СЕКС, ЛЪЖИ И АУДИО

Разглеждам си аз из форума на Про-рок и попадам на пресния пост на hellAwaits за взаимовръзката между секса и музиката. Мамка му, мисля си, ха-ха-а-а, МАМКА МУ! Не мога да повярвам, че не още не съм си топвал перото (Чушката? Комата? Къшея?) в тази любопитна тема. Направо я взимам. Продадено! Надявам се авторът да не ми се сърди, но няма как, вдъхновение, какво да правиш...

Сега, без съмнение, музиката и сексът са в добри отношения. Повечето пъти, имам предвид, защото честно да ти кажа, не искам да си представям как ярък представител на селташката младеж с впита бяла тениска го прави с някаква кифла с бухнала прическа и екстеншън на фона на последния албум на Преслава. Б-р-р-р-р... Не искам да си представям също как потни пост-пубери се опитват да се нацелят в ритъма на Джъстин Бийбър. Сега се сещам за онзи призив, който гласеше, че при всяка твоя злобарка загива по един негов фен. Пак са твърде много, мамка им.

Приключихме с тъжните неща в горния абзац. Сега идват смешните. Едно е да си представяш коя музика би била подходяща за кревата, а съвсем друго е да е реалността. Сега като се сетя, правил съм секс на The Psychedelic Furs, B 52's, Sisters Of Mercy, Depeche Mode, Paradise Lost, My Dying Bride, Iron Maiden, The Almighty, Machine Head, Pantera, Merauder, Suicidal Tendencies, Biohazard, Burzum и още хиляда неща сигурно. Правил съм секс на фона на дебютния албум на собствената ми група. Не по мое желание. Беше малко странно да слушам собствения си глас докато такова-де-сещаш-се. Не бих повторил. Мне, така мисля.

Горе съм изброил доста нетипични за нормален секс банди, но това не е нищо, повярвай. Най-странният фон, на който съм правил джиджи-биджи е  албумът на Kreator от 1986, Pleasure To Kill. Много, много особено усещане, заклевам се. Бяхме в някакво кафе. Прибираме се, но не включваме лампите, понеже тя живееше отсреща и се притесняваше баба й да не види или нещо такова. Касетофонът беше на масата, сред купища извадени от кутийките си и напълно разбъркани касети. Хващам аз една от кутийките, разтърсвам я, аха, има вътре касета. Гледам обложката, пише Fields Of The Nephilim. Супер, казвам си, ша-а-а-т касетката в касетофона и се мятаме в леглото.

Някъде около 30-тата секунда взе да ми намирисва тая работа- акустични китари, шумове някакви, виелици, гарги май имаше, еба ли го... Едно особено чувство взе да ме обзема, неспокойно такова. Не бяхме от дълго време заедно и... абе стараеш се сега, не е като да не ти пука. И докато ми минаваха тия мисли през дългокосата тиква, явно са е минала цяла минута и 40 секунди- точно колкото трае Intro (Choir Of The Damned), след което Ripping Corpse ме свари неподготвен и шокиран. За момичето не знам изобщо. Абсолютно първосигнално, в първите секунди на бурята се опитах да наваксам с темпото на песента. Знам, знам, супер тъпо и нелепо е. Все пак говорим за Kreator '86. Който не знае за какво става дума, да си намери песента и да преслуша. Гарантирам, че като навържеш историята ми с това, което чуеш, ще се посмееш здраво.

Нищо не ми е направил албумът, но...

Както и да е, нищо не направихме. Май. Вече не си спомням, честно казано. Как го нацелих тоя  Kreator, когато наоколо имаше Alice In Chains, Jamiroquai, Stone Temple Pilots и какво ли още не, и до ден днешен ми е пълна мъгла. Явно така е било писано. А, да, Pleasure To Kill... Какво да ти кажа? Не го слушам много често след оня случай. И всеки път се сещам. Като някаква напаст ми е тоя албум, откак се набута където не му е мястото.

ЗА ДЕНИС, АГНЕШКОТО И ПАПАТА-НАЦИСТ

Хей, хей, хей... Добро утро. Останалото си го знаеш. "Христос воскресе"- казали на Сталин една сутрин в Кремъл, а той се намръщил. След половин час още някой го поздравил: "Христос воскресе, другарю Сталин!" "Да, да- изсумтял той- вече ми докладваха."

Много размишлявах на какво да посветя секундата тази седмица. Първо смятах да ти разкажа една стара история, но реших, че при толкова новини може да почака. Все пак Христос воскресе, а K.K. Downing напусна Judas Priest-две тъжни новини, които разлюляха света.

Бях забравил обаче, че една вечер щраках по каналите и попаднах на " Късното шоу на Денис и приятели". Гледах в ступор около 10 минути. Беше ме обзела нерешителност относно действието, което трябваше да предприема- да повърна, да се смея, да отида лично да убия режисьора и операторите. Сериозно исках да ти обърна внимание на това рокендрол шоу-у-у-у, копеле. Денис си пипа косата през 4 секунди и половина, чуди се какво да попита и се разкъсва между баса и функцията си на водещ. Шеката работи като клоун- същото което правеше при Светльо, Ахат свирят 15-те си песни, които свирят от 25 години насам, а наоколо се разхождат някакви малоумни кифли. Мога да предскажа кои ще са следващите гости, искаш ли? Лесно е. Ето... О-м-м-м-м-м-м-м.... Милена... Контрол... БТР примерно... Ще видиш. Очаквай очакваното. Сериозно мислех да ти разкажа размислите за тази манифестация на столичния рокендрол лайфстайл, бейби, но после взе, че изведнъж ми стана скучно.

Денис с микрофон, който често закрива половината му лице и безмислена "гърла" на заден фон. 

Между прозявките гледам, че около светлия християнски празник се пънат адски страсти колко струва агнешкото. Хора, вие онзи възкръсналия ли празнувате или някакъв агнешки холокост? Щото по-рано всички говореха за яйца и козунаци, пости, разни ей такива неща, а сега изведнъж агнешкото стана най-важно в новините. Вие с агнета ли се чукате, ъ-ъ, ще ме извините за езика и ще ме прощавате за неволната игра на думи (и двата пъти)? Аз агнешкото си спомням, че го ядяха по Гергьовден. А, чакай, "колело се мъжко агне без остатък", подсказват ми колегите в апаратната.  Какво е това без остатък? Нещо като ресто ли? Всъщност кой съм аз да критикувам? Кой? Нито от рокендрол ми разбира главата, нито от агнешко. Добре де, преигравам малко. Кой не го прави тия дни? Разпети петък, Велика събота, дрън-дрън, че пляс с подскоци и мощно ьебанье с подфъргания. Най-доброто от секса с агнета. Извинявай, може би съм се стресирал малко.

Най-важната тема в новините от последните дни

Мисълта ми беше, че се отказах да те занимавам и с това. Присетих се за една история, която трябваше да пусна като минута преди време, но Колчев не хареса изобщо и остана да виси в пространството. Хубава история, между другото, обаче и от нея се отказах. Ще ти я разкажа друг път. Обещавам.

Както виждаш, накрая трябваше просто да седна и да ти излея терзанията си. В момента повечето хора палят свещички и тичат около църкви, но, както знаеш, аз не съм повечето хора. И съм много радостен от този факт, защото повечето хора определено никога не са ми били еталон за това как се прави или как не се прави нещо. Когато повечето хора се разкарат от София за почивните дни, за да пренесат препълнената на газове, викове и задръствания атмосфера по цяла България, аз си стоя тук и се наслаждавам на това колко хубав град би могъл да бъде София- празен и тих. Всички улици са празни.

София, когато повечето хора се изнесат от нея

Не знам какво мога да ти пожелая в този час... Може би да спреш да обикаляш църкви, а да ги подпалваш. Ха-ха-ха, шегувам се, разбира се. И все пак, имай предвид, че ако се запишеш в някоя неонацистка организация, после можеш да кандидатстваш за Папа. Виждаш ли колко либерален стана светът, а? Всичко е въпрос на виждане. Или на недоглеждане.

Не знам дали знаеш, но клавиатурата на персоналния компютър, с който работиш е горе-долу 20 пъти по-кирлива от кенефа на влака София-Варна. Чиста статистика. Факт. Само че ти не бъркаш в кенефа да си миеш ръцете, нали? Нищо, че е по-чисто. Затова продължавам да си мисля, че всеки от нас прави своя избор- един чука по клавиатурата посред нощ и пише несвързани недомислици, друг се чука с яйца, трети се чука с разни други работи, агнета например. Някой друг чука в евтин хотел. Красотата е симетрия, но асиметрията не е грозота, докторе, така че разкарайте шибаните билбордове с оня очилат педероид от магистралите! Честит празник на всички!

СБОГОМ НА ОРЪЖИЯТА

Първо да кажа, че няма да те занимавам с Хемингуей. Не мисля. Дали ще прочетеш този роман или не, си е твоя работа. Аз взимам само заглавието му и ще го използвам за мои собствени цели /мисля, че Хемингуей великодушно ще ми прости/. Сега, след като си измих ръцете не само в преносния, но и в прекия смисъл (гледам винаги да съм с чисти ръце, когато докосвам симпатичната клавиатура на домашния iMac), можем да започваме.

Преди време (не много отдавна) открих, че мога да съществувам без алкохол. Напоследък с изненада откривам, че часовникът ми тиктака и без цигари. Мога да те излъжа и да ти кажа, че тези епични прозрения са ме осенили вчера в леглото, докато съм се събуждал с приятна сутрешна ерекция, но няма да го направя. Няма смисъл. Разбрах (ще цитирам един приятел), че не съм безсмъртен. През последните седмици си дадох сметка, че не става въпрос за някой друг. В тия лайна няма трето лице, единствено число. Няма "съседа отляво", нито "оня отдолу". Когато очакваш да разбереш дали ти има нещо сериозно или не, изведнъж се оказва, че докторът не говори на някой зад теб. Там няма никой, колкото и да се оглеждаш.

Не, не, няма да умирам още, не бързай да се радваш. Нищо такова. Просто, както вече споменах, останах леко учуден, че не съм здрав като новородено. Да, естествено, можех да покажа среден пръст на света, да купя бутилка водка и да запаля 10 цигари едновременно. Можех да изпафкам два джойнта. Можех да се понапукам зловещо в бара и да си легна в 4. Можеше да направя много работи, обаче както казват японците ако си на двайсет и не си радикален, значи нямаш сърце, обаче ако си на четирийсет и все още и радикален, значи нямаш акъл. Аз съм си достатъчно радикален и без всички гореизброени фетиши, така че резнах малко радикалност, ако мога така да се изразя.

Моят нов живот е свободен от алкохол, цигари и месо. Аз се чувствам също толкова свободен като живота си. Ако за някого това не е рокендрол, да ходи на майната си. Пушенето и пиенето не ме правят повече рокендрол. Ако трябва да бъда честен, правеха ме по-подут, по-наднормен, по-дърт и по-пенсиониран. Още нещо ще кажа, с риск много хора да не се съгласят. Пиенето и пушенето са забавни, когато си на 20-30 години. 

С други думи, вече не съм в тази игра, приятелю. Фитнес три пъти седмично, минерална вода, зеленчуци и плодове. Това е моята игра сега. Мисля, че някога, много рядко, ще ме видиш с малка бира. В шкафа удома държа един пакет як тютюн. Може би някоя вечер ще се случи да свия и да се уединя в размишленията си. Толкова. Принципно казвам сбогом на оръжията. Сега имам нови. По-мощни и разрушителни. По-силни. За разлика от преди 10 години, днес не мога да си представя, че губя контрол върху себе си. Колко странно се променя човек понякога... И най-важното, нищо не може да го огъне, ако той не позволи това да се случи. 

Както казват The Rolling Stones още през 1974, It's only rock'n'oll but I like it!

МОЯТА БОРБА

Плочата, с която никога няма да се разделя

Действието се развива през 1987. Тъкмо съм навършил скромните и наивни 13 години живот, прекаран в условията на подтискащ социализъм, режим на тока и негласна забрана на музиката, която беше започнала да се превръща в моя основна страст и съдба.

Много добре си спомням мечтите си от онова време. Исках да имам оригинален накитник с пирамидки, тениска на метъл банда или винил за предпочитане на Iron Maiden и, естествено, дълга коса. Тези неща ми бяха като мантра. Един път след училище видях някакъв тип, който чакаше "единайската" (така се нарича автобус номер 11) пред съда в Търново. Беше се качил горе по стълбите, над лъва и се беше облегнал на парапета. Косата му стигаше до под раменете, имаше кожено байкърско яке и накитник на едната ръка. Пичът изглеждаше на около 20- 25 години. Така го бях зяпнал, че долното ми чене е стигало до земята сигурно. През 1987 не можеше да видиш много такива по улицата. И затова си имаше причина.

Куките през 80-те бяха също толкова прости, колкото сега, само че сегашните се страхуват да бият, а ония биеха без притеснения. Биеха здраво и брутално. Много обичаха да бият метъли. Не беше нужно да си пиян или да си ритнал кошче по улицата, за да те подпукат. Напълно достатъчно беше да се разхождаш с тениска на някоя банда, накитник, яке или дълга коса. Само като забележеха такъв субект, гадовете го прибираха моментално. Нататък сценарият беше един и същ- детска педагогическа стая, намаляване на поведението, изключване от училище и всякакви такива.

На мен още не ми се беше случвало да се сблъсквам с родната милиция, но ужасите се носеха от уста на уста. И така, вървя един ден по коридора в училище и ме спира един от големите, който правеше записи за по 5 лева на албум. "Искаш ли една плоча на Iron Maiden да ти продам, че ми трябват пари?" Сърцето ми отиде в гъза, после в петите и после се върна обратно, само че блъскаше няколко пъти по-силно от обикновено. Плоча... такова нещо имаха само няколко души в града. Колко, попитах. "За 30 ще ти я дам"- вика оня. Света шибана майко! Да бе, к'во питам  все едно не знам колко вървят. Това беше 1/5 от заплатата на баща ми. Пращаха ме на училище с 40 ст. за закуска и 50 ст. за обяд. Билетчето за градския транспорт струваше 6 ст. Бозата- също. Сега сметни колко време съм стоял гладен, за да си купя миналото вече през няколко собственика издание на Powerslave.

Човекът ме чакаше повече от месец. Имаше и други кандидати, но очевидно съм бил най-постоянен в гладуването, защото събрах парите най-бързо. Заветният ден дойде. Връчих изгладуваните пари и си получих плочата. Вкъщи имахме един стар моно грамофон, така че нямах търпение да приключа с училището и да тичам към дома. На обяд с един съученик тръгнахме да се прибираме. Аз гордо държа винила под мишница, за да се вижда от всички, той до мене, също толкова горд. Решаваме да се отбием в сладкарницата на супермаркета до Окръжната болница и да си вземем нещо да отпразнуваме случая. Влизаме, нареждаме се на опашката, взимаме си някакви торти /най-вероятно е имало само един вид и без това, вече не си спомням/ и сядаме на кръгла маса с дебело стъкло. Слагам отгоре ценната плоча и точно да се заема с яденето, на масата пада специфична сянка. Една такава особена. Не можеш да я сбъркаш. Сянка от фуражка. Мамка му, сещам се аз, на по-малко от 20 метра от супермаркета има детска педагогическа стая. Гадът трябва да е дошъл да си купи баничка и какво да види? Две невръстни жертви с прораснали косички и... о-х-о-о-о-о... винил със забранена музика.

"Идвате с мене"-заповядва куката, взима винила изпод ръката ми и започва да го разглежда внимателно. Ако кажа, че не ме беше страх, ще излъжа много. Направо щях да се напикая от шубе. За един момент ми минаха през главата всички последствия, които могат да произтекат от тази неприятна среща. После чувството на страх се замени с яд и омраза. Силна, изпепеляваща омраза. Така или иначе тръгнахме след копелето. Когато излязохме, съученикът ми си плю на петите в обратна посока. Ченгето не го подгони. Даже не си даде зор. Погледна след него и каза тихо "Аз го запомних. Утре ще се видим и с двама ви в училище." Направо изтръпнах. На мене също ми беше хрумнало да избягам, само че не исках да си оставям плочата ей така. Тя си беше моя и все още таях някакви детски надежди, че ще ми я върне.

Когато влязохме в стаята, ченгето хлопна вратата и сложи винила на бюрото. "Откъде имаш това?" Продадоха ми го, викам. "Кой?" Не знам как се казва, не го познавам. "Аха"- ченгето забоде очи в бюрото все едно обмисляше нещо. Каквото и да обмисляше, не беше добро. После вдигна очи и повтори: "Кой ти продаде това?" Докато повтарях версията си, ми хрумна абсурдната мисъл, че цялата ситуация прилича на някой от измислените партизански разкази, с които ни пълниха главите всеки ден. Злите полицаи разпитват Митко Палаузов примерно, ха-ха-ха-ха. Само дето нещо се бяха обърнали ролите. Миткопалаузовците бяха станали същите като онези, които ги бяха измъчвали.

След като зададе въпроса още няколко пъти и получи същия отговор, копелето реши да ме посбие. Имаше тогава в милицията едни метални пръчки, които се разтягаха като антени. Много боляха. Наигра се и реши да ми изнесе лекция. "Знаеш ли- вика- какъв е девизът на хеви метъла?" Явно отговорът ми не го интересуваше, защото не направи пауза и продължи: "Насилие, кръв, насилие!" Аха, казах си. Значи току що и ти стана хеви метъл. "Какво работят майка ти и баща ти?" Баща ми е лекар, казвам, а майка ми е учителка. В този момент милиционерът смени три цвята сигурно и след кратка пауза започна да крещи по мен: "И ти... ти... ти... така да срамиш родителите си! Как не те е срам, бе? А? А?" Искаше ми се да му кажа, че според мен родителите ми не се срамуват от мене, а и няма защо, но нещо ме накара да не го правя. Тоя тип беше мега зле и кой знае какво щеше да последва.

След около час седене в стаичката, ченгето извади една дебела тетрадка и ми записа имената, училището и класа. "Утре ще се видим в училище с тебе и оня другия, дето избяга- повтори той- Най-малко с една степен ще ви намалят поведението." За това, че съм си купил плоча на Iron Maiden? Да, такива бяха времената. Можеха да ме изключат от пионерската организация, да не ме включат в Комсомола, да ме изключат от училище, да не успея да завърша, да ми разкажат играта по всевъзможни начини. Тия гадове можеха всичко. И понеже можеха, се случваше да го правят.
Ченгето затвори тетрадката. Отпред пишеше ХЕВИ МЕТЪЛИСТИ. Някой си го беше украсил с химикал. Може би докато говори по телефона, а може би докато няма посетители в стаята.

Малко по-късно си тръгнах. Без плочата. Имах чувството, че току що някой ме е изнасилил. И в определен смисъл имах право. Днес много слушам за това колко виновни са руснаците за нашия социализъм.  Глупости! Майка ми е рускиня. През 1987 г. в Русия се продаваха плочи на Black Sabbath и хората свободно носиха тениски на групи. Никой не ги закачаше. При нас обаче все още се водеше война срещу западните влияния. Нашите партийни и комсомолски лидери искаха да сме по-соц от соца. Придаваха си важности. Напъваха се да лижат съветските задници без никой да ги моли за това. Точно както сега разни хора се напъват да лижат американски и европейски гъзове.

Но да не се отклонявам. Нищо не се случи в училище на другия ден. Нито на по-другия. Нито когато и да било след това. След известно време плочата на Maiden се озова отново при мен. Баща ми използва някакви дебели връзки. Днес, почти 25 години по-късно, тя все още е сред колекцията ми. Никога няма да се разделя с нея. По обясними причини.

КАК ОБРАХМЕ McDONALD'S

Деведесетте години в нашата родина бяха кални и мизерни. Ние, родените между 1970 и 1977, много силно усещахме (и май все още усещаме) как мащехата държава тотално ни е отебала. Изгубеното поколение. Първите 15-16 години ни набиваха в тиквите, че нашата природа е най-красива, че розовото масло от Казанлък е експорт от световно значение, че японците се редят на опашки за българско кисело мляко и, че в Дунавската равнина има планини от злато и морета от нефт. После се оказа, че родителите ни са изгубили малкото си пари, спестени за съветска кола, пък ние ще висим по опашките за безработни, след като завършим.

Студентските ни години минаха на фона на демонстрации, барикади и палаткови лагери. Аз не съм взимал участие във всичките тези неща. Не защото не бях съгласен, а защото и аз като Бердяев смятах още тогава, че всяка революция се самоизяжда. Накрая властта вземат хора, които нямат нищо общо с революцията.

Както и да е. Това беше, за да ти опиша фона на случката, която смятам да ти разкажа. Някъде малко след средата на 90-те взе да става наистина странно. Понеже не гледахме телевизия, доста късно разбрахме, че дългите опашки по магазините са за хляб. Яденето не беше сред най-важните приоритети. Преди него имаше много по-важни неща като аудио касетки, водка и джойнт. Една от най-съществените сентенции по онова време гласеше: "Пиенето е по-важно от яденето!" Яденето се случваше по три начина- студентски стол, в който плъховете се разхождаха толкова спокойно, колкото и хранещите се в него, гости в момичешки квартири и буркани семейно производство. Когато парите и опциите приключат, стоиш гладен. Може и с дни. Обаче си си купил поне 3-4 нови касетки през месеца. Сега като се замисля, ние май наистина сме изпълнявали в някаква степен онова клише, че духовната храна била по-важна от накъщния или както там беше.

Седим една вечер няколко души в квартирата и смучем перфектен коз. Практикуващите знаят, че от това се огладнява. Много. Направо ти иде да започнеш да си гризеш обувките. Мисля, че бяхме в точно такова състояние тогава или както му викахме, САС-тояние. Вълчи глад. И тогава някой каза, че всяка вечер в еди-колко-си часа пред McDonald's стоварват кашони с хлебчета за сандвичи, които никой не охранява.

Сега, да кажа две-три думи за въпросния McDonald's. Той се намира на централния площад в Пловдив, близо до една приятна градинка. Първият ресторант от веригата в България. Преди 15 години го посещаваха предимно гърци. Да го кажем така, цените не бяха много за българи, както и да ти звучи това днес, когато под път и над път мирише на гадната палмова мазнина. А! Ще се върнем пак на палмовото масло, така че запомни този момент.

Докъде бях стигнал? А, да, късно вечер стоварвали кашони отпред. В тях имало хлебчета. Мисля, че в този сублимен момент на всички ни мина през главата една мисъл. Да, точно така, същата, която ти минава на теб сега. Направихме приблизителен план на действие. Казвам приблизителен, защото трима-четирима напушени лумпени си говорят предимно с помощни средства като нечленоразделни фрази, междуметия и кикот.  Накратко, районът по това време беше почти безлюден. Щяхме да гепим по един кашон и да тичаме в сенките на градинката. Имаше само един проблем- през определено време по площада минаваше патрулка. Трябваше да изчакаме да мине един-два пъти нагоре и надолу, за да разберем на какъв интервал от време да я очакваме. Не ми се искаше да си представям как ме закопчават, докато се опитвам да избягам с кашон, пълен с хлебчета от McDonald's.

Заставаме на позиция. Патрулката минава един път по посока на Джумаята и след 7-8 минути се връща. После още веднъж така. Когато премина покрай нас за трети път и се отдалечи на безопасно разстояние, търтихме (тази дума е супер идиотска, но описва добре действието) към стоварените пред ресторанта кашони. Ето тук дойде първия шок. Грабвам аз моя и без малко да извикам от изненада. Нещото беше поне два или даже три пъти по-тежко отколкото въобще бях предполагал. Ебаси, казвам си наум и тръгвам към храстите полу бегом, полу патешки, полу и аз не знам как. Шибаният кашон тежеше едно 15 кила. Докато взимах някакви си 30-40 метра, които ми се струваха цял километър, се чудех две неща: първо, дали не съм ударил джакпота и вътре няма да намеря замразени телешки хамбургери вместо някакви си хлебчета и второ, дали другите двама бягат със същите тежести. Оглеждам се. Вижда ми се, че и те се зорят. Ясно, всички носим едно и също. Обаче какво е то?

Скриваме се от лампите. Наоколо е тъмно, но не толкова че да не можеш да различиш съдържанието на един кашон. Отваряме единия. Баси майката! Замразена палмова мазнина на фигурки. Естествено, във втория и третия имаше същото. Добро количество, но не става за ядене. Хлебчета, а? Без хлебчета тази вечер, момчета. После не помня какво сме правили. Може да сме си легнали гладни, въпреки че не вярвам изобщо да сме си лягали. Сънят също не беше сред приоритетите ни.