ШЕКСПИР

Преди време Алис Купър беше казал, че в Макбет има повече кръв от собственото му шоу.

Твърдо вярвам, че Уилям Шекспир е дал точно толкова на хоръра, колкото Елвис на рокенрола. Мислиш, че се шегувам? Скивай сега. В ренесансовата трагедия Тит Антроник има точно 14 убийства (9 от които на сцената), 6 откъснати или отрязани крайника, 1 изнасилване (всъщност бихме могли да преброим даже 2 или 3), 1 погребан жив, 1 акт на канибализъм, 1 случай на класическа лудост. Падат се средно по 5.2 гадости на действие или 1 гадост на 97 реда. Оказва се, че в сравнение с Тит Андроник The Texas Chainsaw Massacre e чисто и просто комедия.

Тази статистика не съм я правил аз, нямам нито време, нито нерви за това, въпреки че съм чел пиесата навремето. Шокиращо, бих казал, но в същото време тези цифри са като плюнка в лицата на критикуващите сноби, които смятат, че литературата и киното на ужаса представляват второкласно забавление. Хей, ако Шекспир може да напише нещо такова, значи няма абсолютно нищо лошо в хорър фикшъна, нали?

Вярно, Тит Андроник никога не е била сред най-популярните трагедии на Шекспир, вероятно заради невероятно големия брой отратителни неща, случващи се на страниците й, но през 80-те и 90-те години на 20-ти век известността на пиесата значително нараства.

Единственото странно в цялата тази история е, че ако седнеш да гледаш поредния кървав филм с насилие и секс, баба ти ще сбърчи нос и ще те обяви за извратеняк, нищо че се е родила близо 350 години след появата на Тит Андроник. Баси иронията на съдбата, бих казал.

МАЧЛЕ (НЦЕ)

Някои делят хората на пушачи и непушачи. На мен понякога ми се налага да ги деля на такива, които си падат по футбола и такива, които не се интересуват от него. Аз съм от вторите. Уважавам фенството, имам респект към лоялността, цветовете, семейната традиция (доколкото тя съществува в България) по отношение на футбола, но всичко това ми е безкрайно скучно и безинтересно.

Искрено вярвам, че не харесвам футбола, защото никой в семейството ми не никога не е гледал мачове. Не съм възпитан по този начин. Това е едната причина със сигурност. Втората се появи по-късно. Когато започнах да се превръщам осъзнат тийн (колкото и безумно да звучи тази комбинация от думи), рязко започнах да обръщам внимание на неща, които не бяха характерни за семейството и дома ми, нормално е, нарича се любопитство към света.

Ето тогава се озовах на първия си мач на стадиона в Търново- Етър срещу ЦСКА. Ключов фактор в това ми озоваване беше музиката, която слушах. В края на краищата, цялата агитка на Етър се състоеше от метъли или всъщност по-правилно би било ако кажа, че всичките метъли бяха в агитката. Сега, за агитката на Етър няма да обяснявам, защото тя има легендарен статус. Даже и хората, които не се интересуват от футбол, но са живели през 80-те и 90-те, изтръпват при мисълта за бруталните изстъпления на тази шепа хора, сигурен съм и ни най-малко не се шегувам.

И така, когато стъпих на трибуните, в редиците на агитката, веднага усетих, че в такава тълпа нещата лесно ще излязат извън контрол. Да не говорим, че около мен за футбол не се говореше. Говореше се само за смилане от бой, пребиване и чупене на глави. Таргет групата на тази агресия беше агитката на ЦСКА в противоположния край на стадиона. Между нас казано, те също изглеждаха като зомбита на стероиди. Както казах, картинката не беше красива. Следващото нещо, което си спомням е шефа на агитката, застанал срещу нас като диригент. Тоя човек се слюнчеше като берсерк с някакви племенни песни и инфантилни стихчета, които трябваше да повтаряме като мантра. После дойде време за ритуала- една платнена шапка (тип плажна от 80-те) на ЦСКА беше пусната да обикаля от ръце в ръце, за да може всички да се изплюем вътре. Понеже бях по-назад, при мен шапката дойде доволно пълна. Не съм от най-гнусливите, но това е гледка, която ще ме преследва цял живот вероятно. Интересно, но тази поредица от ъ-ъ-ъ, събития караше всички около мен да се забавляват с пълна сила. След първото полувреме взех самосъхранителното решение да си тръгна възможно най-бързо. Изчаках удобен момент и си бих камшика.

Втори опит. Една-две години по-късно. Най-добрият ми приятел реши да положи едно последно усилие да ме въвлече в магията на футбола и аз отново се озовах на стадиона. Не мога да кажа кои играха с Етър, защото просто не помня. Този път бяхме на нормални места, на почетно разстояние от агитката. Гледах ги отдалече и ме побиваха тръпки. Все познати от компанията, с която движех. Мяркаха се гърбове на KREATOR, тениски на SODOM, мазни косища, тесни ластици. Оня отпред пак се пенявеше. За момент се почудих дали му плащат за тези кански усилия или просто си е луд за връзване. Докато съм зяпал натам, някой взе, че вкара гол. Горе-долу тогава разбрах, че аз изобщо не съм гледал какво става на терена. Баста, казах си, това просто не е за мене.

Никога не направих друг опит да ходя по мачове. Не се интересувам, не гледам, не разбирам нищо. Намирам това за пълна загуба на време. Хората са различни все пак. Разбирам, че по телевизията дават мач, когато навън притихне по странен начин. Тъкмо се възхитя каква тишина е настанала и изведнъж отвсякъде се чува дружен вопъл- почти никога не можеш да определиш от радост ли е, от глад ли е, от какво е... Аха, казвам си тогава, ясно защо беше толкова тихо досега. Другата крайност е като изкарат шибаните екрани пред заведенията и усилят до дупка. Сякаш целият свят е длъжен да слуша и да гледа с тях. Да не говорим за лумпените, които могат да ти скапят разходката в града през уикенда, защото се насмукват и заяждат с всички, а куките, поникнали като гъбки на всеки десет метра, обикновено стоят и си чоплят носовете.

Това, естествено, няма нищо общо със спорта, както пияните и мърляви метъли нямат нищо общо с музиката, обаче мене адски ме дразни- и едното, и другото в интерес на истината. Това не е опера, наясно съм с това. Част от изживяването е може би, особено за по-малките, но предпочитам да уважаваме личното си пространство повече.

Преди години някакви разярени футболни хулигани ме спряха на улицата с въпроса за кой съм? За никой- отвърнах. Еййййййй, чорррбааа!- изрева единия на пет сантиметра от лицето ми. В тази позиция не е много хитро да се правиш на остроумен, освен ако не си Джон Джей, затова просто се ухилих и му казах, че нямам идея за какво говори. Честно казано, най-много ме учудва фактът, че този тип хора дори не могат да допуснат, че има някой, който не се интересува от глупостите им. Глупости, заради които се чупят зъби, ръце, крака, глави и се влиза в болница. Мерси.

СРЕДНОЩЕН КАУБОЙ С МЕРЦЕДЕС

В средата на 90-те и до магазина отивахме на стоп, както сигурно си разбрал, ако си чел всичките писаници в блога ми досега. Стопът беше начин на живот, състояние на ума и сърцето, така да го кажем. С нищо не можеш да сравниш спокойствието, което те обзема, когато започне да свечерява, запеят щурците и ти се изяснява, че тая вечер ще спиш навън в храстите, а ако си късметлия няма да те убият банда мангали или да те порят като риба дружина извратеняци. Когато се примириш с този факт (не с убиването и поренето, а с нощуването навън), постигаш мир със себе си. Но да не се отклонявам.

За разлика от другите ми стопаджийски истории, тази се случи в града. Да, да, по нощните улици на Велико Търново, няма грешка. Една вечер, няколко души весело злоупотребихме с различни субстанции, сред които и алкохол в доволно добри количества. Някъде към 4 сутринта тръгнахме да се прибираме пеша. Беше адски забавно, но и много трудно, както сам се досещаш. Тогава някой предложи тази гениална идея, да гепим стоп от центъра до Пишмана, където живееха останалите. Сред тях имаше и момиче, така че не настоявах за моята посока. В края на краищата, щях да се оправя после някак си. Съмнявам се, че изобщо съм мислил за това. И такааа...

В началото падна голям смях. Ебавахме се известно време. Естествено, това не можеше да бъде сериозно, кой ще те вземе на стоп в града? Оказа се, че има кой. Само десетина минути по-късно след поредното махване по полупразната главна улица на града, малко преди Съдебната палата, учудващо за всички до нас спира огромен (и нов) черен (и лъскав) мерцедес с тъмни стъкла. Ебати, мисля си- Ей сега я втасахме. Едно момиче и трима дългокоси. Ще ядем бой и ебане, видяло се е. Спуска се прозореца и вътре мутра, естествено. Класическа. Разплескана комфортно на седалката. Класика в жанра. Накъде сте?- вика мутрата. Към Пишмана- отговаря девойката ни. Аре, качвайте се. 

Сега ще питаш колко мозък сме имали. Не знам какво да кажа. Понякога тия неща нямат общо с мозъка, а с темперамента сигурно. Не знам. Честно. Та така. Качваме се ние и мутрата потегля. Возим се в мерцедес. Мазно, че чак лъщи. Аз съм на задната седалка и гледам през страничния прозорец. Както си гледам, забелязвам, че пазарът, който ми се пада отдясно, понеже поемаме по Габровски, ту се приближава, ту се отдалечава от нас. Хм, мисля си, най-вероятно със забавени темпове. От джойнта ще е. Или от пиенето. Абе не е. И тогава схващам пълната картинка. Мутрата е по-пияна от нас. В пъти по-пияна. В този момент ме обзема жизнеутвърждаващ, всепомитащ и самосъхранителен страх за собствената ми кожа. Поглеждам напред и виждам как се носим право към задницата на едно паркирало отстрани на улицата жигули, първата от многото паркирали спокойно по нощната улица коли на някакви кротки хора, които вероятно спят осемнайстия си сън, след като са се наяли с русенско варено. Собственикът на жигулито също е сред тях. Другите собственици и те спят. А ние седим в черен лъскав мерцедес и мутрата, която го управлява ни е засилила на зигзаг с 80 км/ч. Стряскащо, нали?  Всичко, което описвам, се случва за секунди. Даже не съм сигурен дали съм си го мислил въобще.

Ба-а-а-а-а-м! Ударът беше все едно нещо яко, тежко и метално избушва друго метално нещо, обаче прогнило. Чу се едно буффффффф. Колкото и ф-та да сложа, няма да сгреша. След първоначалния шок настъпва тишина. Пффффф- произнася с досада мутрата и отново затихва, след което съвсем спокойно добавя- Май ще си ходите пеша. Представяш ли си? Щели сме да си ходим пеша. Ама наистина ли? Не можех да повярвам. Каква добра мутра. За нас мисли!

Излизаме от колата, при което веднага виждаме истинската картинка. Мерцедесът е вкарал цялата задница на жигулито в купето. Наколо нощна тишина. Явно всички продължават да спят. Мутрата дава назад, изкарва мерцедеса от гъза на жигулито и изчезва в нощта. Жигулито изглежда... неупотребяемо. Иде ми да кажа изнасилено, но това е мека дума за състоянието му. Изглежда ебано. За нищо не става вече. Тръгваме си по най-бързия начин. Това беше най-безумния стоп, който съм хващал, честно. 

А, да, повече никога не съм пробвал да го правя в градски условия. 

МЪРТВИТЕ ФОРМАТИ

Какво направи с аудио касетите си? Ето един хубав въпрос. Познавам хора, които ги изхвърлиха отдавна и такива, които ги пазят до днес. Познавам и няколко души, които тепърва започват да ги събират. Всъщност, даже май съм го казвал вече, в Южна Америка в момента има нещо като ренесанс на касетата- естествено в симпатично малки размери, нищо кой знае колко впечатляващо. Просто ретро траш и дет метъл бандите, съставени предимно от младежи на по двайсет или двайсет и нещо, изпадат в носталгия по времената на тейп трейда, ксероксните обложки и превъртането с флумастер, примерно. Навремето... Какво говоря, мамка му, само преди 10-12 години касетите все още бяха основния източник за слушане на музика в България. Давахме луди пари за тях, а след това ги изхвърлихме на боклука. С голяма част от моите се разделих чак преди година. Признавам, имах известен сентимент към тях, но да си призная честно, въпреки че са част от тийнейджърските ми години, касетите никога не са ми били особено симпатични- превъртането, смотания звук и всичко останало. Все още пазя няколко, за да ги покажа на сина си като порасне.

Днес реших да ти покажа няколко мъртви аудио и видео формата, някои от които може би дори не знаеш, че съществуват, защото в България почти пропуснахме ерата на компакт дисковете, какво остава за всичко останало.

МАГНИТОФОННА ЛЕНТА
Дълго време това беше моят начин, защото нашите не искаха да купуват касетофон. Четири пистовият магнет ми вършеше идеална работа да слушам Tokyo Tapes на SCORPIONS. Сега се сещам, че беше моно. Изобщо, докато съучениците ми менкаха касетки с някакви диско глупости, аз тайно си мечтаех баща ми да размисли един ден и да се обзаведем с нещо двукасетъчно, примерно. Магнитофонната лента има своите предимства- тя е широка. Ако имаш две писти- това значи, че имаш два часа. Ако имаш четири писти, имаш четири часа запис. Евтин вариант, само че през 80-те големите ролки за домашна употреба вече успешно се изместваха от малките и доста по-удобни аудио касети.


8-TRACK CARTRIDGE
Баси, това не знам как да го преведа даже. Веднъж съм държал такова в ръцете си, принадлежеше на един колекционер, но той нямаше плейър да го слуша. Странно изглежда. Кратковременен формат някакъв, който вероятно е бил нещо като мост между магнитофонната лента и аудио касетата. Съзададено през 60-те, това чудо предобива популярност предимно в САЩ и остава непопулярно в Европа. Интересно е, че за краткото си съществуване, доста артисти са издали албумите си по този начин.

LASER DISC
Видео формат, който слагам при аудиото, защото и до днес има много концерти, останали издадени само така. Голямо колкото 12" плоча,  това изобретение на азиатската наука и техника беше нещо като предвестник на VHS и Betamax касетите, за които трябва да пиша отделно най-вероятно. Лазерният диск не достигна до България, но интересното е, че ако сега тръгнеш да си търсиш такива, ще трябва да се изръсиш доста кинти- независимо за музика ли става въпрос или за филми. Готино изглежда, аз даже съм гледал такова, просто е трудно да се свикне с размера на носителя. Доколкото знам, Фил Анселмо има чяла колекция от хоръри на лазерни дискове- нямам идея сега ли ги е купувал или през 80-те.

АУДИО КАСЕТА
Дойдохме си на думата. В някои магазини все още продават уредби, на които можеш да си пускаш касетите, обаче това е по-скоро модна фасада или начин да се направиш на интересен с интереиора, нещо такова. Аз лично изхвърлих на боклука стотици левове. Болно ми е, само че нямаше вече къде да ги държа. Между касети и касети имаше разлика, както си спомняш- хромдиоксидните и металните бяха доста качествени за разлика от боклуците с обложки на Unison или Riva Sound.

ВИНИЛ
Не съм съвсем сигурен дали това е за тази секунда, но признавам, че имам специално отношение към винила. Според мен той никога не успя да умре напълно, а в момента преживява истински ренесанс. Ок, ако го смяташ за мъртъв, значи е мъртъв, освен това най-вероятно наистина е... Добре, хайде да сключим споразумение с теб и да го обявим за немъртъв или зомби формат. Хахах... Харесва ми. Зомби винил. Някой ден ще си основа лейбъл и ще го нарека така.

DUALDISC
Тестван с  двайсетина заглавия в Северна Америка, този формат беше нещо като малък хит през 2004-2005 година, но бързо сдаде багажа в конкуренцията с DVD-A и в края на краищата изчезна безследно.

DVD-A
... или DVD AUDIO, ако предпочиташ също беше кратковременен формат, който показваше далеч по-добри характеристики от стандартния компакт диск и събираше повече музика, но поради някаква причина не успя да се наложи на пазара. Аз имам два такива. Не мога да кажа, че разбирам докрай защо беше необходимо да се правят тия неща- DVD, което става само за слушане? Хм...

И така, сигурен съм, че само след няколко години ще имаме още цяла купчина мъртви формати, само че дигитални. Емпетройката е тръгнала натам. Компакт дискът си отива със страшна сила, особено като се обезмисли компактността му спрямо артуърка на винила- имам предвид и двете не ги слушаш- защо тогава да си купуваш онова малко нещо с малка картинка като можеш да си купиш голямото нещо с истинска илюстрация? Аз също съм пропуснал много в тази секунда, затова ако ти се занимава, напиши няколко, за които се сещаш.