ИЗЛЪГАНИТЕ НАДЕЖДИ

В началото на седмицата няколко от родните интернет метъл глашатаи /съжалявам, но ми е трудно да ги нарека по друг начин/ приплъзнаха новината как агент на ISLAND RECORDS се свързал с една българска банда, чието име ще остане неназовано тук и, разбираш ли, проявил интерес, обаче всичко било още в самото начало и ако работата станела, това щяла да бъде първата българска банда, сключила договор с мейджър компания. Сякаш не знаем!

Прочетох аз новината и го преместих от единия крачол в другия, образно казано. Тая история толкова се изтърка, че вече даже не е смешно. За последните 10 години се сещам за поне 10 български банди, които "подписваха" или бяха "на крачка от договор" с голяма звукозаписна компания. Сещам се даже за едни, които почти отидоха да свирят на Ozzfest.

Естествено, не се наложи да чакаме дълго. Оказа се, че от ISLAND са "харесали" и други български групи. Не са подбирали даже. Типична интернет измама, както може да се досетиш, особено като скиваш некадърно скалъпения текст, лошия английски и нетипичните за музикалната индустрия езикови похвати. Обаждаш се там на едни номера, те ти казват, че ще те издават, ама да пуснеш едни кинти на една сметка и така...

Честно казано, можех пак да си го преместя от единия крачол в другия, обаче реших да напиша няколко реда, ей така, може някой да ги прочете все пак. Може някой да се сети, че топлата вода е открита отдавна, въпреки че в родината ни непрекъснато някой я преоткрива, щото просто не се сеща, че преди него също са я открили. Още преди 20 години имаше групи, които правеха супер качествена музика и се опитваха да променят нещата. Ще трябва да кажа, че тогава сцената беше много по-интересна и различна от днешната. Моето скромно убеждение е, че в момента БГ сцената се намира на най-ниското си ниво от самото си раждане насам, може би. Голяма част от новите ни банди са абсолютно неадекватни на нещата, които се случват отвън. Говоря за последните 3-4 години.

Но да оставим това. Дали новината беше евтин ПР или просто глупав изблик на ентусиазъм преди какъвто и да било реален резултат, няма значение. Има значение единствено хората да разберат, че нещата не стават така. Защо? Много просто. Индустрията не работи по този начин. И ако имаш претенциите да си в група с амбиции, би трябвало да го знаеш.

Първо, никой няма да се свърже с тебе, щото си е щракал, разбираш ли, из MySpace и преслушвал групи. Това е крайно несериозно. Когато имаш достатъчно слушания, приятели, сваляния и каквото там, ТИ трябва да се свържеш с компаниите и да включиш MySpace постиженията си като част от профолиото си.

Второ, никой няма да демонстрира интерес и да говори за договори в някакъв продрискан имейл, още по-малко в най-първия такъв.

Трето, няма мейджър звукозаписна компания на света, която ще пише неща от този тип преди нейни хора да са те видяли на живо, много пъти това се случва инкогнито.

Сега съм длъжен да ти кажа и нещо тъжно. В България това няма да се случи още 100-150 години. Според мене, няма никога да се случи.

Първо, защото оттатък за един договор с мейджър се трепят 1000, а може би и повече банди, някои от тях с години. Много от тях с цели дискографии, издадени към малки лейбъли.

Второ, защото нашият пазар е малък и никой няма да рискува да подпише с неизвестна българска група, колкото и добра да е тя.

Трето, в условия на нелегален даунлоуд, постоянен спад в продажбите на физически носители и куп други още глупости, много от мейджър лейбълите са принудени да "уволняват" артисти, а не да наемат нови, още по-малко, както казах вече, от страна от Третия свят /хайде да не се лъжем/ като нашата.

Четвърто, в момента не виждам нито една млада българска банда, която дори малко да се доближава до каквито и да е стандарти, че да подпише подобен договор. Виждам дет метъл и хардкор банди, които си скъсват задниците да концертират и правят своите завоевания стъпка по стъпка, без много шум, това го виждам, но това е съвсем друга история и там мейджърите нямат нищо общо. Това са групи, които влагат пот и кръв, а не прес съобщения по сайтове. И ако трябва да бъда честен, според мен, това е бъдещето за сцената тук. Договорите с мейджъри са за онези с излъганите надежди, че ще стават рок звезди.

ЯПОНСКИТЕ ИЗДАНИЯ

Пределно ми е ясно, че тази секунда е лишена от смисъл за най-малко две категории хора- тези, които свалят албуми от торент тракери и после обявяват въшливите си "трици" за колекция и онези, които въобще не се интересуват от темата, но, както е казал поетът, пълно щастие няма. Ако не ти се чете за формати, редки издания и колекционерска митология, не се притеснявай да пуснеш една прозявка и да отебеш цялата тази писаница до следващата седмица... примерно.

Японските издания /винили и дискове/ винаги са будили специални чувства у колекционери и обикновени аудиофили. Първо, те са два пъти по-скъпи от европейските и американските. Второ, обикновено в тях има бонуси- или допълнителни парчета, или под формата на постери, стикери, допълнителни бележки от музикантите за японските фенове, допълнителни страници в книжката, даже допълнителни дискове /винили/. Трето, качеството на хартията и печата надминава поне десет пъти това на останалите издания по света. Четвърто, мастерингът, а с това и цялостния звук на продукта е значително по-добър. Пето и последно, но в никакъв случай по значение, е т.нар. OBI- това е хартиената лентичка, която покрива гърба на диска (винила), малка част от задната и малка част от предната обложка. Всъщност, чисто и просто това е един етикет, но заради липсата му цената може да спадне чувствително, понякога с повече от 50%. OBI-то e особено важно за колекционерите, които не признават японски диск /винил/ без въпросния "етикет".

т.нар. OBI strip

Днес някои японски издания притежават свойството да се продават необичайно скъпо. Първите издания на IRON MAIDEN например, рядко падат под 100$ парчето. Първите издания на ранните албуми на MERCYFUL FATE и KING DIAMOND могат да достигнат до 200$ и нагоре. Подобна е ситуацията с определени заглавния от каталога на RUSH, METALLICA и DAVID BOWIE. Важно е да кажем, че хората търсят тези издания не само заради колекционерската им стойност, а и заради уникалното качество на звука при възпроизвеждане.

 Rush-Permanent Waves, първи пресинг, Япония

Естествено, съществува и друга гледна точка. Според определени хора след ерата на винила (японците спират да произвеждат винили още в края на 80-те), разликите в качеството между европейските/американските и японските продукти вече съвсем не са толкова много. Същата гледна точка защитава тезата, че японският пазар е сравнително малък, затова произведените копия  са малко и са скъпи. Звукозаписните компании умишлено тъпчат японските издания с бонуси, защото знаят, че в общия случай те са по-лимитирани от познатите ни евро "лимитарки", които много често можеш да си намериш на половин цена след 10 години. И понеже стандартът в Япония е висок, а дисковете- скъпи, компаниите чудесно осъзнават, че твърдото ядро фенове ще иска да си купи японското издание. Пак да кажа, ако американското струва 15$, японското ще бъде 30-35$. Според тази теза качеството на японските дискове отдавна не е на старото ниво. Останала е само славата.

Black Sabbath- Paranoid LP,  японско издание

Звучи разумно, нали? И все пак, от гледната точка на личния ми опит като горд притежател на японски издания, мога смело да заявя, че първите японски издания на повечето албуми от 80-те и началото на 90-те години са най-добрия вариант да слушаш любимата си музика от онова време. Плюс неоспоримото предимство на добрия печат и бонусите. Говорим за първите издания, нека да подчертая. Но дори и ремастерираните са по-добри в японски варианти.

Иначе, бих посъветвал всички, които се изкушават да купуват европейски ремастерирани издания да не го правят. Загуба на пари и отвратителен звук. Това, което всъщност наричат ремастериране, в много случаи е просто надуване на оригиналната сила на звука. Този престъпен акт изкривява финалния резултат и вместо любимия си албум получаваш нещо шумно, некачествено и откровено бумтящо във всички посоки. Но това е друга тема, на нея ще се спрем друг път.

АРТИСТ ОТ НАЦИОНАЛНО ЗНАЧЕНИЕ

Да бе, аз съм това... Какъв смях падна само! През септември 1999 влязох в казарма. Още тогава всички знаехме, че рано или късно ще я отменят, но също така знаехме, че това ще се случи след като ни се наложи да влезем и ние. Нали знаеш, то така става винаги. Всъщност имаше някакво развитие все пак, защото само 5 години преди това в живота навсеки един млад българин имаше само две сигурни неща- че ще ходи в казарма и че ще умре. Впрочем, второто важи и за всички останали хора по света.

Както и да е, след якото концертно лято на 1999 и личното ми участие като част от FAKE на сцената на THE PRODIGY, а после с INSMOUTH и на фестивала HYSTERIA '99 в клуб "Сатан"в Бургас, SUBFEST и подгряващия сет за PYOGENESIS , дойде време да се резна нула номер, да си взема партакешите и да се приготвя да отпиша 9 месеца от живота си. Убедих баща ми и майка ми да не ме извозват до Банкя, качих се на влака за София, отидох на гости на един приятел /Гарвана/ и гаджето му и изпих един тон алкохол. Следващото нещо, което си спомням е как гаджето на Гарвана ме води към поделението. И добре, че беше тя. Сам нямаше да се оправя.

Има нещо много терапевтично да влезеш в казармата вчерашен и фиркан. Толкова ти се спи и ти е толкова зле, че въобще не можеш да усетиш стреса. Виж, на другия ден е малко по-различно. И така, на мен, най-свободолюбивия от свободолюбивите /знаеш си ме, скромен съм, какво да правя/, ми се наложи да вървя в определен периметър, да отдавам чест, да разпознавам пагони, да спя на отрицателни температури и да слушам как зайците по на 18 хлипат нощем в спалното (30-35 човека- нито повече, нито по-малко) по изгубената ученическа любов, която ги е зарязала малко след клетвата. Класика, копеле!

Отпуските в поделението бяха никакви, особено за такива като мене. Все пак в Банкя служеха и синчетата на разни големци в армията, предимно от София. Те трябваше да излизат по 3 пъти на седмица, а понякога и по повече, затова ние останалите бяхме заточени там като декабристи- на коз, наряди и караули. Точно затова, когато се разбра, че в началото на декември в София пристигат MOTORHEAD, а моята група, INSMOUTH заедно с бургазлийте  КАРЦЕР сме избрани за съпорт, сърцето ми  потъна в кенефа. Как точно щях да се измъкна? А? Без връзки, без протекции, без нищо. А това беше първият ни шанс да бъдем видяни от повече хора, а това ни беше адски нужно след като издадохме дебютния си албум и където и да отидехме, хората знаеха текстовете на песните ни. Баси гадното!

Опитах се няколко пъти да отида до ротната и да говоря с ротния да ме пусне или да ме прати при началника на поделението да опитам, но вътре беше пълно с хора, които се бяха научили как да излизат- лизачи на дребно, носачи на кокошки и прасета от село и всякакви такива. Всяка неделя тези типове се връщаха от родните си места с кашони, автомобилни гуми, буркани и всякаква друга стока за подкуп. На практика глистите се бяха окопали здраво, така че шансовете ми да изляза съвсем намаляха. И точно тогава, насред това шибано отчаяние, ме извикаха направо при полковника-шефа на поделението. "Е- казва той, след като правя всички стойки и казвам всички приказки по устав- Знаеш ли защо си тук, редник Йорданов?" "Не, г-н полковник"- признавам чистосърдечно, а той вади някъде изпод бумагите един бял плик за писма. Аз съм някъде на 5 метра от него, но безпогрешно забелязвам логото на Радио Тангра. "Тук пише- започва по мустак полковникът- че трябва да те пуснем за няколко дни да репетираш с групата си, защото ще имаш концерт..." За момент изтръпвам. Това може да е добре, но може и да е много, много зле. В армията си имат начини да те накарат да разбереш, че не си нищо друго, освен едно мазно лайно. Особено ако се мислиш за нещо друго. "Тук пише- продължава полковникът, но този път вече гледа право в очите ми- че си, цитирам, "артист от национално значение", така ли е?" Какво? Истерията ме хваща за гърлото и ми иде да закрещя: "Не, не, не, не е така, тъп фатмак, просто Върбанов се гъбарка с тебе, защото знае, че тъпите ви военизирани мозъци се впечатляват от такива глупости. Не е вярно, мустаката жабо! Просто ти се смее в лицето, ето това е!" Иска ми се да се търкалям по пода, да крещя и да се смея. Естествено, нищо такова не правя. Казвам едно тихо "да, г-н полковник" и продължавам да стоя в режим "свободно", с един изправен и един "счупен" в коляното крак. Това е по-тъпо даже от това да стоиш мирно, да знаеш. "Щом е така, редник, ще те пуснем, защо да не те пуснем? Аз също харесвам рок музика. Чувал ли си да Eagles?" Чувал съм, как да не съм чувал, потвърждавам аз. "Ех-х-х- зарейва поглед в нищото полковникът и аз разбирам, че фатмашката му душа се е разнежила от нещо в нефатмашкото му минало- някоя свирка в ученическите години, може би или, какво говоря, най-вероятно изчервената муцунка на целомъдрена съученичка с кюлоти, еба ли го- Имаше по-рано истински състави, редник, BEATLES..." Тук се изключвам ментално. Пуснаха ме, мамка му, пу-сна-ха ме!

Обеща и го направи, въпреки че трябваше да ходя и да напомням- не мина без това. Пуснаха ме за 3 дни и същата вечер, в която излязох, се оказа, че на другия ден концерт няма да има- първия от номерата на прочутия Христо Русанов, или втория, не се сещам вече. През годините тези номера щяха да минават доста пъти.

Хубавото беше, че следващия път /изкарвах последните си месеци казарма в Горна Оряховица/, когато SME ни поканиха да подгреем SUICIDAL TENDENCIES, не ми се наложи да бъда "артист от национално значение", понеже чисто и просто излязох в полагаема отпуска. Ей такива работи...

НОСЯ ТИ ЯБЪЛКА!

"Нося ти ябълка!"- обявява на всеослушание червендалестият гигант с леко налудничав поглед и забива ръчулища в раницата си. Всички на огромната кръгла маса в О! Шипка гледат с потрес как гигантът вади ябълката и ми я подава през главите на останалите от бандата и техните приятелки. "Ето я!"- обявява най-после победоносно той и този път ми се струва, че погледът му вече не е просто леко налудничав, а направо ненормален.

Само 3 часа по-късно гигантът вече е на обратния полюс на човешките емоционални състояния. "Хареса ли ти концерта?"-питам го, когато се разминаваме в запушената, воняща на бира тълпа пред сцената, но той посреща въпроса враждебно. Нито следа от желанието да раздава ябълки. Оказва се, че причината се крие в последното парче от сета на REDRUM (последната банда, с която се занимавах преди да спра окончателно това неблагодарно хоби)- кавър версията на VENOM- In League With Satan. "Разочарован съм- сумти гигантът- не одобрявам сатанизма!" "Това е просто рокендрол, човек!"-опитвам се да го разведря, но се сещам обстоятелствата, при които се запознахме преди няколко дни и си казвам, че за в бъдеще ще се въздържам от това да бъда приятелски настроен към непознати хора. Когато го правя, почти винаги съжалявам.

REDRUM и приятели след концерт в О! Шипка

Гигантът осъществи контакт с мен в тролей  № 10, някъде между Аптека и Руски паметник. Разблъска хората между нас и ме нападна директно с  "Ти нали си Стифф?" Обикновено отговарям с "да" или "не" и през това време преценявам положението. При всички случаи не съм от хората, които изпадат в луд възторг, когато ги заговорят непознати, но се опитвам да бъда учтив. Преди 5-8 години това се случваше адски често и бях свикнал, а сега, за щастие, става все по-рядко. Въпреки това, никога нямам против да подпиша нещо, да се снимам или да поговоря с някого, стига да има какво да каже. Също така, винаги съм се чувствал неловко да подписвам и да се снимам, но това е друга тема. В случая бях в настроение, затова отговорих на всички въпроси на Гиганта и даже го поканих на концерт на новата си група в  О! Шипка. Той се изкефи, защото не знаеше, че имам нова група, след което започна да ми говори за философия и за личните си любовни проблеми, при което аз сметнах, че разговорът отива твърде далече, още повече, че философията ме вълнува не повече от ядрената физика, и реших да сляза и да се поразходя до дома. Само че (каква изненада!) Гигантът реши да слезе на същата спирка. Ситуацията започваше да губи чара си и някъде около кръстовището на Константин Величков и Стамболийски аз изстрелях към тротоара тлъста плюнка с пневматичен звук. Гигантът спря откровенията си по средата и ме погледна с укор. "Не може така- заяви той- Ти трябва да даваш пример..." "Току що го направих!"- срязах го аз и почти му теглих една  под формата на бързо и нервно "чао". След по-малко от 20 секунди изчезнах от погледа му. Предполагам, че го бях разочаровал за първи път.

Приятели...

Бях забравил за него. Когато се появи с ябълката, се сетих, че му бях казал името на групата, датата на концерта и даже клуба. Честито, както казват. Останалото вече го знаеш. Не всичко обаче. През годините от време на време срещам Гиганта-всеки път изглежда все по-зле- мръсна сплъстена коса, пиянски поглед, неприятна миризма. Когато ме забележи, се опитва да комуникира, но аз ловко го отбягвам или просто не му обръщам внимание. Той не е единственият екземпляр в богатата ми история на магнит за психопати, но е константна величина. Сред останалите има такива, които сърдечно ме поздравяват, въпреки че аз не ги познавам или пък направо започват да фамилиарничат, все едно се знаем от години. Понякога има агресивни индивиди, които изискват някакви обяснения за писани от мен статии и ревюта, както и от онези, най-любимите ми, дето като сръбнат две бири и започват да се заяждат. Най-много са смелчаците, които плюят по клавиатурата, защото нямат нищо друго интересно за правене в живота си, но те са отделна тема.

 Един от последните ни концерти

Естествено, спират ме и напълно нормални момчета и момичета, както и майките им и даже бащите им. Нормалните хора се познават. Те са учтиви и не те натоварват. Те задават естествени въпроси и не навлизат в периметъра ти. Познават се и по това, че не ти носят ябълки.