УБИЙ ИДОЛИТЕ СИ!

...Или поне се опитай да изкорениш детската си представа за тях. Защо? Ами защото е грешна и невярна. Не очаквай хората, чиито образи са висяли или висят по оплютите от мухи стени в квартирата ти или нека се върнем още по-назад, в детската ти стая, да бъдат нещо повече от обикновени хора. Иначе ще се разочароваш. Рано или късно ще разбереш, че музикалният гений няма нищо общо с личните качества на един човек. По-добре да е рано, честно казано.

Много пъти съм си мислил за един мой разговор с Макс Кавалера по време на първото гостуване на SOULFLY в София, когато той ми каза, че понякога съжалява, че толкова се е натискал да се запознае с  Ози Осбърн. Още помня как поклати глава и се усмихна на криво все едно случаят нямаше нужда от понататъшно обяснение. И все пак той го направи. Лаконично. "Не мисля, че той беше това, което аз очаквах от фронтмена на BLACK SABBATH."

С Ренди Блайт от  LAMB OF GOD почти не си говорихме. Той оправда репутацията си на извънредно кисел пич

Откакто съм в този бизнес, съм се видял с много хора- с едни за кратко, с други за по-дълго време, с някои само съм си говорил по телефона, а с трети пък само съм си писал (понякога и така се случва да взимаме интервюта). Колкото и да ти е странно, повечето от тях са напълно земни. Не казвам дали са добри или лоши, а земни. Уморени, щастливи, изненадани, отегчени, изнервени, позиращи, любопитни, ексцентрични или затворени- няма характерна черта, която да ги обединява. Няма нещо като "те-звездите-така-правят". Това е тотален мит.

Кристина е симпатична и непретенциозна дама, която с удоволствие ще ще снима с всеки свой фен

Кристина от  LACUNA COIL е мъжко момиче-миньонче. Мат от BFMV ми направи впечатление на стеснителен пич, но можеи само така да ми се е сторило, кой знае. Споменът ми от разговора с Игор Кавалера е, че беше надоспал, но достатъчно любезен.  Мат Хийфи от TRIVIUM смърдеше на някакъв префинен парфюм, а Кори определено страдаше от логореа. Когато прекараш цял ден с някой, започваш да разбираш какво го движи. Пол Диано обожава да мрънка. Този човек е абсолютно мрънкало. Ако се държиш с него като с някогашния вокалист на IRON MAIDEN, ще получиш арогантно поведение, цинично отношение и снизхождение в комплект с още разни неприятни неща. Ако започнеш да си говориш с него, все едно не ти пука кой е, ще видиш едно съвсем друго лице, понякога даже е склонен да каже истината за нещо. АРИЯ са сред най-големите пичове, които съм виждал- пълнят стадиони в родината си, но ще се съберат всички по команда, ако искаш да им вземеш интервю на куп. ДОРО може да те забави с около час, особено ако искаш да я снимаш. Естествено, после ще ти се извини. Интервютата с MASTODON не са лесни, имай го предвид. Понякога въпросите ще увисват във въздуха.

След около един час, кутия цитари и десетина кена бира, с Фил Кембъл решаваме да покажем международния знак за мир 

Нека да си изясним нещо, в този бизнес е напълно непредвидимо кой какъв ще се окаже. Джеф Уотърс от  ANNIHILATOR няма да спре да ти говори за времето. Супер позитивен и забавен е, ще ти отговори на всички въпроси и ще остане допълнително, за да обсъдите любовта му към VAN HALEN. ФИЛ КЕМБЪЛ от MOTORHEAD ще ти набута цигара в устата и ще ти тикне няколко кена бира в ръцете, докато се опитваш да държиш диктофона пред него.

Игор ще заспи всеки момент докато брат му се забавлява с акцента на руската журналистка в дъното.

Това, което се опитвам да кажа е, че хората, които произвеждат музика за нас, също като нас трескат злобарки, получават разстройство, гледат порно, уригват се насън и пърдят миризливо. Ето затова понякога, ако си СУПЕРФЕН, по-добре пропусни срещата си тях. Те няма да отговарят на детската ти представа за тях- онази, която си изградил, когато си гледал плакатите им години наред и си моделирал имагинерните им характери. Те не са рицари, нито светци. Със сигурност обичат музиката, която създават, но едва ли биха се впуснали във философски разсъждения по текста и солата на едно или друго парче. Не им казвай, че са най-великите на света. Това са им го казвали милиони пъти. Не се опитвай да ги впечатлиш като им обясняваш, че си най-големият им фен. Бъди реалистичен по отношение на себе си. Всеки ден стотици хора им заявяват същото. На кого да вярват? Ако видиш някой от тях по улицата, не го преследвай, това е отвратително. Въобще, не прави нищо, което не искаш да ти правят на теб.

На Роб му хареса, когато го попитах кога ще се върне в Suicidal Tendencies, но не се ангажира с точен отговор.

Когато INSMOUTH бяха известна група в България, успях да се нагледам на хора, които смятаха, че е окей да ме снимат без да ме питат или да шушукат на съседната маса, или да ме следят по улиците, или да ме поздравяват без да ме познават, или даже да си говорят с мен за разни неща. С времето това идва малко в повече, повярвай ми. Нямам нищо против да се снимам, да подпиша нещо или даже да поговоря с някой, но не обичам да ме целуват, пипат по лицето, бутат и т.н. Никой не обича. А и кой съм аз? Един никой, ебати. Представи си какво им се случва на METALLICA. Мамка му, сигурно им плащат вредни, хахахаха...

Със Скот бекстейдж на Graspop Metal Meeting 2009.  

Както и да е, понякога, не много рядко всъщност, се оказва, че идолите ти не са това, което си очаквал от тях. Длъжни ли са? Разбира се, че не. Ако имаш такива подозрения, просто не се запознавай с тях, а слушай музиката им. Тя няма нищо общо с човешките им качества. Спомням си разни идиоти, които чупиха дискове на JUDAS PRIEST, защото Роб бил обратен и горяха плакати на PANTERA, защото Фил бил наркоман. Странно. Аз не гледам порно сцени на Роб, а слушам музиката му. Не друсам с Фил, а пускам дисковете му.

Да не забравя, някои хора наистина убиват идолите си, защото са предали очакванията им, но това май е друга тема.

ЗА ПОЛЗИТЕ И ВРЕДИТЕ ОТ ПИСАНЕТО

Занимавам се с писане доста време. Вече 20 години. Писал съм страшни глупости- наивни къси разказчета в тънки тетрадчици, които никога няма да видят нито един читател, освен най-верния ми приятел от детството. Писал съм статия за RUSH във вестника на Зелената партия. В гимназията  правех фензин, "хитро" озаглавен Hard & Heavy News, а малко преди казармата с един познат всяка седмица блъскахме подлистника за тийнейджъри на местния търновски вестник ЯНТРА ДНЕС.

Подлистникът на "Янтра днес", "Тийнейджър", бр. 3, 1998 г.

Писах някаква абсурдна статия за брюнетките и блондинките в краткотрайното списание SAX. В средата на 90-те разпространявах ъндърграунд хибрид от шокиращи строфи без рима и картинки, наречен РЕГРЕС. Вървеше от ръка на ръка и когато някой родител го намираше в бюрото на сина си или дъщеря си, започваше да се притеснява за психичното развитие на поколението си. Спомням си, че го пуснах през 1995 и след няколко месеца се появиха още няколко такива подобни книжки на други хора. Стана като мода за кратко.

"Регрес", ксеро брошура, излязла в 150 бр., 1995 г. (корица)

Две запазени страници от "Регрес"

Не съм експерт, но съм понаучил разни работи. Първото и най-важното е, че писането и четенето са двете страни на едно и също нещо. Ако не напишеш нещо като хората, никой няма да ти го прочете. Ако искаш да пишеш, чети. Не става иначе. Малко като да правиш музика, без да слушаш музика. Не че няма такива изключения...

Най-тъпото нещо са клишетата. Използват ги дори добрите, но начинаещите използват само тях. Колкото по-добър ставаш, толкова повече се бориш с тях. Непрекъснато търсиш начини да ги заобикаляш, да минеш през тях, да ги заместиш и т.н. Когато четеш някой наистина добър, няма да срещнеш словосъчетания от типа на "една мечта по-малко", "творчески планове", "хвърлена ръкавица", "пълнокръвен албум" и разни други такива. Добрите не използват думи като "лента" вместо филм и "илач" вместо лекарство.

Ние, музикалните журналисти, често използваме супер смотани думи като "разбивам", "размазвам", "счупвам" и разни други екстремни глаголи, които спират да носят каквото и да е емоционално значение, щом се повторят в повече от един материал или изведнъж станат много популярни сред четящите. А ако читателите харесат някоя дума или израз, значи трябва да се бяга от него. Скоро всички ще го използват и няма да значи нищо.

В желанието си да търсим нови варианти за изразяване, ние често прибягваме до  словосъчетания като "витиевати сола", които, ще ме прощавате, са като взети от приказка на Ангел Каралийчев или пък, че еди-кое-си е "отстоящо на 300 м. от сцената", все едно са ме върнали в казармата и ми говорят на фатмашки.

Сега като се замисля, най-много ме изнервя шибаното еди-кой-си-и-компания, например, Роб Халфорд и компания, Дейвид Ковърдейл и компания и т.н. К'ви са тия компании и кой ги измисли, нямам идея. Имам чувството, че си говорим махленски тумби, а не за групи. Другото ми любимо е, когато новият албум на някого се нарича "наследникът на (тук се попълва името на предишния диск)".

И така, както виждаш, опашка от клишета и безсмислени думи, превърнали се в нарицателни или още по-лошо, лишени от въздействие. Нека ти кажа нещо, няма по-гадно нещо от дума, която не въздейства. На човешки език казано, все едно да го правиш с мека пишка. Има я, но не работи.

За ползите от писането знаем всички, но виж, вредите ги виждаме и вместо да ги ритнем в коша, ги пробутваме и тях за ползи. Така после навсякъде всички казват "лентата" вместо "филмът". Каква е тая лента като вече няма никакви ленти по кината? Добре че вече никой не казва на албумите "тави", че от този соц реализъм направо да му се доповръща на човек.

ДЪЖДОВНАТА КЪЩА

На балкона на Дъждовната къща (1997)

Не вярвам в уроки и магии. Не вярвам в "лоши очи" и енергии. Мисля, че ако не вярваш в тези неща, няма как да ти направят нищо, дори и да съществуват. Обаче знам, че има места, които могат да те променят завинаги. Те изсмукват нещо от теб и го заменят с друго. След това просто не си същият. Вярвам в това, колкото и откачено да звучи. Сега ще ти кажа защо.

През есента на 1993 си събрах багажа и наивния непукизъм и се метнах на влака за Пловдив. Предстояха най-важните 5 години от живота ми, но не заради английската филология, а заради хората, които срещнах там. Първите месеци живях с един първокурсник математик, който имаше гадния навик да разказва филми преди да заспи. Въпреки протестите ми. Със звукови ефекти."И оня само джас-с-с-с. И после нашия като каза д-у-у-у-у-м-м-м-м! И тоя с автомата само а-а-а-а-а-а-а...." После търпеливо изчакваше да спра да мърдам и почваше да трещи злобарки. Тоя човек се протъркваше от чекии направо. Ама то с толкова много тестостерон от филмите и толкова фригидна наука като математиката... Както и да е. Научих се да се спасявам вечер и ходех на гости на едни пичове от курса в тяхната квартира- стара къща, паяжини, мирише гадно, крушката е 20 вата. Стая с маса и две легла. След известно време единият от пичовете отиде да учи в Благоевград. Беше ми писнало от филми и чекии, затова директно се преместих. Мястото не ме кефеше особено. Имаше нещо там, още отначало го усетих, обаче бъдещият ми съквартирант беше агент и наемът беше супер нисък, затова игнорирах всичко останало.

Масата в стаята, обсипана с боклуци. Виждат се зелен паспорт, антибиотици, фалшива ракия, български левове отпреди деноминацията и румънски леи, донесени от един швед, който остана да спи при нас на пода. В далечния край на масата се вижда силуетът на съквартиранта ми.

Само след няколко седмици стана ясно, че двамата сме се нацелили. Префасонирахме цялата стая в плакати, изрезки и надписи. Започнахме да пишем по избелелите тапети. Вътре стана адски ъндърграунд. На балкона не можеше да се излезе от празни бутилки от водка "Симеоноф". Няма такава гнус- спирт и някаква сладникава есенция. Ядяхме само, когато беше много наложително. Пушехме като комини. Всичко. Горе-долу по това време възрастната ни хазайка, която беше тотално глухо бабези на около 80, ни връчи домовата книга, за да се впишем. Като я разгледахме по-подробно, видяхме, че преди нас в същата стая са живяли доста хора. Срещу някои от тях пишеше- "починал". Очевидно бяха починали там. Някъде през 50-те и 60-те. Работници, някакви други. Абе трима-четирима души си бяха отишли от тоя свят точно там, където ние спяхме в момента.

Дъждовната къща (прозорецът с балкона) днес

Един ден написах на вратата HOUSE OF PAIN. Не помня как и кога е станало, може би чак след година, но съквартирантът ми беше добавил една чертичка на P-то и беше станало HOUSE OF RAIN. В Дъждовната къща се водиха много и дълги разговори. И така един ден си дадохме сметка, че разни момичета, гаджета- бивши, настоящи, приходящи и т.н. не искат да остават да спят в квартирата. Една приятелка даже каза, че не обича да стои твърде много, защото усеща нещо.  Друга мацка не можеше да спи там. Казваше, че не може да си поеме въздух. На мен също от време на време ми се струваше, че когато мръкне, тъмнината в стаята някак си тежи. 

Входната врата към двора днес

Всъщност, това беше само началото. Една сутрин някой звънна на вратата. Докато отворя вратата, някаква жена по нощница директно влезе в стаята. "Снежа търся!"- вика ми, а погледът й леко особен. По нощница, пак да кажа. "Дайте някакви стари дрехи да облека!" Ми, нямаме. Снежа е дъщерята на хазайката, на около 50, сама. Излизаше с някакъв тип, който бачкаше в строителството и беше домъкнал една стълба, която заемаше половината външен коридор. Изпратихме я ние. Вечерта обясняваме на хазайката и тя вика: "Абе тва е еди-коя-си, братовчедка е на Снежа. Тя луда- вика- сигурно е избягала от болницата пак." Моля? Баси мамата! Не си спомням кога беше, но след известно време тая стълба взе супер много да ни пречи и попитахме бабезито няма ли оня тип да си я вземе. "Еми той преди месец някъде падна от един покрив и умря!" Ей така, сякаш е умрял хамстера на съседското дете.

Снимка в двора, януари, 1995

Дворът днес

Времето в дъждовната къща беше винаги сумрачно. И не мисля така, защото чета много Стивън Кинг. Просто си беше така. Даже като има слънце, вътре беше жегаво и тежко. Мазно. Задушно. Една приятелка се събуди посред нощ и без да знае всички тези истории, дето ти ги снасям тук, каза, че й се е сторило как около ъглите седели мътни фигури на забрадени бабички, сочели към леглата и мърморели неразбираемо. Употребата на алкохол и субстанции, както и присъствието на жени със сигурност събуждаха нещо в атмосферата на стаята и тя ставаше плътна и непроницаема.

Най-странното нещо се случи през 1997 или 1998, не си спомням. Една сутрин, докато лежах и чаках моя човек да си измие зъбите в банята, Снежа влезе без да чука. По нощница. Седна на другото легло. Постоя малко. После легна и се зави. Аз лежа потресен и нямам идея какво да направя. Баси! След малко я чувам, че си мърмори нещо. А? "А, нищо, тука си говоря с едни хора." М-о-л-я? МОЛЯ? КАКВИ ХОРА, мамка му? Гледам, лежи, завила се през глава и мърмори нещо несвързано на таблата на леглото. В този момент влиза съквартиранта ми и само за секунди получава каменно изражение. Ступор. Пълно неразбиране. Мисля, че излязохме навън, вървяхме по улицата и не си казахме нищо поне 10 минути. На следващата сутрин Снежа пак влезе. Този път седна на стола, докато ние се разбуждахме от внезапната визита. Тя пак нещо мрънкаше отначало, после се напика. След това стана и излезе.

ул. "Екзарх Йосиф" 14, Пловдив, Дъждовната къща, прозорецът с балкона днес

Следващите седмици бяха кошмар. Първо, беше твърде късно да си търсим друга квартира. Оставаше ни някакъв си държавен изпит и това е. Второ, надявахме се бабезито да забележи, че нещо не е наред с дъщеря й. Няколко нощи се будехме от скърцане на бравата, обаче ние се заключвахме вече. Будиш се нощем и гледаш как бравата се движи нагоре-надолу  и скърца. Не е много яко, казвам ти. Няколко пъти подпитахме дъртата. Без резултат. За нея всичко си беше наред. Една вечер беше дошла сестрата на Снежа. Явно ситуацията се беше разпърдяла, защото от кухнята се чуваше приглушен глас. "Утре ще отидем в болницата, там съм запазила час при един наш познат и т.н." След това неминуемо започваше да гърми друг глас, който твърдеше, че нищо такова няма  значение и всички щели да видят, когато "слънцето стане черно". На другата сутрин си взех багажа и се прибрах в Търново трайно.

ул. "Екзарх Йосиф" днес

Когато се върнах, Снежа я нямаше. "Тя е на курорт"- заяви бабезито. Аха, казахме си ние. След известно време, може би месец Снежа се върна от "курорта" и беше добре. Но аз скоро напуснах Дъждовната къща. Съквартирантът ми, който и до днес е един от най-добрите ми приятели,  живя там още година и нещо или две. Наскоро ходих до Пловдив и минах по ул. "Екзарх Йосиф". Къщата е освежена. Нашата стая е зъболекарски кабинет. Влязох във външния коридор. Нямаше и помен от неприятната миризма, с която живяхме почти 6 години. И все пак, помислих си, някъде там под боята, миризмата си стои. Истинската миризма на Дъждовната къща.

ЕПИТАФ

1994. Лятото. Стоим сред купчина стъпала, самоделни колони, крадени усилватели, кабели разни, комплект прогнили барабани "Амати" и още някакви неща. Пет сърдити млади хора  с дълги коси и ластици. Бандата е на цели две години. INSMOUTH. Цялото отношение към заобикалящия великотърновски и български свят се изразява в конфигурация от три пръста с преобладаващ среден. Стоим и чакаме такси. Местим се в друга репетиционна. Натоварваме всичко и даже трима от нас успяват да се нахендрят вътре в колата. Наоколо е покрито с пепел. Деведесетарска пепел. Сега няма такава, не мога да ти я обясня. Пътуването минава в напрегната тишина. Шофьорът е типична военна пенсия, но може да мине и за бивш учител по физическо. Симетричен тлъст мустак и добре гледан маникюр на кутрето. Класика. Напрежението, пак да кажа, с нож да го режеш. по едно време Мустака нарушава негласното споразумение и открива огън: "Музиканти, а?" Мълчание. "А къде ви е певицата?" Ачо пуска крива усмивка: "Ей там, на задната седалка." Мустака поглежда в огледалото за задно виждане и се вторачва в мен. Изглежда объркан от шегата, не, изглежда все едно не я е схванал изобщо. След няколко минути пристигаме. Разтоварваме нещата. Мустака сяда обратно в колата, но вместо едно бързо "чао", не се сдържа: "Ще трябва да си вземете певица обаче... така няма да стане."

Втората демо касета (1996)

INSMOUTH (1995)

Тогава нямах ни най-малка идея, че през следващите 10 години ще трябва непрекъснато да доказваме, че нямаме нужда от певица. Образно казано, разбира се. С Вихър обсъждахме идеята да направим група още в края на 80-те. В Търново вече имаше няколко. Висяхме по концертите на КРЕМАТОР в пионерския дом, ходихме да гледаме ФАУ-2, знаехме за ТОРНАДО. Обаче и двамата искахме да стартираме нещо различно. Първо, китаристът не трябва да стои като дърво на сцената. Второ, ще свирим траш. Трето, ще правим флайъри и ще записваме демо касети. Четвърто, ще ги продаваме по концерти. През 1992 никой не правеше така. Никой не знаеше какво да прави. Учехме се в движение. INSMOUTH минаха през локалната търновска известност, локалния упадък, драстична смяна на стила, драматични смени в състава, възвръщане на локалната търновска популярност, албум, национална популярност, турне в Германия, скандали, отново драматични смени в състава, втори албум и логичен край. Сега като се замисля, пак заради това, че нямахме певица. Ако имахме, щяхме в момента да пишем хитове за БГ Радио, примерно. Или още по-добре, да стоим в бекграунда на турбо-чалга-секс-икона, която прави по 1000 кинта на час.

Снимка на Елена Ненкова за промо сесията към Lara_Croft EP (2000)

Не искам да ти разказвам историята на INSMOUTH. И ти не искаш, повярвай ми. В нея има приятелство, предателства, глупости, вяра, завист и още много работи. В нея има свестни пичове и пълни скапаняци. Има използвачи и измамници. Има невзети хонорари, спане на плажа, безпаметни партита, заплахи с огнестрелно оръжие, алкохол, наркотици, полиция и една шепа жълти стотинки. Защото толкова точно струва рокендролът тук- шепа жълти стотинки. Това са 12 години от живота ми, които не бих разменил за нищо друго, но и не бих върнал обратно. Ние никога не сме били група, която се събира в мазето да подрънка. Имахме ясен план. Първо трябваше да станем най-известната търновска група, а после да ни знаят всички в България. Никога не сме имали план Б. Никога не сме записвали повече парчета, за да имаме резервни. Винаги сме давали най-доброто, а останалото е отивало в кошчето. INSMOUTH не беше банда, която може да съществува без амбиции. И точно това я довърши. Когато започнахме да подгряваме на концертите на големи банди, видяхме, че това е таванът тук. И вместо да бъдем гъвкави и да разчитаме на себе си като други, ние просто се скапахме. Един замина на другия край на света. Друг замина по-наблизо, но все пак надалеч. Останалите бяхме попреяли с лайната, които трябваше да изядем по пътя. На мен лично ми беше повече от достатъчно.

Преди SOULFLY (2003)

2010. Четирима мъже на по трийсет и няколко стоят в репетиционната във Велико Търново, която изглежда по същия начин, както преди 12 години. На вратите стоят същите надписи. По стените висят същите плакати. Е, почти същите. Във въздуха витае нещо средно между еуфория и страхопочитание. Някои от тези хора не са си говорили цели 7 години, а сега ще излязат заедно на една сцена и след това ще запишат парче. Тези пораснали момчета с къси коси имат 10 дни да си припомнят как се правеше това и да измислят нова песен. Както казах, ние никога няма да прибегнем до тъпия и евтин трик за запишем някоя стара идея.

INSMOUTH (2010)

 Концертът (24.03.2010)

Снимка на В. Христов (24.03.2011)

Зад нас са Тангра Мега Рок и хората, които ни помнят. Цялата работа не е завръщане. Не е реюниън. Не е бутафория. Това е епитаф. Истинският край на историята, която след време ще има значение само и единствено за нас. Последната песен на INSMOUTH.  More People Will Die. Не записахме балада. Решихме да вдигнем шум преди да си отидем. И да покажем конфигурацията от три пръста с преобладаващ среден. "Ебали-сме-ви-майката-тъпаци-никога-няма-да-си-вземем-певица!"