HOME INVASION

Един от най-първичните страхове на цивилизования индивид е страхът от това някой да влезе неканен в къщата му. Клишето "моят дом е моята крепост" придобива все по-сериозно значение в ерата на тоталната изолация. Дори актове без пряка заплаха за живота на живущите (примерно вземат, че оберат апартамента ти докато ти си някъде на почивка) носят след себе си дълбоки психологически травми и сериозни нарушения в нормалния ритъм на живот. Често жертвите са много по-притеснени от факта, че някой е ровил в личното им пространство, отколкото от това, че са изчезнали пари и ценни вещи. Нещата стават в пъти по-комплексни, ако някой влезе в дома ти и вземе за заложници цялото семейство. А сега си представи, че целта на този някой не са скъпи вещи и пари. Целта на хората, посегнали най-неприкосновеното е абсолютно извън радара на каквото и да е рационално обяснение. Б-р-р-р-р...

Киното на ужаса отдавна е уловило този базисен човешки страх (още през 70-те на миналия век) и го е претворило в поредица от плашещи филмови документи от типа "а-какво-би-станало-ако..." Зрителите най-добре знаят, че за да бъде хорър киното наистина плашещо, то трябва да отговаря на едно много важно условие- да бъде реалистично. Смята се, че в основата на субжанра Home Invasion стои прочутият американски страх от "семейството" на Чарлс Менсън. След трудно обяснимите трагични случаи със зловещия хипи култ, нападнал скъпите домове на уважавани и уж недосегаеми персони в Бевърли Хилс и отнел живота няколко семейства (в това число и бременната съпруга на Роман Полански), фобията от нарушаването на най-святата от всички частни собствености моментално се пренася на кино лента и остава там и до днес.

Днес, специално за вас, реших да направя преглед на някои от най-зловещите Home Invasion филми от зараждането на жанра до наши дни.

STRAW DOGS (1971)
Вероятно най-голямата класика от този тип. Предмет на разгорещени дебати още от премиерата си,  Straw Dogs е болезнено брутален и безгранично реалистичен разказ за това как един обикновен мухльо (Дъстин Хофман) може да се превърне в пълната си противоположност, когато трябва да защити дома си и изнасилената си съпруга. Сложната патопсихология на описаните във филма събития продължава да разделят мненията, както вече казах, най-вече заради противоречивите сцени на изнасилване, които на моменти оставят впечатление по-скоро за доброволен секс. Straw Dogs не е за всеки, но в него почти всеки може да намери нещо от себе си, колкото и да не му харесва това, което е намерил. Римейкът излезе преди месец, но още не съм го гледал, не вярвам да си заслужава повече от оригинала.

Ще накарам критиците да спорят с години...

FIGHT FOR YOUR LIFE (1977)
Блексплойтейшън траш, режисиран от Робърт Енделсън, в който трима рецидивисти, избягали от затвора, се укриват в къщата на афроамерикански свещенник и тероризират цялото му семейство до момента, в който стопанинът обръща играта в своя полза и зрителят получава оргазъм от раздаденото правосъдие. За разлика от Straw Dogs, тук действието те хваща за гърлото още от самото начало и хватката продължава до самия край. Липсва кой знае каква психология, но за сметка на това изобилства от расизъм и совободна реч. Днес такива филми няма, просто защото никой няма да се наеме да върви по тънкото въже на полтическата коректност. Чудя се как ли би изглеждал един български вариант на Fight For Your Life, но с обърната дискриминация. Реалността, в която живеем би била напълно достатъчно вдъхновение.

Казах ти да ми купиш билет за Slayer! Веднага!

HOUSE ON THE EDGE OF THE PARK (1980)
Няма да крия, италианските хоръри винаги са мибили слабост. А когато се намеси Дейвид Хес (Last House On The Left), това е гаранция за пълна извратения. House On The Edge Of The Park не чак толкова оригинален и непредсказуем, но напълно реалистичен Home Invasion, в който има лек намек за класово неравенство. Накратко, трима необразовани криминогени се самопоканват на снобско парти и го превръщат в кървава баня. Първо е удоволствие да наблюдаваш как страдат горките еснафи, а после как престъпниците си получават заслуженото. Какво по-яко от това?

ILS/THEM (2006)
Френско-румънската продукция разчита на минималистичен сюжет. Това само 77 минути, но те ти се струват доста повече, защото реализмът на ситуацията идва в повече. Европейците стават все по-добри и по-добри в този тип филми, въпреки че приликите между този филм и следващия в списъка са малко повече от необходимото.

THE STRANGERS (2008)
Трима маскирани тероризират и накрая брутално убиват Джеймс Хойт (Скот Спийдмън) и Кристен Маккей (Лив Тайлър) в отдалечена от цивилизацията къща през нощта. Филмът на Брайън Бертино не пропуска да ни въвлече в проблемните отношения на двойката, след което прави рязък завой в сюжета и фокусира целия филм върху едно непрекъснато гонене и бягане в радиус от максимум 200 кв. м. Аз лично не си падам особено по този похват, защото обикновено той се използва, когато сценарият страда от липса на въображение. Тъй като жанрът е доста рестриктивен (обикновено цялото действие се развива на едно място и между няколко души), поне според мен, режисьорът и сценаристът трябва непрекъснато да измислят нови обрати, за да задържат вниманието на зрителя. Тук единственото, което те държи до края е мотивацията на нападателите и лицата им. Зловещо, но тегаво.

Мамо, пак се е нацапал с ягодов чийзкейк. Какво да го направя този път?

MOTHER'S DAY (2010)
Две имена- Ребека Де Морни и Дарън Лин Баусмън. Ребека винаги е била перфектна, когато трябва да изиграе повреден психопат  (спомни си "Ръката, която люлее люлката"), а Дарън все още не може да получи опрощението на милионите фенове заради тъпичките продължения на поредицата Saw. Mothers' Day обаче си заслужава гледането, най-малкото защото действието излиза извън границите на жанра. Това смело решение по никакъв начин не наранява напрегнатия сюжет, а само му дава свобода да "подиша".

SECUESTRADOS/KIDNAPPED (2010)
Трима (не знам защо, но винаги трябва да се трима) източно европейци нахлуват в дома на средностатистическо семейство в предградие на Мадрид и отприщват шибания ад върху главите на невинните хорица. Според някои актьорската игра не е съвсем на ниво, но крайният резултат е доста добър натурализъм, поне аз така мисля. Тук няма никаква психология, даже и разказ няма, реално погледнато, просто пресъздаване на един драматичен момент без опити за анализ.

Това са само някои заглавия, достойни за вниманието на всеки Home Invasion маниак, но има и много други, не по-малко стресиращи, като например споменатия от мен в една друга кино секунда Inside или Wait Until Dark. Да не забравяме и заглавия като Of Unknown Origin, Angst и Desperate Hours. Ето, че стига да имаш желание, можеш да си спретнеш чудесен видео уикенд с гости. За предпочитане е да са канени.

I'M AS MAD AS HELL, AND I'M NOT GOING TO TAKE THIS ANYMORE!

Думите на Хауърд Бийл в култовия Network (1976) са написани като за днешния ден. Ден, в който си важен, защото трябва да гласуваш. После можеш да се гътнеш и да пукнеш, ако искаш, само не днес, не и до края на изборния ден. Сега им трябваш жив и по възможност здрав. Но и да не си, никакъв проблем, те ще ти дойдат на крака и ще ти осигурят възможност да упражниш правото си на глас. Ако си сляп, пак можеш. Придружителят ти ще го направи както го инструктираш. Никой няма да ти откаже да гласуваш. Това е важно. Казват, че е важно за теб, но всъщност е важно за тях. Адски им е важно, разбери ги пичовете...

Ако не гласуваш, казват ти по телевизора, сърди се на себе си. Ти не участваш в съдбата на държавата. И понеже не гласуваш, по тази изкривена логика, не трябва да имаш претенции към нищо. Тук ми се губи нещо. Цялата тази жега всички да гласуват започна преди няколко години. "Хайде, хайде, гласувайте всички! Защо не гласувате? Как може!" Преди това никой не ни подканяше. Защо? Защото всички гласуваха. И вярваха. После спряха. Просто е. Спряха да вярват. Това са 20 шибани години, качени на една въртележка- комунисти, демократи, царедворци, комунисти, турци и т.н.

I'M AS MAD AS HELL, AND I'M NOT GOING TO TAKE THIS ANYMORE!- крещи Бийл от екрана и призовава всички да отворят прозорците и да крещят с него. Противно на всички, които ви карат да гласувате, бих ви казал: НЕ ГО ПРАВЕТЕ! Останете вкъщи, отворете прозореца и изкрещете как мамка му, ви е писнало от всички тези нагли копелета и няма да търпите това повече. Крещете колкото ви глас държи. Крещете! Не гласувайте! Крещете заради вас, заради родителите ви и заради децата ви. Изкрещете всичко, което имате за крещене. Не гласувайте!

И като за край, искам да ви кажа едно: Когато човек няма избор, той не може да направи избор. Може единствено да крещи. А колкото повече са тези, които крещят, толкова по-голям е шансът някой да се уплаши от разярените ни крясъци.

НА КИНО

В един момент просто спрях да ходя на кино. Първо, защото стана ебаси скъпото и второ, защото кината заприличаха на нещо средно между закусвални и чакални. Хората се тъпчат, пърдят и дрънкат непрекъснато. Даваш 9 кинта, за да си говориш с някого до теб час и половина? Не мога да го разбера, наистина. Защо просто не седнете някъде в парка и не се наговорите бе? Даже ще излезе безплатно. Другото "хубаво" нещо на кината са разговорите по мобилните телефони. Както и непрекъснатото цъкане по тях. Има-няма две минути и някъде ще блесне дисплей, няма начин.

Супер дразнещо е, че нормални кина вече няма. Добре де, има две-три, но те са в окаяно състояние- програмата им се състои от едни и същи заглавия, малко по-различни от стандартните, но за сметка на това пък въпросните заглавия са в ротация от десет години. В Евро-български културен център дават "Четири стаи" откак се запознахме с тогава бъдещата ми жена, това са вече 10 години, ебаси. Останалите кина са по моловете. Много яко! Там дават само детски филмчета, щото родителите са най-лесните жертви и трябва да излизат от кинти непрекъснато. Когато не дават детски филмчета или някакви 3D простотии,  дават само и единствено касови бози, които носят безусловна печалба. Този стереотип се разчупва много рядко или почти никога.

Звукът... Задължително трябва да излезеш глух от киносалона. По принцип нямам нищо против да се стряскам в определени моменти и на определени филми, но честно казано, бих заменил всичките тия шумотевици за един хубав сценарий- нещо, което напоследък не се случва много често. Изобщо, киното все повече се отдалечава от разказването на истории и все повече се приближава до видеоклиповете, но това е отделна тема.

Та, както казах, бях спрял да ходя на кино от много дълго време. Някъде от около година насам пак започнах да намирам частично удоволствие в това занимание. Казвам частично, защото всеки път трябва да правя забележки на разни бесни тийнейджъри или невероятни нахали на различна възраст да млъкнат, мамка му. От друга страна, киното е незаменимо. Филм, който дори няма да догледаш у дома, дори може да ти хареса на кино. За нещастие, кината в България са еднотипни и обслужват само масовия зрител. Предполагам, че никога няма да имаме независим киносалон, където показват грайндхаус, експлойтейшън и хорър в класическите им форми. Няма да дочакаме кино с класики (В "Одеон" дават 15 класически филма на кръст, да ме прощават). Нищо по-различно, нищо по-шарено, нищо по-алтернативно... По едно време през 90-те някои кина (в Пловдив имаше едно такова) тихомълком се специализираха в порно, но тези тенденции бързо умряха с пазарната икономика.

Мисълта ми е, че няма нищо по-тъжно от еднообразието. По-рано навсякъде гледахме съветски филми и тук-там някой американски хит, а сега ходим по моловете да гледаме предимно глупости от типа на Спайдърмен. Добре, че можем да наваксваме вкъщи.

К(Р)АТУНИЦА

Аз разбирам от музика, от политика не разбирам, но понеже през последните седмици по проблема в Катуница се изказаха всички без мен и галошите на магазинерката в бакалията отсреща, реших да поразсъждавам малко. Без да гарантирам, че мнението ми е правилно или (опазил ме Рогатият) политически коректно.

И така, някои хора смятат, че проблемът е етнически, други много се страхуват от това определение и го наричат криминален. Истината, поне според мен, естествено е някъде по средата. Проблемът е чисто социален. И политически. Без това няма как да минем.

Хайде сега да хвърлим по един поглед на участниците в него:

Пешо. Пешо е българин. Той живее в панелка, изнемогва със сметките и се състарява преждевеременно. Пуснал е шкембе до кура и отдавна не вижда откъде пикае. Парите не стигат за нищо. Пешо, както повечето хора, обича да генерализира- "педерастите са изроди", "циганите са боклуци", "сърбите са лайнари", "турците са езедници" и т.н. Той не се кефи на циганите, защото те не си плащат тока, водата и данъците. Не се кефи, защото те не са здравно осигурени, но получават същата (некачествена) здравна помощ като него. Не се кефи изобщо и си има причина. Глупости, има си 101 причини. Освен този Пешо обаче, в България съществуват и други Пешовци. Те също са българи- Пешо, който изкарва кинти и му дреме на кура, Пешо селтака, Пешо простака, Пешо от измислената фондация, която ежегодишно прибира два камиона кинти, защото уж социализира и адаптира циганите и Пешо депутата. На тия двамата ще се върнем по-късно. Ние с вас също сме някакви Пешовци- ето това е лошото на генерализирането. Колкото и да се взираме, няма да се открием в горните категории. Там просто ни няма, защото сме толкова малко, че и ние не знам колко сме малко.

Мехмед. Мехмед е циганин или още ром. Кое от двете е и той не знае вече. В общия случай той живее в лайна и се храни с разни неща от контейнерите. Това напълно го устройва, защото така са живели всичките му сестри, братя, майки, бащи, лели и всякакви други. Жена му ражда по две на година, фигуративно казано. Понякога вземат, че продадат едното. Или двете. Що не? Много са им. Още по-понякога жена му пие разни гадости, за да ражда деца с увреждания и да им дават помощи. Когато роди, случва се Мехмед и жена му да дават децата си в институции за деца, че да им ги гледа държавата. Само да кажа, че той и жена му не се отказват от децата си, а само ги дават да им ги погледат малко, нали разбираш, т.е. да ги гледат с парите от данъците на Пешо. Не си плаща водата и тока, както казахме. Не се кефи на българите, но българите му дават помощи и той никога няма да работи за тях. Няма да работи за никого. Мехмед е неграмотен и опасен.

Какво се получава в крайна сметка? Ами получава се Кр(а)туница, ето това се получава. Години наред Пешо царедвореца, Пешо комуниста, Пешо демократа и Пешо милиционера (ще ме извиниш, но тия сегашните само така мога да ги нарека) ходят при Мехмед и му наливат гювеч, за да урежда други Мехмедовци да гласуват за тях. Опрощават му данъците, тока, водата, даже и престъпленията, които извършва му опрощават. Защо? Защото им трябва. Мехмед е най-добрият и лесно подкупен електорат на партийните Пешовци. И покрай тях Мехмед започва да си вярва. Да си мисли, че е велик и недосегаем. Че е повече от всички и всичко. Че може да прави каквото си иска. Кой е виновен за това, искам да те попитам сега- Пешо или Мехмед?

И преди да започнеш да хвърляш камъни, ще ти кажа, че ако не беше партийният Пешо и неговата гъзолизаческа натура, това лицемерие никога нямаше да стигне дотук. А когато се стигна, същият този лицемер и интригант се покри в такава тишина, че човек можеше да чуе как плъховете във Факултето си блъскат чекии. Искам да попитам политически коректния Пешо дали когато един циганин му блъсне колата той си казва "този мръсен ром ме блъсна" или си казва "тоя мръсен циганин ме блъсна"? Когато си отговори на този простичък въпрос, може би ще разбере, че както и да наричаш едно нещо, то си остава същото. Не е въпросът да променяме заглавията си, а да се опитаме да оцелеем. Но този Пешо, за когото говоря, никога няма да признае и да спре. Той е мазен като кърлеж и се е научил да смуче всички други Пешовци и Мехмедовци. Защото, казвам ти честно, понякога Мехмед може да бъде разбран човек, а Пешо- абсолютен бял боклук.

Затова не ни трябва повече простотия. Не ни трябва втора К(р)атуница. Не ни трябват партийни Пешовци, а нова конституция, полиция и правна система. Трябва ни социален ред с права и задължения. На всяка цена. Разбирай ме както искаш.

ДРЕСКОД

Имаш желание да изглеждаш различно, но нямаш възможност. Имаш възможност да си намериш нормална работа, но нямаш желание. Звучи ти познато? Нека да видим. Рано или късно всеки от нас  се сблъсква с конфликта, който причиняват желанията и възможностите. Реализирането на едното почти винаги реже големи парчета от другото. Особено ако държиш външния ти вид да изразява вътрешните ти убеждения.

Има много хора, които слушат екстремна музика и се причисляват към определена субкултура без да изглеждат по характерния за тази музика и култура начин. През 80-те години на миналия век това беше абсолютно невъзможно. Ако нямаш прорасла коса, нашивки, значки и накитници, значи не слушаш метъл. Ако прическата ти не е характерната за стила, ти не си ню-уейв. Външният вид определяше всичко. Да не спадаш към определена категория с характерните й външни белези  беше равносилно на това да напишеш на челото си "кретен". В началото на 90-те всичко това се промени коренно. Днес няма начин да разбереш каква музика слуша личния ти лекар. Прилежни банкови чиновници си падат по траш метъл. Научни работници, социолози, политолози и всякакви други "лози" тичат по пънк концерти. Примерно. Тези хора се чувстват удобно в кожата си без да демонстрират личния си живот.

Хубаво, обаче ти не си от тях. Искаш да изразяваш себе си. Добре дошъл в реалния свят, пич, съжалявам, че трябва да ти го кажа, но имаш проблем. Много голям проблем. И той започва още в училище. Огромните деколтета на чалга съученичките ти, пуделските им прически, официалните анцузи на селянчетата около теб- с тях никой няма грижи. Но ти ще имаш. Никой от онези, от които зависиш /с малки и незначителни изключения/ не се кефи на черепи, вериги, трупове, пентаграми, пиърсинг и всякакви други атрибути, често смятани за първи признаци на неприятности в семейството, депресия, изолация и какво ли още не. Понякога, колкото и да е странно, психолозите не грешат. Част от децата, които си падат по различната музика и външен вид, действително имат проблеми- всякакви видове тийн комплекси и трудности на растежа, но... Но, това може да важи и за останалите, които се изразяват по друг начин- нищо, че не носят тениски с черепи и неразбираеми лога. Бих казал, че да слагаш етикет на някого заради музикалните му предпочитания и начина на обличане е доста повърхностно, даже примитивно.

Нещата стават още по-сложни, ако след училище има желание да продължиш да изглеждаш по различен начин, но също така и да се издържаш. Скоро ще откриеш, че това е почти невъзможна мисия. В цивилизования свят винаги ще се намери работа за теб, нищо, че ръцете ти са покрити с татуировки. Клубове, музикални магазини, магазини за дрехи, кафета, дискотеки, вериги за бързо хранене- нямаш проблем с външния си вид. Е, едва ли можеш да станеш шеф на застрахователна компания, но в края на краищата ти едва ли си го искал някога, нали така? В онзи свят все по-често наемат такъв тип хора и на ръководни позиции, които изискват образование. Някъде са разбрали, че татуировките не означават, че си тъп примат, лежал в пандиза. Някъде, казвам, не тук. Тук ще те посрещнат по външния вид и ще те изпратят пак по него. Може да знаеш три езика, да имаш три висши и уменията на цяла армия мениджъри, но никой даже няма да си направи труда да те изслуша. Предразсъдъците са силни. Ушите спират да чуват, ако очите чуят вместо тях.

Няма смисъл да наричаме това дискриминация /въпреки очевидното/, защото обществото в тази страна е закостеняло, криворазбрано и напълно нетолерантно към онези, които смеят да излязат извън балканската формула на живот- училище-бачкане-жена-деца-посивяване-скапване-мизерна пенсия-лоши зъби-инфаркт на 50.


Не искам да те разтройвам, има начини да избегнеш уловките на системата. Никоя система не е перфектна. Познавам и други хора, които са успели. Естествено, винаги има компромис. Винаги плащаш някаква цена. Това е положението. Имаш възможност, но нямаш желание. Имаш желание, но нямаш възможност. Както се казва в един грузински тост, нека да пием за това желанията да съвпадат с възможностите.