Един дядка с бастун, преметнат през ръката, кротко пали луличката си оттатък блесналата улица с тесни-тесни, покрити с червени тухли тротоарчета. Денят е… абе пей сърце, ей такъв е денят – полят със слънце и завит с невиждано синьо… Местните от острова казаха – Дойдохте от юг и донесохте слънце… Щото вчера по целия път от Копенхаген до шведското пристанище, дето не му запомних името, и после с ферибота до самия Борнхолм, а след това и цялата нощ валя упорит студен ситнеж… Толкова на север никога не съм бил, обаче дебелият пуловер и шапката с топли уши си правят компания в гардероба на хотела. Балтика, братче…
Кимам на дядката. И той ми кима с безизразно лице. Не виждам очите му под неопределената шапка, но усещам погледа му. Бас държа – син поглед. Отминавам надолу. В края на уличката между шпалир от прозорчета без пердета или щори се клатушкат мачти, парче море зеленее весело като знаме.
Тези прозорчета ме разбиват. Още първата вечер, като обикаляхме селските кръчми, свикналата ми да се крие зад завеси, щори и решетки душа се стресна от откровеността на тези открити прозорчета, зад които невъзмутимо си тече нормалният бит. Но тук казват – срамно е за тези, които надничат отвън, а не за тези, които са вътре…
Вървиш край живота на хората, а между теб и тях – само цветя и всевъзможни свещници, статуетки, красиви дреболийчици… Датчаните имат глагол “уютвам се”. Домовете им са пълни с разни нещица, които обаче не са кичозни прахосъбирачки, а наистина създават уют.
Обръщам се – дядката се усмихва. Бастунът е още в ръката му. В другата дими луличката. За фон му служи стената на традиционна къщурка – охрена, с диагонал от черна греда, а отгоре като в декор – сламен покрив. Но това не е от немотия. Сламата е пресована, тъмна и гладка, като огромна самотна керемида. После видях, че в предградията на Копенхаген домовете на средната класа са покрити със същия материал. И другите къщи наоколо са като извадени от “Хензел и Гретел”. Няма как – целият остров е туристическа атракция и каквито и да е архитектурни промени са забранени директно от краля още в средата на миналия век. Не че нетуристическите селища са мръсни и грозни – маниерът на строителство и старите материали с векове са доказвали пригодността си за тукашния климат – защо трябва да се търси под вола теле. И всичко е боядисано, стегнато… Имам чувството, че тук въобще няма прах…
Разказаха ни, миналата година някаква американска туристка като видяла селцето, плеснала с ръце, та ахнала – Ми то тука като в Дисниленд, а мъжът й с досада изпъшкал – Не виждаш ли, това Е Дисниленд.
Ами американци! Кво да ги правиш – все се плъзгат по повърхността като хокеисти и току се подпрат на стика на дебелото си самочувствие. Майната им – нищо няма да разберат ни от Сванеке, ни от Борнхолм, ни от Дания… че и от останалия свят.
Пък ние, славянските души – по двечки от България, Македония, Хърватска, Сърбия, Черна Гора и Словения – още първата вечер се сдушихме с местните и открихме каквото трябва - кръчма с казан за бира! Край! Завинаги ще ми липсва тази невероятна, несравнима, прясна, мътна и парцалива бира! Та поливахме ние херингата със сладката прясна течност и се почна – политика, вицове и смях до Бога… по едно време тренерът на семинара, шотландец, ме пита – Вие на какъв език си говорите!? – Всеки на собствения си, отговарям. Той зяпна - Ако събера на една маса англичанин, ирландец, уелсец и шотландец и всеки заговори на езика си – никой никого няма да разбере.
Ден преди да напуснем този балтийски рай ще призная на местния координатор на семинара, че искам да живея в Дания.
Тя помисли, че съм пиян – с моята южна кръв щял съм да пукна от скука… Не се захванах да обяснявам, че колкото съм се налудял досега – стига ми, че ми се плаче за прозорец без перде, за боядисани бордюри, за глагол като “уютвам се”, за тишината на мъглата… Бе сега като го пиша това - май наистина съм се бил понапил.
Както и да е, когато си разменихме усмивки с оня дядка с луличката още не ги знаех тия работи и все пак вече бях благодарен на дядо Боже и Балтик Медия Център, че ме доведоха в Сванеке, на остров Борнхолм сред балтийското море и ме открехнаха какво е това херинга в датски сос.
14 февруари, когато векът беше съвсем новороден
