, което тя някак си искаше да включва нея в уравнението.
Ана затвори очи. Заболя я честността му. Не искаше да повярва, че човекът, когото познаваше толкова животи преди да се роди, в този се отказваше от нея. Защото тя избираше свободата си. Не можеше да повярва, че за него нейната свобода означава просто друг вид предателство или още по-лошо – прелюбодейството на една обикновена курва. И най-важното – той не можеше да приеме света й такъв, какъвто го бе изградила. Искаше свой си свят, той с неговата си Диана, на която да направи негови си деца. Ана разбра, че никога няма да й позволи да облече бялата рокля и да отидат да танцуват под голямата тента всред всички сватбари, прегърнати като истински любовници за пръв път без да се крият пред хората.
– Исках дете от теб. – прошепна тя и му обърна гръб. В кладенчето между носа й и окото й се събираха солени капки, които не трябваше да бъдат видяни.
– Искаше две деца от двама мъже едновременно – отговори той – Това е абсурдно. И означава да те деля. Това не е свобода, мила, това е…
Той не довърши изречението си. Вгледа се за секунда в голия й гръб, надигна се и я прегърна.
– Чуй ме, ще ти кажа нещо, което, съдейки по списъка ти с предположенията за твоята теорема, може и да си подозирала, но отказваш да разбереш! – започна да я люлее в прегръдката си. Тя не помръдваше.
– Като малки играем с часове, потопени в измислени светове, далеч от всичко лошо и щастливи. Като възрастни заместваме тези игри с фантазии. Никоя доволна личност, ако съществува такава въобще, няма фантазии. Фантазиите са за недоволните, за тези, на които им липсва нещо. Затова детските игри и фантазиите изпълняват една и съща роля. Да ни дадат онова, което действителността отказва да ни даде. Което ми напомня една чудесна фраза за копнежа. Господи, кой ли не го е преживявал? – той прекъсна за малко. Въздъхна дълбоко като опит да успокои за последно остатъците от разлумкалия се пулс вследствие на преминалия сублимен оргазмен момент. После продължи:
– Копнежът е една абсолютна любов, Amor omnie – вездесъща любов, идеалът. И затова е невъзможна, обич. Тя е събирателен образ, израз на цялостната фантазия на лирическия герой в литературата, никой в историята не я е срещал в лицето само на един човек, реален човек. Може би е срещал в някого копнежа за тази своя фантазия и със сигурност после при сблъсъка на фантазните очаквания с реалността е настъпила криза, разрив, разочарование, ревност, промискуитет, често накрая раздяла. Само при срещата с цялостната вездесъща любов моногамията придобива смисъл и тогава имаш желание само за един. Но аз като простосмъртен мога да я имам само едновременно и с Диана, и с Ана. И с още други. Всяка от вас носи по една фасета от общия шлифован брилянт. Но всички в различни роли и ситуации. Всички правите моята Amor omnie и никоя от вас поотделно. А ти си въобразяваш, че обичаш еднакво двама мъже?! Не може еднакво, мила, за единия си курва, за другия си съпруга, а и нито един от двамата не е твоят завършен брилянт. Който си мисли, че това е възможно, е вечно губещият глупак, винаги се разочарова и разтрогва връзката си. И така твоята любов става реципрочна ту на курвата, ту на съпругата за да оцелее! Това по свой начин ти наричаш свобода без да си далеч от истината. А някои, елементарно въобразили си, че моногамията се изчерпва с простото въздържание да не пожелават частици от вездесъщата любов, наричат твоята свобода изневяра.
В настаналата тишина изпъкнаха раздраните гласове на пеещите петли отвън – почти се съмваше. Сърцето му биеше равномерно, спокойно, като лодка в затишие след кратък циклон. Нейното отиваше към пръсване, имаше чувството, че осъзнаването на всичко казано ще й коства живота.
– Преди не беше толкова мъдър, Йода! Аз бях умната! Кога остаряхме? – промълви тя все още обърнала му гръб и останала в ступор. Така го наричаше отпреди – Йода. Опита се да прозвучи монотонно. Не й се получи, постигнатите отпреди малко с любовния акт върхове започнаха да се изкривяват и да ронят остри скали. Вътрешният й пейзаж придоби друга координатна система – неудобна и болезнена. Тя просто не искаше вече да е тук, искаше да изчезне – разбираше в пълнота и цялост неговата стройна теория и разбра, че е истина, от която човек кърви.
А той не се предаваше:
– Ела тук. Не ми обръщай гръб!
Целуна рамото й, погали я по формите й, които наподобяваха хълмиста местност, после спусна внимателно ръката си по корема й надолу.
– Не. – прошепна тя – Спри, моля те! – Сълзите й вече капеха от върха на носа й на кремавата възглавница.
Но той настояваше да бъде чут и по друг начин – лекичко я захапа по врата, после там я целуна, влагата му остана като невидимо огърлие по шията й, което започна да я задушава. Тя потръпна.
– След всичко, което каза, вече не искам.
– Искаш! – настоя той и я обърна към себе си. Знаеше, че само любовта му можеше да отмести падналите скали в сърцето й.
Ана потъваше все по-надолу. Ръката му потъваше все по-надълбоко в нея. Любовта й я теглеше към познати дълбочини, които не искаше да помни. Самоубийствени дълбочини, бетонирани от неговата логика. Беше вързал на краката й тежка котва, котвата на света, най-тежкото противостояние на лекотата, която тя изпитваше допреди малко. Беше въпрос на минути котвата й да удари дъното. Ръцете му постигаха възбудата й, а ужасяващите му думи дълбаеха вътрешностите й. Последното любене беше в пълен мрак и добре, че беше така, та той не видя как заедно с върховния екстаз се изля цялата й печал под формата на мрачни океани, скрили от хорските очи загадъчни удавници – осъзнаването на собствената й роля, собственото й самотно „аз“, което окончателно е отхвърлено от него да се съчетае в „ние“.
VII. БЯЛАТА РОКЛЯ. ЕПИЛОГ(панорамна снимка с два хармониращи си ракурса, фокус в максимална изразителност, финален акцент)
На сутринта тя се събуди и установи, че той вече се бе облякъл и пиеше кафе. Отметна завивката и стана, започна да се подготвя за отпътуването от селото. Горчивината от снощния разговор съвсем не беше отминала. Взе си душ, но не успя да отмие неговата миризма и ласките му от себе си, щеше да ги носи през цялото време на пътуването до дома си през всичките почти три хиляди километра. „Сигурно ме е дамгосал завинаги. Как ще живея оттук насетне?“ – се питаше и знаеше, че никога няма да намери отговора. Вероятно животът й отсега нямаше да бъде сладък хляб и вино. Готова ли беше да приеме да бъде курвата? Той го беше приел, беше я подготвил за тази роля, той демиургът на новия им свят, в който току що пристъпиха. И му се беше получило. Кралят на тези земи извая още едно създание от неговите си фантазии, подчинил го бе, то щеше да му бъде вярно и да танцуват заедно в смъртоносна любов до пълно разпадане… Опакова внимателно и без да бърза багажа си, среса мократа след душа коса, обу отново простите сандали, огледа се дали не е забравила някоя вещ.
Влизайки в дневната, намери любимия си студен и дистанциран – и той трябваше да играе неговата си ролята пред хората. Щом я видя, взе големия й куфар и отвори входната врата пред нея, изчака я да излезе. Забави се само за секунда, колкото да успее да хвърли поглед назад върху стаята й за последно – всичко беше на мястото си, всичко беше спретнато, леглото оправено, собствениците на къщата нямаше да разберат, че тук за малко двама са се крили да утоляват страстта си. Забеляза единствено бялата рокля – беше забравена да виси на една закачалка върху открехнатото крило на гардероба. Нарочно не я беше взела. Роклята щеше да си остане тук, никой не я искаше. Той не я беше поискал в тая бяла рокля, въпреки че я бе чакал и обичал цели дванадесет години. След това се обърна и мина през вратата, затвори я с лек замах и кратко хлопване. Къщата утихна.
Вътре бялата рокля се залюля лекичко на мястото си като изоставен самотен призрак.
–––––––––––– *Аmor Omnie (лат.) – Обичай всички едновременно, любов към всички. Авторът на текста смята, че това е концепцията на Бога за свещената любов – да се обичат всички фрактали, заради отделните им качества (роли), които съвкупно се самодопълват и правят съвършен обект на любов. Любовта се екстраполира в единно съвършенно цяло – Amor Omnie, съставена от отделните любови. Така Бог отдава цялата си любов на всяко същество поотделно, а съвкупно това се превръща в Amor Omnie, което Бог сам изпитва като върховна любов, каквато е целта на сътворението. Авторът смята, че към момента неправилно егото на човешкото същество е наложило обратната парадигма, егото се явява пречупваща леща в камера обскура и обръща нагласите и усещанията обратно, така, че човек да има винаги потребност да побере в една частица съвкупността от всичките (в един обект на обожание вижда всички, които бленува и обратното – сам субектът да търси и да иска да бъде единствен фокус на копнежа, без да притежава качествата на всички останали, от които има нужда обекта на любовта му), което е нито практически, нито теоретически възможно. Това предпоставя колизията във взаимоотношенията, както в личен, така и в обществен план. Затова материалната вселена работи с фрактали и всеки фрактал има собствена функция и роля за отразяване на определен тон или нюанс от любовта. За преодоляване на чувството за непълноценност в любовта най-важното е да се изключи егото като фактор, т.е. да се премахне камера обскура, да се обърне процеса от гледна точка на Бога. Повече по въпроса за отрицанието на егото може да се намери в източните традиции, по-специално при суфизма.
*Нинот (исп. ninot) или файяс (исп. fallas)- гигантска кукла, изработени от папиемаше, картон, дърво или стиропор. Куклите се използват по време на годишния мартенски фестивал на огъня „Лас Файяс“ („Las Fallas“) във Валенсия. В последния ден на фестивала куклите се изгарят в чест на Сан Хосе (Свети Йосиф), покровител на дърводелците и патрон на Валенсия.
*Орчата или чуфа орчата (исп. chufa horchata) – популярна напитка в област Валенсия от векове, наподобяваща мляко от ядки. Приготвя се от тигрови „ядки“ (всъщност грудки от растението Cyperus esculentus), познати още като чуфа или земен бадем. На вкус леко сладка напитка, наподобява смес от орех, кокос и кашу.
Едно дете налучква с пръсти нотите на чуждата забравена симфония не свири, а люлее с думи времето, изтръгва дългите му нокти, превръща го във котка или в тигър, опитомен от ласкавите струни на детските му полутонове.
Играе със смъртта на топка не подозира за играта смъртоносна, разсипва пясъка на дните, прехвърля камъчета, клечки, кости на умрели бъдещета, меки тъги, сини мисли, чужди спомени. И свири там, налучква с пръсти нотите на моята симфония.
Ела, дете, сплети ми мислите на плитка, под падащата звездна светлина! Измий очите ми, и обуздай ума ми да не бяга като разгонено животно в битка с бившите любови. Тъй както мъртва съм, подай ми съд от ненапитата вода на детството, на моето моминство, на миналите слънчеви игри, когато с него пеехме и любехме – отекваха космически звънци, когато нямаше съмнение, в това дали любов е сходно на отрова, че тя е просто бледо отражение – проява на плътта, и ще боли.
Едно дете на име Благороден, един прозорец нероден към хилядите светове в потенциал. „Ш-ш-ш-т! Тихо!“ – рече то и го затвори. Денят приключи, погребан в пясъците диви – находища за мъртви спомени. „Ела да погребеме двама тук безкръвно твоите мълчания и въглените живи при твоята печал!“.
Някоя сутрин слънцето няма да изгрее и тогава светът ще започне обратно броене. Леглото ни няма да бъде изорана нива – само ще се стегне и подреди сякаш нищо не е било. Аз ще реша косите си по четиридесет пъти напред вместо по четиридесет пъти назад, в изкривен ритуал за подмладяване, в пренавитата назад лента на времето. Ще забравиш, че си заспал снощи в ръцете ми само за малко – колкото да събереш сили за рисуване на любовни актове с думи, вместо това ще си тръгнеш внезапно точно преди първи петли, а аз ще вървя заднешком из къщата, събирайки в шепа една по една тайните поличби на любовта изпаднали от телата ни, докато отмествам себе си в двете ти избягали очи, за да направя в тях място за друга, която отпреди години обичаш или която ще дойде след време да плува в очите ти. Едно дежа вю ще пропусне двама скитници напред, раздвоили крачките си в различни времеви пътеки, дишащи въздуха на различни планети. Домът ни ще скатае навътре стените си, ще се смали до черупка на охлюв, и ще разберем, че само сме си въобразявали, че това е нашето любовно убежище – замъкът в планината сред скалистите върхове. Той ще бъде прибран някъде в незнайното тъмно наред с другите хербарии в кибритени кутийки. Звуковете ще притихнат, трепетите ще умрат, съществата ще изчезнат, всички разложени на милиарди космически кварки и неутрино – прах при прахта. Дори светът ще започне свиването си към оная мъничка точка, от която е тръгнал, докато постепенно не потъне в дълбоката Божия зеница, там да почака ново проявление в друго време и в друга планетарна система. Дали ще има вероятност пак да те срещна, разказвачо на нежни истории с женски имена от бъдещето? За да реша отново косите си по четиридесет пъти назад, вместо по четиридесет пъти напред, леглото ни да бъде изорана нива, без да броим любовните актове до трети петли а къщата на охлюва да извае стени на новия замък за поезия и приказки.
Ще чакаме ли ей тая зловеща сутрин, когато слънцето няма да изгрее заради болезненото време за умиране? Или ще спрем обратното броене и разлагане на великата диада „ние“ до обикновените самотници „аз“ и „ти“? Време е да ме събудиш, обич, в правилното дежа вю!
Не помня точно месеца, но се случи по време на цъфтежа на вишните. Имах щастието да открия прекрасна влажна пукнатина в югозападния ъгъл на тавана. Шмугнах се там и започнах да тъка една от най-фините си паяжини, която прилича на многокрака медуза, обърната с главата надолу. До пукнатината достигаше приятния дъх на цъфналите вишневи цветове, действайки благоприятстващо за оптимизъм и кроежи на нови планове. Когато приключих с оплитането на паяжината застанах в центъра й неподвижно и се оставих на вишневия аромат. Във влажната пукнатина върху тавана на югозападния ъгъл на готварницата вишневото ухание, идещо от цъфналите навън дървеса, тъче вместо мен паяжината на спомени за бъдещи събития.
Търся с поглед Горчива луна – никаква я няма. Може би е отскочила до съседите, може би е отишла на лов за чужди въжделения или пророчески сънища, кой знае. Готварскята стая е пуста. На огнището, обаче, ври гъста супа от коприва и хрян, с добре стрита люлекова кора – за лекота при изхождане и отърваване от нелепи мисли, които предизвикват световъртеж и изкривяване в сенчеста за човека посока. Мирише все още на сурово, но знам, че дори да се свари, никога няма да загори – ястието е предвидено за омесване на минало с бъдеще, без връзка помежду им.
Стара майка Горчива луна имаше лош навик да си мърмори под носа, когато бе сама, без да знае, че съм нейн почитател и безмълвен шпионин. Тъкмо затова се вслушвах упорито в брътвежите й, понеже отдавна бях установил, че това не са какви да е брътвежи, нареждания, славословия или хлевоустия, а изреждаше в повечето случаи продуктите и съставките на тайната си рецепта, като ги наричаше така: „За милост на слугинчето Дзай (Гъделка) – щипка хвойнови иглички, отмерени с мисъл за отплата посредством кокален напръстник. За цирея на господаря Засмей-се-детство – планински вятър, събиран на пусто и затворен в празно. За душевния недъг на котката Сърце-без-Смелост, която пелтечи като разговаря и на „Да!” казва „Не!” и обратното – зрели шикалки, размекнати в бульон от овчо шкембе на овца, стригана за здраве, не за печалба. Да е жива и здрава копривената супичка и Горчива луна да похапне, а утрото да я завари да ближе котлето най- на дъното, че да надживее всичките!”
Този ден обаче Горчива луна е зарязала супата да си ври самотно в огнището и е изчезнала. Няма кой да се погрижи за бедната Горещ-поглед-за двама – малката дъщеря на Падащо листо и да назове необходимата съставка: „За Горещ-поглед-за двама – кротки зрънца от недоспали съсънки, избодени очички на тайни помисли, добити с много труд от полските макове, сухо цветче на ванилия за спаружване на пророчества и за безсилие насън…”. Днес няма кой да се погрижи за малката дъщеря. (По-късно разбирам, че Горчива луна я пресякъл стомахът, а пред нужника, който се намира далеч в югозападната част на големия замък се явило непреодолимо препятствие…). Постепенно от размисли се унесох в дрямка, но ми се стори, че сънят ми тече с дни, седмици и месеци, когато…
(Бях с два крака. Два дълги космати крака, добре омускулени, с правилни черти на палците и хармонично поставени фаланги. Носех обувки, нали се сещате – от онези, които господата европейци предпочитат да лъскат усамотени, изглаждайки по този начин собствените си духовни несъвършенства. Можех да се огледам във върховете им. Бяха с цвят бордо. Носех вишнев костюм от приятна памучна материя. Пушех цигара, а димът й благославяше облаците, хукнали на разходка по небето. Струваше ми се, че се намирам в самотно кафене, някъде из централните улици на град във Френска Гвиана (името му не можех да доловя насън). Знаех, че изстрелват ли ракета от близкия космодрум, се чува от това кафене, не че изстрелванията се случваха често, може би десет или дванадесет пъти годишно, предимно на комерсиалната компания.
По едно време се зачудих откъде знам толкова много за космодрума и ракетите, за компанията „Арианаспейс”, но ето, че един господин, който до момента не бях забелязал да седи на моята маса, ми подхвърли:
– Доволен ли си? Твоят спътник вече излетя…
Моят спътник ли? Нима имах такива възможности, че разполагах с космически ракети и спътници? Гледам го озадачено. Във въздуха се носи свистене – ракетоносителят е опънал задкрилките в подходящия ъгъл и се получава типично озвучаване, а кой знае защо на мен ми се струваше, че дори улавям въздушното трептение, сякаш ято прелетни птици паникьосано са се издигнали току под носа ми. Странна сензорика имам, помислих си.
– Ти, Тайтелбаум, си щастливец! Не е ясно дали космонавтиката ще спечели от този проект, но поне ти ще напълниш джобовете! Както винаги…
Непознатият също пушеше. Между показалеца и средния му пръст имаше бяла цигара без филтър, лютивият й пушех усещах сладникав, пръстите му бяха изцапани със сладкото на цигарата – жълти петна в междината на двата пръста. Човекът дръпна от цигарата и присви очи да не му влезе пушекът в очите. После избълва гъсти димни кълба, набедих го за източен дракон.На масата ни имаше дълбока купа с пъпеш, грозде, папая и манго – нарязани на кубчета. Мъжът се пресегна и загреба с шепата си от нея. По брадичката му потече лепкава плодова мъзга. Отместих погледа си.
– Приятелю, срещали ли сме се преди? – попитах го.Човекът се усмихна накриво, орловият му нос хвърли сянка върху брадичката, между устните му се жлътнаха зъби, в очите му се обтегнаха изкусни жилки – дадох си равносметка, че си имам работа с хазартен тип.
– Не, човече! Вероятно нито си чувал за мен! Но съм от технологичния екип на ЕКА. Видя недоумението ми.– ЕКА? Европейската космическа агенция?
Бях дълбоко учуден. Нищо не ми говореше. Не, наистина, за нищо не се сещах.
– Дето е в Нордвайк, Холандия?
Намирах се в съновен абсурд. Отправих поглед накосо в небето. Забелязах движещото се светлинно петно над Атлантика, чийто звук от движение достигаше до кафенето със съвсем леко пращене от доплеровия ефект. Точката пътуваше над океана, знаех, че планирането на тукашния космодрум* тъкмо в тази част на света не е случаен – на около петстотин километра навътре от екватора и на пет градуса и десет минути географска ширина, където земното въртене даваше допълнително ускорение, приблизително с петстотин метра в секундата, щом изстрелването е насочено на изток. Това позволяваше извеждането на спътници с по-голяма маса при еднаква мощност на ракетата-носител. Безкрайно бях озадачен от познанията си.Изстрелването на изток…Посоката ми харесваше. На изток се намираше Европа, Монголия и Китай.
– Невинаги причината поражда следствието. – отговори на мислите ми непознатият. – Виж, появявам се в съня ти, защото има какво да си кажем, приятелю Тайтелбаум. Някога защитих една дисертация, в която доказах, че понякога следствието провокира причината. Изкривяване на времето. Нещо като доплеров ефект на времето, огледално обърнат. Всеки може да се възползва от следствието, за да установи контакт с причината, полето на действие е човешкото подсъзнание.
Гледам пълната купа с нарязани тропически плодове и си мисля, че ми се ще да потопя шепа и да си гребна, а после да започна да тъка тънка паяжина от слюнката си така, че да забуля в плътна пелена физиономията на непознатия. Той продължава:
– На изток се разместват пластовете с тази току-що излетяла ракета, Тайтелбаум. Времето се съпротивлява, няма да излезе нищо хубаво от това разместване, повярвай ми.
– Какво искаш? – безсъвестно прекъсвам монолога му. На сън ми е все тая, но започвам да изпитвам особени вълнения, безкрайно объркан съм за каквито и да е изводи. Даже започвам да се смея, като болен от тропическа болест, като болен от куру*. Помислих, че ще умра от „смееща се смърт“ ако изговоря следващото си изречение. Непознатият ме наблюдаваше и продължаваше да се подсмихва, чувствах се като оплетен в собствената си паяжина.
– Искам да те помоля, паяко домашен, следващият път, когато някой поиска от теб да финансираш старт на „Ариана” или друга ракета просто да откажеш. Особено внимателен бъди ако някога те помолят да съдействаш за изстрелването на КЕО-сателитът.
– Нищо не разбирам от дрънканиците ти! – кискането ми се слива с атмосферата наоколо по начин, че тя започва да се свлича на течни парцали. Разбирам, че сънят ми ще свърши скоро. Мъжът обаче бързаше да си каже приказката:
– Нека ти обясня – КЕО е проект за изстрелване на сателит, който ще носи послание към бъдещите жители на земята, проект, спонсоризиран от ЕКА, но с голям дял твое участие. Космическата капсула ще се завърне на земята през 52 006 година.Посланието ще съдържа неща, които няма да доведат до нищо хубаво. Ето защо следствието намери път до причината, Тайтелбаум – търся те отново. Просто не инвестирай известно време, става ли? Погледни натам! – заповядва непознатият. Протяга жълтия си показалец на изток към летящия обект в небето над Атлантическия океан. На изток бушува нещо особено. Не е буря. Кой знае как, насън разбирам, че се случва разпадане на енергийни пластове – времето боледуваше, центрирано откъм космоса с един енергиен пирон точно в сърцето.
Смея се толкова безобразно, че усещам как се изпускам. Боже Господи, как исках да спра да се смея. Моето сърце в този момент подскача в опасно салто мортале и нещо в гърдите ми прави „пук”. Заболява ме остро и дъх не мога да си поема. Болката предизвиква кашлица и разтяга сухите си пръсти към гърба ми. Свличам се по облегалката на стола.
– Получаваш инфракт. Не се безпокой – умираш само в съня си. Но помни разговора ни. Ще се върна при подходящ климат – в Гвиана след два часа ще се разрази циклон, но в Южна Турция до Северна Сирия след тринадесет години ще има унищожително земетресение. Ще разбереш, когато дойде времето…).
В полусън все още вярвах, че са минали часове, дни, седмици… При пробуждане мъхестото ми гръбче ме прорязва, като че ли паяшкото ми сърце е било разбито на хиляди парчета. Оглеждам си осемте членчета – наред са си, бяха си осем, не две и не са облечени във вишневи панталони.
В готварницата се носи благоухан аромат, с преобладаващ таросов вкус – супата от коприва и хрян, с добре стрита люлекова кора все още къкреше самотно на огъня. Супеното благоухание се смесваше изненадващо приятно с аромата на цъфналите вишни, който упорито се съпротивляваше да излезе от стаята. Според мен, супата си има предназначение и повод днес – тъкмо малката дъщеря на Падащо листо. Но да видим…
Малката дъщеря на Падащо листо – Горещ-поглед-за-двама, страдаше от неизлечими видения до степен, че постепенно близките й започнаха да се отдръпват, да разговарят с нея само при нужда и дори гълъбите в гълъбарника, които бяха нейни любимци, започнаха да оплешивяват от сухи повеи откъм сънищата й – денем кълвяха просо, ечемик и блатни кълнове, летяха високо и зачеваха в полет, а нощем повръщаха изяденото, скубеха перата си и помятаха яйцата си на запъртъци.
– Добре е привечер да измиваш краката си с топла вода и сапун, седнала гърбом към югозапада, дъще – съветваше я понякога Стара майка Горчива луна и продължава:
– Не позволявай мракът на пророчествата да обгърне сърцето ти. Някога в древни времена, още преди династията Тан да даде началото си, далеч на запад, в друг континент, съществувало царство, в което воините ходели в лъскави златни брони и високи шлемове на главите си, накичени с конски косми, сякаш гребен на токачка. Там живеела една царска дъщеря – също като теб предсказателка. Нейните пророчества били верни, всичките до едно, така, че селяните извръщали поглед, срещнели ли я на улицата, а майка й и баща й изградили тъмен лабиринт, нарочен за нейни покои.
Готвачката въздхваше съжалително и продължаваше приказката си. А тя беше безкрайно интересна, тъй щото мигом забравях за плетене на паяжини. Ето как продължаваше историята:
Лабиринтът бил подходящ за самотни девици, които предсказвали само погроми, нещастия и катастрофи, но никак не бил подходящ за посещения от външни хора. Идеята била да я затворят далеч от чужди очи, така, че да не им пророкува никога повече. Въпреки това, девойката, също като Горещ-поглед-за-двама, обичала сиви гълъби с качулки на главите, гълъби, които й били верни другари, макар вечер също като гълъбите на малката дъщеря да повръщали и да помятали запъртъци от сънищата на принцесата.
Веднъж сънувала страшна война, която се водела заради жена – най-красивата по онова време. Сънувала, че войната продължила десет години и всички бойци от нейното царство паднали в боя, а накрая дори единият от братята й бил убит, а тялото му било поругано, влачено за една колесница. Страшно пророчество било това. Но царкинята, убедена в правотата си, че трябва да предизвести баща си да предотврати катастрофата, описала съня си на лист хартия и го закачила на крачето на най-смирения от гълъбите, който литнал и занесъл посланието на любимия й татко.
Действието на девойката не останало ненаказано, може би защото, четейки съобщението, царят седял с гръб на север – посоката на великата вода, която влияела на човека като му вдъхвала неверие в думите на мъдреците и низвергва душите с излишно самомнение. Не повярвал самодържецът на предсказанието на девицата, смачкал писмото й и продължил да управлява съдби и хора както си знаел. Не след дълго царството му било нападнато, дошло време за истинската истина – настъпила десетгодишната война…
След напрегнатия си разказ Горчива луна се отпускаше и разсеяно се заглеждаше през прозореца на готварската стая. После изваждаше от ръкава си ментово листо, предварително дъвкано от пролетни личинки, които избуяваха само в присъствие на куражлия, и го пъхаше под езика си – имаше нужда от подкрепа, когато общуваше с това стнанно момиче Горещ-поглед-за-двама. Момичето седеше на малкото обло двукрако столче, подпряло гърба си на скрина в югоизточния ъгъл. Мълком ронеше горчиви сълзи, защото крехката й главица пазеше предизвестие за бури и циклони, за смърт на любими хора и паднали герои, също като митичната царкиня от далечното западно царство. Горещ-поглед-за-двама обикновено просто мълчеше. Беше решила никога да не разказва последното си прорицание никому. В този момент градеше собствения си лабиринт, невидим лабиринт, дълбоко в душата си, предназначен за самонаказание и изкупление.
– Мила дъще, недей плака! – галеше я Горчива луна – Хапни си сусамени гевречета, сусамените зрънца по тях са сълзите на истината, която винаги засяда между зъбите и човърка съвестта на човека. Сусамът изглежда ни напомня за онова, което искаме да забравим, дълбоко да зарием, но в същото време е необходимо отвреме-навреме да сънуваме. Месенето на гевреци не е лесна работа, но теб мога и да науча, виждам в очите ти усърдие, виждам в зъбите ти сусамените зрънца и ти вярвам…
Навън задухва топъл пролетен повей, съвсем леко по-силен, отколкото повеите обичат да духат и поради тази причина из въздуха се понасят стотици хиляди вишневи цветчета. Вишните пеят, късайки от себе си цветове, така определят кои от тях да останат по гранките и да добият плод и кои да украсят кратковременно въздушните повеи, та после стелейки се, да нахранят земята…
(следва продължение)
*куру – заболяване при човека, което се инфектира от ненормално структурирани белтъчни агенти. Болестта протича с необратими дегенеративни изменения в нервната система, най-ясно изразени в главния мозък. Установена е при канибалското племе Фора в Папуа – Нова Гвинея. Хората там добре познават болестта и я наричат „смееща се смърт”, заради загубата на ума и безпричинните, идиотски пристъпи на смях в последната й фаза.
Куру е наименование на град във Френска Гвиана, в близост до който е конструиран космодрумът за изстрелвания на апарати по космическата програма на Европейския съюз чрез ракетите Ариана.
Нощ е. А това е разходка. В безсъние сърцето ми светла диря по асфалта чертае, облизват я бездомните котки – не се стопява тоя упорит сърдечен загар. Аура ли е или дългите ми ръкави, но пали всяка късна сянка за другар.
И тъмното с мен крачки брои – стъпка напред, стъпка назад, ритъм и пулс, познатия античен блус, та бризове в устата ми шумолят. Хубаво е, че възрани са рибарските мрежи с такъми особено, когато другите спят.
Там на крайбрежната, превърната в някаква клиширана проза, без особени смисъл и цел, се спъвам в подхвърлени камъни – едни и същи всеядни въпроси, изядени от солена корозия, въпроси, в буквара на дните някой решил и въвел.
„Спиш ли? Имаш ли си мекотата, която от дълбините ми наследи? Спирам ли в съня ти все още времето? Ехо ли съм още в пещерата ти? Дишаш ли, когато аз издишам дъх, кажи?“
Нощта ще е кратка, алеята – дълга, сякаш безбрежна, морето е в тъмен плен. С котките тук споделяме едни такъми и злощастни рибарски мрежи. Те облизват огризки в паничките си, аз – онези, които ти си оставил в мен.
Липсваш ми! Очаквам някой кораб да доплава, писмо от Горната земя, надявам се ти да си му адресант. Е, в тъмното, казват, всяко минало се забравя. Ти забрави ли? Аз не забравих. Нямам си ни сънотворно, ни друг антидепресант.
АБСАНС НА РАЗУМА 
