Виновна ли съм, кажи ми –
женска глупост ми е диагнозата.
Ще те разлюбя. Със сетни сили.
И без това си ми невъзможен.
Не искаш, види се, ни мед, ни жило,
и устните ми не са по мярката ти,
сърцето ми е като куче, свило
на смелостта си опашката.
На мен отдавна са ми го казали –
не ставаш, Елке, за всеобичане.
И всяка дума ме е белязала.
До степен на себеотричане.
Все пак опитвам. Не влача спомени,
със призраците си (уж) се боря.
И влюбванията ми са скромни.
Ала със тебе какво да сторя?
Защо, по дяволите, да ти е трудно?
Не искам нищо, раздавам щедро.
Виж, два среднощ е, а аз съм будна.
И просто искам да съм до тебе.
Ellyst's 
10/09/2009 в 16:59
хубаво е.
„И всяка дума ме е белязала.“
10/09/2009 в 19:00
Благодаря, Еола. Белезите от думи са най-трайни – клише, ама вярно 🙂
Поздрави.
14/11/2009 в 13:24
Много ме докосна това стихотворение! „Не ставам за всеобичане“. Не е вярно! Ставаш и още как.
Господ те обича. Дарил те е с уникален талант! Благодаря му, за което.
09/12/2009 в 16:03
С последните редове ме просълзи, де да знам що… Мн силно стихотворение, браво! Ставаш за всеобичане и още как. Всички те обичаме 🙂
10/12/2009 в 01:23
Гуш 🙂 И аз те обичам 🙂
10/12/2009 в 09:48
Е това е мно`о добро!
10/12/2009 в 09:49
:*