KICK OUT THE JAMS MOTHERFUCKER!

На 17 февруари, 2012 почина Майкъл Дейвис- басист на легендарните MC 5. Други двама, вокалистът Роб Тайнър и китаристът Фред 'Sonic' Смит се споминаха още през 1991 и съответно през 1994, така че днес съвсем официално MC 5 окончателно се превърнаха в история.

Сега ще се опитам да обясня с две-три думи защо реших да напиша редовете, които пиша днес. Първо, защото смятам, че MC 5 бяха една от най-истинските рокендрол групи в историята. През 1969 те стреснаха общественото мнение с радикална музика и още по-радикални политически послания. Безсмъртният крясък в началото на албума, Kick Out The Jams, Motherfucker, възпали хемороидите на музикалната индустрия до степен, в която от безпомощност пред лицето на гневния бунт, търговски вериги отказваха да зареждат плочата, а официалните власти изземаха "обидната" музика от складовете. Опитай се да се сетиш колко групи са поели риска да започнат кариерата си с концертен албум... Не са много, нали? Всъщност, словосъчетанието концертен албум е недостойно за банда като MC 5. Това, което се чува от тази плоча не е просто концерт. Това е начинът, по който се правят тези неща. Това е рокендрол без спирачки. Това е пънк преди пънкът да се появи. Това е старата школа- всичко онова, което днешната музика не може да бъде, защото тя е подчинена на трейлъри, тийзъри, видео с текст, видео без текст, стрийминги и какво ли още не. Когато слушаш Kick Out The Jams, никога няма да си помислиш примерно колко яко би било да видиш този концерт на DVD или blu-ray, защото чутото е напълно достатъчно, за да бъдеш там, на самия концерт.

Втората причина да пиша тази секунда е твърде наивна, признавам. Надявам се чрез нея няколко души повече да чуят и оценят една група, която въпреки легендарния си статут в нормалния свят, у нас си остава легендарно непозната. MC 5 заслужават повече. Те са там горе заедно с Иги Поп. Те са американските деца на британските величия The Kinks, The Who, The Pretty Things и The Small Faces- лицата на незаменимата Британска инвазия. Нещо повече, което може да обиди тесногръдия вкус на българския рокаджия (тази дума е толкова глупава, че успява да перфектно да опише манталитета на средностатистическия персонаж, наричащ се гордо с нея)- ако болшинството от т.нар. музиканти в България не се бяха състезавали кой от тях да бъде по-голямо ксерокопие на Ричиту, кой ще направи по-кръчмарско соло или на чия ризка ще има повече жабо, може би днес стотиците неграмотни глупендери, наричащи себе си рокаджии и метъли, щяха да са наполовина по-малко. Може би(така мисля) щяха да знаят, че понякога е по-важно да третираш китарата като животно вместо да къдриш твърде много ноти. И щяха да са чували кои са MC 5.

Така или иначе, това не подлежи на промяна, затова казах, че искането ми е по-скоро наивно. В края на тази секунда е по-добре да се върна на Майкъл Дейвис. Мир на праха ти, Майк! Разбий ги там горе така, както ни разбиваше тук. Те със сигурност имат нужда от малко истински рокендрол. Амин!

КОИ БЯХА FAKE

Казвал съм го и друг път, но сцената във Велико Търново през 90-те беше супер интересна. Софийската също, но нея имаше кой да я отрази, а нашата се случваше локално, без шанс за отразяване. За сметка на това тя не просто се случваше, а избухваше под формата на нови и нови групи, които имаха хъс и желание да правят нещо различно. Разпадналите се без време THE PITS,  FLESH'N'BLOOD, променени в ДОДО (по-късно превърнали се в ШКОДА), краткосрочните WITHSTAND, NEVERLAND, още много, за чиито имена просто не мога да сетя и проектът на Кирил Добрев FAKE, заедно с нас, INSMOUTH- всички бяхме част от случващото се в един свободен и гостоприемен град на студенти и артисти. Всяка вечер улиците на този град бяха фрашкани с хора, които се разминаваха шумно по пътя от Десперадо и Кафе-Кафе към Текила или Попа, редът на заведенията не е важен... Навсякъде миришеше на ганджа, всеки свиреше в група, помагаше на група, издаваше някакви неща, занимаваше се с някакво самоделно изкуство, организираше партита, ънплъгд шоута и дори (спомням си много добре едно такова) четения на алтернативна поезия. Според мен, за разлика от днес, в началото на 90-те имаше абсолютен артистичен бум, който в нашия град се случваше от сутрин до вечер.

Естествено, по онова време не съм си мислел, че ставам свидетел на нещо интересно. Човек не може да оцени тези неща, ако не прави сравнения, а за да прави сравнения трябва малко да остарее. Отвъд картинката, за която говоря сега, имаше конкуренция, разни дребни неща зад гърба и други, но това се забравя.

Ако има божествена справедливост или някаква друга суеверна простотия, днес FAKE щяха да бъдат или да са останали в историята като едно от най-яките неща, правени в България. Вътре се бяха събрали някои от най-култовите музиканти в Търново- между тях Жабата и Хосе. Кирил Добрев- мозъкът на проекта, правеше убийствен индъстриъл брейкбийт, който заедно с истински барабани, вокали и живи инструменти на сцена буквално отвяваше мозъка на тълпата. А тълпа имаше. Доста голяма при това. FAKE бяха нещо ново и свежо и всички знаеха, че имат убийствено бъдеще, особено във времето, когато електронната музика и рокендролът бяха най-горещата комбинация под слънцето.

Аз се присъединих към FAKE отначало само за едно парче. Написах текста на Open Your I и го записахме двамата с Иван Тотев /титулярния вокал на FAKE, а преди това на ДОДО). Точно бяхме записали дебютния си албум с INSMOUTH и си бяхме дали срок. Ако никой не проявеше интерес към него, смятахме да приключим с групата. Още нямахме яснота от нито един лейбъл. Аз имах интерес да работя с FAKE, защото научавах много нови неща от Киро и останалите, освен това електронната музика ме интересуваше силно в този момент. Нямах активно участие в писането, но за мен беше достатъчно, че имам мъзможност да правя нещо по-различно. В един момент се оказа, че имам участие в цели 5-6 песни. Трите ми излизания на сцена с групата бяха преди ALIEN INDUSTRY, които минаха през Търново като част от националната си обиколка, спонсорирана от ОЧЗ, на SUB-FEST и когато излязохме преди THE PRODIGY през лятото

FAKE бяха тотално неясни на публиката, събрала се да гледа THE PRODIGY, но само защото тази публика никога не беше чувала песните. Ние дори не бяхме обявени на плаката. Въпреки че албумът на INSMOUTH вече беше излязъл и кампанията около него течеше с пълна сила, никой не ме позна на сцената- бях с предказармена къса коса и за малко не се напиках като видях огромната тълпа на стадион Акедемик. Въпреки това, мисля, че се справихме сносно онази вечер.

Какво стана с FAKE? Нямам идея. Чуваха се приказки за предложения за издаване, свързани с тлъсти суми и даже възможности за реализиране отвън, но нищо от тези неща не се случи. През есента на 1999 влязох в казарма и когато излязох групата вече я нямаше. После с INSMOUTH  заминахме на турне в Германия. При връщането ни, когато се преместихме в София, Кирил Добрев вече работеше по други неща като проекта БУЛГАРА.  Така или иначе, аз продължавам да смятам, че FAKE бяха убийствена банда, а някъде там, сред многото записи на Киро, със сигурност седи едно неиздадено CD, което едва ли някога ще види бял свят. Жалко, защото дори парчето, което ти предлагам днес, не е от дигитален източник и куца като качество. Освен това не е показателно за стила, но все пак е нещо.

ФАЗАН

Кратка, но поучителна история за това как не бива да възприемаш живота много сериозно, защото той може да свърши неочаквано и по възможно най-унизителния начин.

Преди година и половина някъде, значи, връщам се в  София от Велико Търново. Карам със стотина, напълно нормално за ландшафта, като имаме предвид, че почти нямаше коли и времето беше екстра. В участъка между Севлиево и разклона за Ловеч има едно място, към два километра, с гъсти храсталаци и дървета край пътя. Там не става за изпреварване и като цяло заради растителността може да ти се стори, че пътят е по-тесен и някак стои на малки нагорнища и надолнища.

Както си карам аз, с периферното зрение виждам, че нещо става отдясно. Шофьорите ще ме разберат за периферното зрение, без него сме заникъде. Както и да е, поглеждам натам (няма нужда да ти казвам, че всичко се случва за части от шибаната секунда) и виждам как някакво дебело излита от храстите и пърха с огромни криле, за да успее да се задържи във въздуха, но с частичен успех- като някаква кокошка е, само че огромна, казвам ти. Пърха надолу и нагоре като повреден вертолет. Огромно, мазно и оранжево като жар птица. Очевидно се опитваше да прелети през пътя. На нивото на предното ми стъкло. Стараеше се да набере височина, ама нещо не му се получаваше.

Ето за това говоря- за части от секундата видях и разбрах всичко. Сблъсъкът беше абсолютно неизбежен. Кракът ми вече беше натиснал спирачката, само че при тази скорост и времето, което оставаше, общо-взето нямаше никакво значение. Животното твърдо беше решило да влезе при мен в колата. Кристално ясно видях края си- жар птицата (тогава даже не знаех още какво е) влиза през стъклото и се забива в гърдите ми като кокошката, която Чарли Шийн изстреля към Садам Хюсейн в Смотаняци 2, след което се нацепвам със страшна сила в най-близкото дърво край пътя и ме намират в тази конфигурация- жар птицата, аз, колата и дървото. Ебаси нелепата смърт. Няма никакъв рокендрол в нея. Тъпа селска смърт. По-късно колегата в Про-рок Анастас Пунев много се смя, че в тези предполагаеми последни мигове от живота си съм се тревожил именно за това, но то си е важно, да ти кажа. Едно е да умреш от свръхдоза, задавяне с повръщано, самоубийство, самолетна катастрофа или челен удар между ферари и бара на ъгъла, а съвсем друго е да пукнеш в катастрофа с крайпътно дърво и огромна кокошка в скута. Някак тъпо ми се струва, не знам.

И така, докато разсъждавам за тези неща, гадината минава на милиметри от предното стъкло на профучаващата ми кола, ама милиметри ти казвам и не те лъжа. За някакъв момент автоматично се навеждам, чувам силен удар от лявата страна, поглеждам и виждам, че лявото ми огледало се е прибрало от сблъсъка. Ей тогава научих, че огледалата на колата могат да се прибират, не е ли ирония на съдбата това? Метнах поглед в огледалото за задно виждане- крилатото говедо продължаваше да пърха, но вече на асфалта. Мамка ти... - тръгнах да го псувам аз, но понеже не знаех какво е, се позачудих малко и после го довърших както си знам- Мамка ти, гадина мръсна!

Като се прибрах вкъщи, директно седнах на компа и написах в Google "фазан". Много мислих какво може да е, ама пъдпъдъците са малки, пуйките не изглеждат така, а друго нямаше какво да бъде тоя тъп птеродактил. Я сега на изображения да видим! Бам! Ето я шибаната жар птица! Значи такова е. Шибан фазан. Никакъв рокендрол няма във фазаните, ама никакъв. Бахти селската птица! Виж го само!

САМИ СРЕЩУ СВЕТА

Ще бъда кратък този път. Искам да посветя следващите думи на моето поколение. Не на всички, разбира се, само на онези, които въобще осъзнават принадлежността си. Изгубеното поколение.  Родените в началото и средата на 70-те. Нас ни лъгаха, предаваха, продаваха, разменяха и заблуждаваха. Нашите учебници казваха едно, а историята-съвсем друго. Животът ни научи на трето. Ние имахме щастието и нещастието да пресечем в съзнателна възраст границата между две епохи и да повярваме, че можем да променим света, само за да разберем години по-късно, че светът е бил умишлено променен, за да мислим, че можем да го променяме.

Ние сме изгубеното поколение на губещите, отхвърлените и грешащите. Може би също така поколението на закоравелите наивници, непоправимите романтици, арогантните възрастни и циничните оцеляващи. Ние сме последните свидетели и жертви на това как тоталната власт покварява тотално. Ние сме първото поколение на лошите родители, защото в желанието си да не повтаряме идеологическите грешки на старата школа, допуснахме децата ни да се разлигавят и да решат, че всичко им е позволено. Ние сме нещастните случаи на социалистическото образование и сега наблюдаваме разсейките във всички, които идват след нас.

Но каквито и да сме, ние бяхме сами срещу света. Когато бяхме деца никой не ни разбираше и не искаше да признае пътищата, които бяхме поели. Ние чупихме бутилки по улиците, крещяхме обиди към ченгетата и бягахме от тях на групи в тъмните неосветени социалистически квартали. Нас ни биеха и прибираха. Намаляваха ни поведението. Гониха ни от училище. Подстригваха ни. Опитваха се да ни променят. Заплашваха ни. Регистрираха ни. Пречиха ни. И накарая загубиха. Дребните пионки загубиха срещу нас, а ние загубихме срещу системата.

Три пъти ура за моето поколение! Наздраве!

People try to put us d-down (Talkin' 'bout my generation) 
Just because we get around (Talkin' 'bout my generation) 
Things they do look awful c-c-cold (Talkin' 'bout my generation) 
I hope I die before I get old (Talkin' 'bout my generation) 

This is my generation 
This is my generation, baby 

Why don't you all f-fade away (Talkin' 'bout my generation) 
And don't try to dig what we all s-s-say (Talkin' 'bout my generation) 
I'm not trying to cause a big s-s-sensation (Talkin' 'bout my generation) 
I'm just talkin' 'bout my g-g-g-generation (Talkin' 'bout my generation) 

My Generation (The Who)

The Losers (Warrior Soul)