Преди около месец, покрай едно мило и малко тъжно писмо от читател на блога (удивително е как продължавам да получавам читателски писма, след като съм изоставила това място преди повече от шест години), влязох тук и установих нещо, което въобще не бях забелязала и осмислила досега. Може и да няма нищо за осмисляне, може да е просто случайност, но последният лично мой текст тук е бил на 23 септември 2016 г. – деня, в който баба си отиде.
После още една година съм отбивала номера с публикуването на виетнамските пътеписи на Владо и Габи – за което изобщо не съжалявам, разбира се, текстовете са прекрасни, до ден-днешен им се радвам и се смея от сърце на някои моменти. Но реално (и по изключение – няма друг случай на неавторски текстове тук) не бяха мои.
Ако трябва да търся връзка между смъртта на баба и замлъкването ми тук, може би тя е в първоначалната причина да направя този блог – през април 2006 г. според архивите. Това съвпадна с периода, в който започнах усилено да търся корените си, да разпитвам майка си за семейната ни история, да се интересувам от виетнамската литература, музика и въобще култура, да разучавам виетнамската кулинария. После започнах да разказвам наученото, тези разкази се оказаха интересни за приятелите и реших да ги запиша – основно за да не се повтарям, а просто да линквам към вече написаното.
Баба беше събирателен образ на този разказ. И може би когато тя напусна този свят, образът угасна в главата ми. Хем ясно осъзнавам, че той има малко общо с действителната жена от плът и кръв, за която само съм слушала разкази, но на практика не съм познавала – не съм израснала покрай нея, не ми е пяла приспивни песни като бебе (както веднъж сънувах), не ме е прегръщала. Нашите лични разговори, когато съм се „прибирала“ във Виет Нам, се броят на пръстите на едната ми ръка.
Откакто тя си отиде, нямам никакво желание да се връщам в тази страна. Не виждам за какво и за кого, въпреки че имам наистина огромна фамилия.
–––
Горното, разбира се, е само опит да рационализирам, при това със задна дата. Напълно безсмислено упражнение, строго частен случай, а по всяка вероятност и чисто съвпадение. В същото време замирането на блоговете е повсеместно явление. Част от причините за него е в драстичната смяна на начина, по който си общуваме; в появата на социалните мрежи и силната гравитация, с която ни изсмукаха и завъртяха около себе си; в наличието на миникомпютър в джоба ни, който е винаги с нас, и всичко е тук и сега – накратко, без много замисляне, но веднага.
Някога си пишехме дълги имейли, дълги коментари по форумите, дълги постове в блоговете. И гледахме да пестим всеки знак в съобщенията, защото SMS-ите струваха пари. Всичко това изискваше малко усилие да преброим до десет, преди да натиснем бутона „Изпрати“ или „Публикувай“. Сега си чатим непрекъснато, без „Здравей“ и „До нови срещи“, с по изречение на съобщение, с емотиконки и гифчета. Коментираме във Фейсбук, докато вървим по улиците. Караме се, съдим, изливаме гнева си, конфронтираме се – аватар срещу аватар, рядко човек с човека.
Да, чувам се как звуча – като леличка. Но наистина тази промяна в рамките на последните едва десетина години няма как да не я отбележа.
Само че какво значение има тя? Нима някога съм писала тук, за да бъда четена, коментирана? Не. Честно казано, никога не ме е еняло кой и дали ме чете. Пишех, защото имах потребност да пиша. Тази потребност изчезнала ли е с времето? Или просто съм спряла да я обслужвам? Дали е същото и при другите?
–––
Пак така преди Коледа реших да погледна Inoreader-а си (помните ли какво беше това да следиш сайтове и блогове с RSS четец?). Не бях влизала в него от години. Изненадах се колко много са местата, които наистина обичах да посещавам, с размисли и преживявания на хора, които обичах да чета. И седнах да подредя тези блогове, за да видя колко от тях са активни, замразени и затворени. Числата бяха съответно 19, 36 и 14.
И ето че се случи новогодишно чудо! В първите дни на 2024-та цели четири блога от папка „Замразени“ се събудиха след дългогодишен сън. (С глас се смях на новия текст на Муша-Буша, първи от 5 години насам.) Признавам, че този напълно случаен синхрон между на практика непознати хора във виртуалното пространство ме трогна и зарадва от сърце.
Да не би – макар плахо, по чорапи и опипом в тъмното – блоговете да се завръщат?
