2011: КАЛЕНДАР НА УЖАСА

По всичко изглежда, че тази година (както и миналата де) няма да добави нищо значимо или съществено към хорър киното. Това не ме изненадва особено, честно казано. И все пак тази седмица си дадох малко зор да разровя какво ни очаква до декември- отчасти, защото в момента по кината беснее четвъртата част на тийн слашъра SCREAM (м/у другото съвсем скоро ще отделя цяла секунда на слашърите) и отчасти, защото отдавна смятах да пиша повече за хорър (и не само) филми.

И така, какво имаме дотук? Имаме някаква недомаслена псевдо вампирска простотия, на която хората си излизат от киносалоните. Да, за PRIEST говоря. През последните години вампирският жанр стана жертва на брутален фюжън, който го загрози, разводни и доближи до най-мазния мейнстрийм. Дано обещанието на Ардженто, че ще разкопае корените на стила като възкреси Драукла догодина се оправдае, въпреки че и на него нямам много доверие през последните десетина години.

Засега имаме един не особено удачен, но все пак гледаем опит на тема ексорсизъм (THE RITE), чието спасение се казва Антъни Хопкинс. Всички знаем кой е ФИЛМЪТ, който обезмисля всички такива опити. Даже няма да го спомена в един пасаж с THE RITE. Имаме и една приказка (THE RED RIDING HOOD), заснета от Катрин Хардуик, по-известна с режисьорската си работа по TWILIGHT. Може би има още едно-две кино заглавия, които пропускам, ще ме извиниш, но като цяло, ако махнем азиатското кино и нискобюджетните продукции, картинката през първите шест месеца на 2011 е супер постна.

Грайндхаус през 2011

Така-а-а-а... Нещата се промениха драстично само преди има-няма 20 дни, когато излезе HOBO WITH A SHOTGUN на Джейсън Ейсенър- шумен и  наивен грайндхаус с много насилие и кръв. Този филм възкресява духа на 70-те и 80-те, не само заради бруталната лютеница в него, но и заради присъствието на неповторимия Рутгер Хауер (което ме подсеща за класическата резня THE HITCHER от 1986). Ако трябва да синтезирам филма в едно изречение, най-добре да използвам един цитат от него: "Ако животът ти поднесе бръснарски ножчета, направи си бейзболна бухалка с бръснарски ножчета."


В този ред на мисли не можем да подминем и A SERBIAN FILM, който според много познавачи е един от най-шокиращите филми в историята на киното. Още не съм го гледал, така че ще кажа мнението си в някоя от следващите секунди.

Сега да видим какво ни чака до края на годината. На първо място SUPER 8, за който вече има реклами по кината в тукашните молове, защото излиза през юни. То не че има други кина в България вече де, но това е друг въпрос. SUPER 8 няма да е хорър, а фантастичен трилър на Стивън Спилбърг. Въпреки това според мен има смисъл да се види, най-вече защото не е нито продължение, нито римейк- годината ще изобилства от такива. Ето няколко:

Оригиналът

THE THING
Не точно римейк, но някъде там. Филмът, който все още е в пост продукция, но би трябвало да блесне през октомври, ще има задачата да проследи събитията довели до кашата в оригинала на Карпентър от 1982. Франчайзът е голяма работа. Джон Карпентър- също. Наскоро той заяви, че няма интерес да гледа версии на своите работи, което май трябва да означава, че не се кефи на това, което Роб Зомби направи с неговия HALLOWEEN. Може и да не значи това, а просто аз да съм разтълкувал думите му грешно, кой знае, но при всички положения THE THING ще предложи арена за сблъсъци между феновете на старата и новата школа.

HELLRAISER: REVELATIONS
След като Клайв Баркър реши да възобнови комиксите за Пинхед, ето че сме свидетели и на нов филм, който според различни източници в мрежата би трябвало вече да е излязъл, и за да бъдем напълно коректни, още преди две месеца. Дъг Брадли няма да участва в новия Hellraiser и въпреки че възлагаме някакви надежди, очакванията ни за нещо наистина мрачно и извратено се изпариха още като гледах третата част, а това беше в началото на 90-те. Добре де, след това имаше едно-две попадения, но първите две части на сагата са абсолютно непобедими. HELLRAISER: REVELATONS също има задача да ни върне в началото на историята, с което начинанието става още по-амбициозно и предизвикателно. Да видим.



FINAL DESTINATION 5
Още от самото начало казвам, че не съм фен нито на поредицата, нито на 3D киното. Някои хора чакат това заглавие с огромен интерес, затова го слагам в списъка. Иначе за мен това не е хорър. Не е задължително да е, естествено, но FINAL DESTINATION принципно ме кара да се прозявам, все едно гледам  THE CUBE за трети или четвърти път, при положение, че и един път му е много. Петата част ще бъде режисирана от Стивън Куейл и трябва да посети кината през август. Евентуално и нашите също.

Още един оригинал

STRAW DOGS
Твърдо вярвам, че на този свят има неща, които не трябва да се пипат, защото са шибано съвършено и безусловно гениални.  Никой, ама никой няма право да пипа Дъстин Хофман в ролята на Дейвид Съмнър от оригиналния филм, излязъл през 1971.  STRAW DOGS и DELIVERANCE  (1972) с Бърт Рейнълдс са като флагмани на експлойтейшън киното но без да влизат в тази категория. Това са филми-легенди.

 Не знам колко смел (или глупав) трябва да си, за да посегнеш на класика от този ранг. Това не е просто някакъв си филм. Още от премиерата си STRAW DOGS създава море от страсти, нападки и полемики. През годините либералната критика често обвинява режисьора Сам Пекинпа в симпатия към акта на изнасилване, който заема централно място във филма. Нещо повече, някои го наричат женомразец, сексист и фашист. Изтънчените не приемат нито причиненото насилие, нито отмъщението- нещо твърде характерно за безхарактерните ляво ориентирани дрисльовци, според които всички се обичаме като телета и нямаме проблеми. В следствие на всички тези разпри дори се стига до създаването на специални комисии, според които  от гледна точка на зрителя Ейми изпитва удоволствие от собственото си изнасилване- нещо, което аз лично нито отричам, нито подкрепям, като имам предвид, че в живота съществуват на пръв поглед абсурдни моменти.

Казвам ви всички тези важни неща, за да подчертая дълбочината и реалистичността на сюжета, силата на травмата, нееднозначните, типични за истинския живот, противоречиви реакции на нормалните хора. Нещо ми подсказва, че киното през 2011 е неспособно да пресъздаде всичко това. Нито има изразните средства, нито операторите, нито режисьорите. Да ме прощават всички съвременни гении.

PARANORMAL ACTIVITY  3
Ето още нещо, което слагам в списъка само от уважение към феновете на поредицата. Въпреки че завладя Америка, този филм успя само да ми счупи ушите с празна реклама. Принципно не обичам масовките, така че ще пропусна да ям пуканки в киното около 21 октомври.

Освен множеството кавър версии, преработки и поредни серии (нали те предупредих), естествено има и няколко неща, които бягат от горната категория. Тях ги очаквам най-много, макар и със свито сърце. При феновете сърцето винаги е свито преди премиера на нов албум или филм. Няма как. Ето няколко от тези заглавия:

Тръпнем в очакване

THE WARD
На 8-ми юли Джон Карпентър ще се завърне с трилър, в който има психиатрични болници, красиви, но объркани жени и мистериозни призраци. Това е първият филм на майстора от 9 години насам, ако не броим ТВ сериите към популярния MASTERS OF HORROR, така че логично е очакванията на публиката да са сериозни. Поне моите са такива.

11-11-11
Вече имаме опит с баналните съвпадения на дати, часове, месеци и години, така че, честно казано, не тръпна в очакване да видя нещо супер оригинално или мега плашещо, но признавам, че истории от този тип събуждат в мен детската тръпка за нещо зловещо, мрачно, тайнствено и апокалиптично. За нещастие, повечето пъти, когато започна да гледам такива филми с трепет, завършвам с люти псувни по сценария. Най-важното в жанра е краят, мамка му, само добрите го могат добре.

Дарън Лин Баусмън, който отговаряше за режисурата на сравнително читавите SAW 2 и 3, и не особено читавия SAW 4 ще трябва да ни убеди, че 11-11-11 няма да е поредната куха шумотевица за нищо.

THE APPARITION
Това по всяка вероятност ще се появи или в края на тази или даже в началото на следващата година. Режисьорският дебют на Тод Линкълн не се очертава някакъв безбожен хит или скандал. Най-вероятно ще е поредната боза на свръхестествена тематика, въпреки че в момента го подхвърлят като горещ картоф и се опитват да му построят сериозна рекламна кампания.

Със сигурност пропускам половин дузина важни и не толкова важни заглавия. Ако се сетиш за нещо важно, пиши в коментарите. Полезната информация е винаги важна. От мен засега толкова. Другия път пак.

ПЪТЕВОДИТЕЛ НА БЪЛГАРСКИЯ СТОПАДЖИЯ (ЧАСТ ТРЕТА)

... и последна, обещавам, поне за известно време. Нямам нито идеята, нито желанието да превръщам това място в дневник на хипарски премеждия (още повече не съм от феновете на хипитата) и житейски мантри.

И така... Пловдив, скъпи мои сладкишчета, един от трите града, в които изкарах доста време от досегашния си живот. Беше след някаква юнска сесия, но коя година не се наемам да кажа. Може би 1996 или 1997. Толкова много пътувах на стоп тогава, че сега докато пиша тези редове, се сетих за още цели две случки, но както обещах, спирам поне за няколко месеца с тях. Въпросният стоп беше след един изпит. С Чубака (който още тогава беше решил, че му нося лош късмет в тези начинания) трябваше да се прибираме по родните места и по обяд хванахме автобуса за края на града. Да търсиш коли по маршрута от Пловдив за Беклемето и Троян или от Пловдив за Шипка и Търново след първата половина от деня си е сериозен риск, като се има предвид, че средната бройка коли, които се сменят по трасето е някъде между 4 и 10.

В автобуса беше весело. Обсъждахме нови албуми, лъжехме се разни работи и въобще убивахме времето. Навън блъска мазна жега. В края на Пловдив, там, където се чака на стоп, е осеяно с капанчета за бири и кебапчета. Слизаме на спирката и Чубака предлага да се подкрепим. Малко е късно, викам му, но той не бърза особено. Изглежда доста уверен. След порция кебапчета (на едно място в София преди години видях думата, изписана като кебаБчета)  и няколко рунда бири, мързелът и следобедът започват да растат обратно пропорционално на шансовете ни за някакъв успех с прибирането вкъщи. Чубака вика да смачкаме по още една бира. Той винаги мачка бирите, никога не ги пие. Времето стремително напредва, така че аз предлагам да се изнасяме вече към края на този гиздав панаир от мангали, тираджии, курви и съмнителни месни продукти.

Там, след суматохата, насред пепелясалия пек, характерен за края на юни в Южна България, се издигаше единственото нещо, което можеше да предложи някаква сянка. Издигаше може би не е точната дума за порутеното кирпично съоръжение, чийто строеж е бил прекъснат типично по деведесетарски- някъде след грубия строеж. Тази постройка почти излизаше на пътя и подобно на всички свои недостроени връстници от онова време, имаше напълно неясна изначална идея и бъдеща функция. Приличаше на вишка на КАТ или нещо такова. Сянката биваше, стига да можеш да понесеш органичната воня, която се носеше от вътрешността. Да-а-а-а-м, недовършените постройки винаги се превръщат в кенефи. Вътре се бляха изляли толкова литри пикня и тонове лайна, че ако някога някой случайно решеше да довърши строежа, никога и никой нямаше да е в състояние да премахне миризмата.

След около два часа безсмислено махане и кибичене, ние естествено се изнервихме и започнахме да се заяждаме. Всичко беше в реда на нещата, обаче когато Чубака каза, че съм му носил лош късмет на стопа, направо ми причерня. "Чубак-викам- ако искаш да знаеш, без тебе на стоп винаги ми върви, а като се появиш ти, се насира!" Чубака погледна към кенефа зад нас, сякаш да прецени доколко съм използвал последната дума под влияние на миризмата или чисто метафорично. Казаното от мен си беше чиста истина- бях пътувал сам, бях пътувал с кой ли не, обаче с Чубака винаги се случваха супер глупости. Така и не се разбрахме кой на кого носи лош късмет, но стана ясно, че комбинацията от Стиф и Чубака не е печеливша, така че накрая се изпокарахме брутално. "Сега като се разделим, ще видим кой е каръкът!"- вметна Чубака, хвана си нещата и демонстративно се отдалечи на 20 метра от мен. Да ходи на майната си, помислих си. Сам ми е по-добре. Обърнах му гръб и замахах.

Само след 5 минути, кълна се във всичко шибано, мамка му, един мецедес профуча покрай мен и спря точно пред него. Той се наведе над прозореца, размени две-три думи, погледна към мене, махна ми за довиждане, седна и колата изчезна в следобедната мараня на пътя. Чудесно, помислих си, даже не ме взе поне донякъде. Ебаси приятелите имам! Копелето беше спечелило битката, но изходът от войната още не беше ясен. Ако успеех да се добера до Търново и да звънна в Троян преди Чубака да се прибере, просто ей така, да кажа на майка му да му предаде да ми звънне като се върне, ето това щеше да е истинска победа. Тази мисъл малко ме ободри и реших, че още не всичко е загубено. Нищо, че вече минаваше 16.00 ч.

Шипка

След около час някакъв тип ме дръпна до Шипка. Населеното място Шипка. Приятно място, където по онова време не минаваха много коли. Шансът да минеш прохода е много по-голям, ако си попаднал на кола за Габрово примерно, отпреди самия проход. Ако си в началото на прохода, не знам защо, но ситуацията почти винаги си ебава майката здраво. И така, стоя си на оня ветрилник там, пред мене планината, а времето... абе да кажем, че не искам да си поглеждам часовника даже. Започна да мръква. Аз пък започнах да мисля варианти за нощувки. В тревата, в храстите или... под дървото. Под единственото дърво наоколо. Ще си запаля огън, ще поседя малко, ще хапна някаква вафла от мешката и после ще къртя колкото мога. Утре продължавам.

Проходът Шипка

Обикновено като започна да изпадам в мрачни размисли, изведнъж идва спасението. Да, ама не. Сега си стана вечер направо. И точно преди преломния за всеки стоп момент, който през лятото е около 20.00- 20.30 ч. един взе, че спря и се оказа, че е за Велико Търново. Естествено, аз бях загубил всякакви надежди, че ще победя Чубака в този наш честен дуел, затова когато се прибрах по нощите (тоя дето ме взе, беше с някакво камионче, което едва мина Шипка за 2 часа и половина), просто се пльоснах и спах до сутринта.

Беклемето

Станах около 9, закусих и реших да звънна на Чубака да го видя как и що. Биип-биип-биип... "Ало?" Чу... ъ-ъ-ъ-ъ, Ицо може ли? Стиф се обажда. Жената отсреща казва: "А, няма го, в Пловдив е, не се е прибрал още." А! Тук всичките там дуели, караници и заяждания ми излязоха от главата моментално. Баси майката! Къде е тоя пич, бе? Зачудих се дали да кажа на майка му или не, но в крайна сметка си затраях. Милата жена щеше да се побърка, ако беше разбрала, че синът е хванал стоп вчера следобяд. Затворих телефона и почнах да правя нервни кръгчета из стаята. И така още два часа. Три. Телефонът продължаваше да мълчи. След още известно време не издържах и звъннах пак. Спял, каза майка му, прибрал се смазан и мръсен тази сутрин, малко след като съм го търсил. Копеле! И да не ми се обади!

Да спиш в храстите е част от тръпката

Чак вечерта се чухме и разбрах цялата история. Тоя с мерцедеса бил за някакво село около Беклемето. Затова не са ме взели. Така Чубака се озовал в сърцето на прохода. Стопирал, стопирал, но нищо. За разлика от мен, нощта го заварила там, на пътя, в прохода. Неприятна работа, мене ако питаш. "Намерих- вика ми- една хралупа в гората и се намърдах вътре да спя. Завих се с якето и съм откъртил. По едно време през нощта нещо искаше да влезе вътре. Сумтеше, драпаше, ама накрая се отказа." Чубака явно се беше нанесъл в къщата на някоя твар и я беше оставил без подслон. На всичкото отгоре вътре изгубил тефтерчето с телефоните, та затова не ми звъннал като се прибрал сутринта. След тоя разказ не знаех какво да кажа. Даже и сега не знам, честно. Но съм сигурен, че Чубака и днес много добре си спомня как някой е искал да влезе в хралупата си посред нощ.

ПЪТЕВОДИТЕЛ НА БЪЛГАРСКИЯ СТОПАДЖИЯ (ЧАСТ ВТОРА)

Огромният град се оказа онова струпване на каравани, павилиони и шперплатени постройки преди началото на Български Извор- място, където и до днес можеш да лесно да получиш хранително отравяне, кебапчета от най-добрия приятел на човека и нежелани срещи с десетки съмнителни етноси. През нощта, след дългото ходене в мрака кара очите ми да превърнат това нехигиенично място в Лас Вегас. Всъщност, в началото и двамата не разбрахме къде сме. Бързо се усетихме, че не е много голямо, но все още нямахме идея в коя част на пътя сме. Спускаме се по пътя, спираме пред първата каравана и гледаме как пича, който обръща кюфтетата, ни наблюдава внимателно. Явно ни е видял как излизаме от тъмното. "Къде се намираме?"-решавам да го карам директно аз. "В Български Извор- вика онзи и се обръща към скарата- откъде идвате вие?" "От Ябланица"- викаме. Пичът заебава кюфтаците и ни поглежда през пушека. "Какво-о-о-о?" Обръща се към вътрешността на караваната и надвиква музиката: "Пешо-о-о-о, я ела да видиш тука едни, дето са ходили пеша от Ябланица до тука."

К'во толкова, като се замислиш, 25 км. Горе долу толкова са плюс-минус, обаче през нощта е малко особено. Пешо идва облещен и сънен. Гледа ни втренчено. "Някой дали ще ни вземе до Търново от тия по масите тука?" "Питайте- вика Пешо- все някой ще ви дръпне..." Другия се замисли и добави: "А пък и да не ви дръпне, както сте тръгнали, ще стигнете след още няколко часа." Чубака го погледна с най-свирепия си поглед и на оня усмивката му угасна като мокра клечка кибрит.

Български Извор, 14 май, 2011.  Ето това е България през 21 век.

Никой не ни дръпна. Представяш ли си? Никой. Питахме и разпитвахме, но не. След половин час напразни опити да вдъхваме доверие в шофьорите, спрели да се "подкрепят", най-накрая тръгнахме отново. Нямаше никакъв смисъл да седим там повече. Краката вече ме боляха адски. С Чубака бяхме изчерпали всички теми, на които можехме да се караме, така че вървяхме в тъмното, без да обелим дума. Минахме до гробището, после през селото. Откъснахме си по една ябълка от градината на първата къща. Животът беше гаден, но някак си ябълката го пооправи малко. Като излязохме от селото и повървяхме още 5-6 километра, започнаха да се случват разни странни неща.

В радиус от няколко километра наблизо няма нито едно населено място. Цари тишина. Изведнъж някъде отдалече се чува глас, който вика "Майкатишейба-а-а-а-а-а". Без майтап. Оглеждаме се. Нито светлинка, нито къщи, нито нищо. Обаче някой псуваше в нощта.

На излизане от извора на българщината. Снимка от колата. 14. 05. 2011

През цялото време, още като падна мрак, докато вървяхме, често чувахме ноктенцата на разни зверчета по асфалта- вляво и вдясно от нас, отпред и отзад. Нямахме идея какви са и колко са големи- можеше да са най-обикновени порове, а може и да се били по-големи м-м-м-м, неща. По едно време свикнахме с мисълта, че вече сме част от хранителната верига на откритото нощно пространство и почти през цялото време бяхме нащрек, макар и слепи като къртици в свят, който много добре можеше да ни види.

Тогава, насред нищото, от нашата страна на пътя, видяхме някакво изоставено малко крайпътно ресторантче с чешма отпред. Имаше и обикновена улична лампа, която бръмчеше и прекъсваше, както по американските хорър филми и по българските квартални улички. Спряхме, седнахме и аз се заех да махам кецове и чорапи и да мия крака в опити да облекча пришките от ходенето. После си измихме лицата и очите и запалихме по цигара.

Заведението беше залостено с катинар, а на вратата имаше некролог. Както съм ти казвал вече, аз от такива неща страх нямам, обаче една неприятна тръпка мина по гърба ми. Чубака се приближи до вратата и нещо изсумтя. "Какво"- питам. "Нищо- вика той- Тоя пич е умрял точно преди една година." Стига бе! Отивам да видя. Датата е същата като днешната, ама преди една година. Собственик ли е бил на заведението или не, нямахме никаква представа. Докато се хилихме на това съвпадение, отвътре се чу някакво издрънчаване, все едно падна тенжера. Най-вероятно е била мишка, нещо такова. Само че ние не мислихме за мишки в тоя момент. "Какво беше това, бе?"- облещих се към Чубака. "Не знам-вика той- и не искам да знам. Давай да се махаме от тука!" Нахлузих чорапите, кецовете и избягахме. Честно. Бягахме поне 100 метра преди да спрем.

Не знам колко сме вървяли после. Вероятно час или два. Вече ми беше все едно. Бяхме решили, че ако стигнем разклона за Троян сутринта, ще ходя да се наспя в Чубака и ще си хвана после автобуса за Търново. От време на време минаваха коли, въпреки че нощта беше доста напреднала. Вече беше 4 сутринта. Махахме им докато вървяхме. Без да се обръщаме даже. Чубака твърдеше, че това е безмислено занимание, но аз така и не спрях да го правя.

И тогава... Тогава един взе, че спря. В 4 сутринта. Търновски номер, жигули. Спогледахме се ние с Чубака, позачудихме се и накрая се затичахме. Ясно е, че който спира на такива като нас по това време, не е много наред. Затова се чудихме известно време...

Качваме се ние, казваме кой за къде е. Тъмно вътре. Шофьорът с няколко години по-голям от нас, но не мога да му видя физиономията добре в тъмното. До него някакъв друг пич. Изглеждаха нормални. За Търново бяха. Чубака вика: "Вие ме свалете на разклона, аз ще си се прибера пеша в Троян." А онзи: "Абе как така бе, това е много път..." " Не е много"-въздъхва Чубака, но се въздържа да навлиза в подробности.

Разклонът за Ловеч и Троян. Една от най-големите стопаджийници на Северна България.

Оставихме го на разклона и той пое. След два часа бяхме в Търново. Вече беше почти светло. Докато влизахме успях да видя кой ни кара. Мамка му, Бодила! Бодила, бе! Супер важен агент. Кара мотор, слуша метъл. Не съм го познал в тъмното. А той ми вика: "Абе и аз не те познах. Познат глас ми се стори, ама... А и на пътя не успях да ви разгледам много."

Прибрах се вкъщи и припаднах в леглото. През тези години не спирах да пътувам- с групата или сам, но подобна нощ никога не бях имал- нито преди, нито след това. Събудих се, когато есенното слънце вече залязваше. Звъннах на Чубака в Троян. Дотътрил се в Троян по същото време, когато аз в Търново. Пеша.


Ако историята ти е харесала,  разгледай рекламите и ги "почеши" малко с мишката. Абе най-добре, за да не ти напомням, вземи си създай навик да го правиш всеки път като влизаш тук. Аре.  До другата неделя!

ПЪТЕВОДИТЕЛ НА БЪЛГАРСКИЯ СТОПАДЖИЯ (ЧАСТ ПЪРВА)

Това се случи в средата на 90-те, не помня коя точно година беше. Учих в Пловдив и пътувах много на стоп. Най-вече до Търново. Този маршрут е познат на стопаджиите като малко приключение. Има Шипка, има други работи. Абе не е като да излезеш от София и да искаш да отидеш във Варна например. С това принципно нямаш проблем, защото всичко, което се движи по магистрала "Хемус" е в твоята посока. Обърни внимание, че казах "принципно". Стопът, за който ще ти разкажа, нямаше нищо общо с правилата и принципите. Той беше изключение, което ще помня цял живот.

С Чубака бяхме състуденти, близки приятели и метъли. Както можеш да предположиш, Чубака е едър тип, с който по добре да си нямаш работа, ако не е на кеф, въпреки че никога не съм го виждал  крайно ядосан. Чубака е от Троян, но в момента живее във Филаделфия. По онова време се събирахме в апартамента му да слушаме музика, да пием бира и да пускаме радиото, когато дойдеше време за култовото предаване на Велин Станев по радио TNN "Велин Рок Блок".

Една вечер се зароди идеята да хванем стоп за София на другия ден, да отидем до "Лазаров рекърдс" да си купя някакви интересни винили на смешни цени и после да гоним стоп за Троян и респективно Търново. Стигнахме лесно и бързо. Отидохме до магазина и аз изрових култови плочи на THUNDERSTICK, HEAVY PETTIN', ROX и още няколко NWOBHM заглавия, които ми стъпиха общо колкото бутилка водка. Човекът в магазина беше много учуден, че купувам никому неизвестни неща с такава радост, все едно са възможно най-топлите албуми на на най-популярните имена в момента. Срещал съм това учудване много пъти през живота си. Ако любопитството доведе до въпроси, обикновено вдигам рамене и обяснявам, че съм болен фен на английската метъл сцена и колекционер- комбинация, която гарантира, че разбирам какво правя, а не ме кара някоя странна болест.

И така, приключваме ние и се насочваме към други обекти. Напазарувахме. Хапнахме. Висяхме на по бира и неусетно станало следобед. По-точно към 3. Тръгнахме към стопаджийницата без да бързаме. Маршрутът е хипермегаултра лесен. Всички са в посока Варна. Всички минават през разклона за Троян, всички минават и през Търново. С Чубака го раздаваме лежерно. Стигаме на мястото и махаме мързеливо. След около половин час ни спря една кола. Бяхме малко учудени, че е само до Ябланица, но какво да се прави, метнахме се.

Ябланица

Като стигнахме Ябланица, застанахме срещу някаква бензионстанция и се скрихме от жегата под една недостроена постройка. Махаме, махаме, но нищо не става. Мина 5, мина 6, мина 7, взех да започвам лекочко да се притеснявам. Чубака не показваше признаци, но от време на време обсъждахме колко странна е създалата се ситуация, тъй като, както всички хора на два крака с малко мозък в тиквите знаят, че маршрутът София-Велико Търново е лесен като боб чорба. Да, ама не. Към 8.30 вечерта, когато издължените сенки започнаха да се превръщат във вечерен полумрак, се обръщам към Чубака като към  стар стопаджия и балканец с опит в трудните ситуации: "Чубак, през нощта стопът възможен ли е?" Чубака ме поглежда сериозно и казва: "Само теоретично, Стиф." Чубака е пич, а аз съм разлигавена местна рок звезда. Горе-долу така ми изглеждаха нещата, когато се реши да тръгнем пеша.

Не се съгласих веднага. Извадих доста доводи- ще ме заболят краката, няма смисъл, гладен съм, жаден съм, сере ми се... Нищо не помогна. "Аз тръгвам, Стиф, ти ако искаш нощувай тук и утре пак пробвай." Кой? Аз? Да остана тука сам? Да нощувам, викаш? Не, не, ще тръгнем пеша, няма проблеми... Тръгнахме. Вече беше пълна тъмница. Докато вървяхме, се замислих за нещо много интересно- ако караш кола през нощта, не минава и една минута преди да видиш фарове на насрещно преминаваща друга кола. Но ако вървиш пеша по асфалта в 9-10 вечерта (да не говорим за по-късно), гарантирам ти, че фаровете, които ще виждаш в едната и другата посока ще стават все по-рядко явление.

Магистрала "Хемус"

Обратно, все по-често ще чуваш звуците на нощта. Това са звуци, които през деня, ако ги има изобщо, се усещат по съвсем различен начин или изобщо не се чуват, защото източниците им са видими. През нощта. По пътя. В 9 от 10 минути вървиш в непрогледна тъмнина и отчетливо чуваш неща, за чийто произход би могъл само да се досещаш. Някой ще каже, че нищо кой знае какво не е това и че в България населените места са доста наблизо едно до друго. Така е, само че, ако пътуваш с автобус, кола или каквото там. Когато се движиш пеша, нищо не е много близко. Освен това разбираш, че си напълно сам някъде. Не знаеш къде. В повечето случаи. Колкото пъти да си минавал някакъв маршрут, с нормална човешка крачка този маршрут може да ти изглежда напълно непознат.

Това е вярно само донякъде.

Вървяхме много часове. Може би 7. Не си спомням. Спомням си, че Чубака ми се караше, че се оплаквам. Наляхме си вода от чешмата на една затворена бензиностанция, спирахме под една лампа, разказвахме си страшни истории, заяждахме се. Изобщо, минахме през цялата гама на безобидни приятелски отношения, които предполага едно по-дълго приключение като това. Трябва да призная, че за разлика от мен, Чубака изобщо не беше изнервен. Той приемаше ситуацията като нещо неизбежно и методично се справяше с нея-  научих се да оценявам този правилен подход доста по-късно в живота.

Както и да е, това си го спомням много отчетливо. Вървяхме не знам кой час вече и изведнъж, зад един завой, пред нас блеснаха светлините на огромен /както ми се стори тогава/ град.

/следва продължение/


П.С. Ако смяташ, че заслужавам някакви стотинки за тази история, можеш да пощракаш върху рекламите от Google. Опитвам се да разбера дали ще получа 5 лева на месец или не. Както добре знаеш, не съм започнал блога за пет лева. Започнах го с идеята за много повече. Хахахах, шегувам се.