СЕКУНДА РАЗМИСЪЛ

След като днес три пъти се сещах, че трябва да седна и да напиша поредната секунда, на четвъртия път осъзнах, че на този блог му трябва почивка от мен, а на мен ми трябва почивка от проклетия блог. След почти 3 години писане всяка седмица, или, айде, почти всяка седмица, ако си броя кратките ваканции, това нещо се пренасити и напоследък стана малко безинтересно, поне по мое мнение. Освен това ми поомръзна от него. Всяка връзка, казват, претърпява първата си сериозна криза около третата година. Ако е така, значи имам нещо като криза във връзката с блога ми.

Смятам, че можем да си дадем почивка и да видим как ще живеем един без друг. Времето ще покаже дали ще си останем приятели с него или отношенията ни ще продължат след някаква пауза. Така или иначе, време е за промяна. 

Благодаря ти, че беше с мен през цялото време, но и дори за кратко да си бил, пак е било полезно за мен, повярвай ми. Ти ми имаше доверие, мразеше ме, обичаше ме, смееше се с мен и саркастично се подсмихваше на някои неща (признай си, няма нищо срамно в това да си гадина от време на време). 

Когато пиша тези редове, по-скоро чувствам облекчение, а чак след това усещам и нещо тъжно. Облекчението е в по-големи количества, признавам. 

И така, отбивай се тук от време на време следващата година, защото, както казах, възможно е да има развитие в някаква насока. Не е сигурно, но е възможно. Това мога да кажа на този етап. Au Revoir.

СЕКУНДА ПРЕДИ КРАЯ

Представи си, че ти остава съвсем малко. Обръщаш се назад и виждаш живота си. Доволен ли си от него? Направи ли нещо за себе си или беше зает единствено и само да угаждаш на другите? Виждаш ли усмивка на лицето си? Можеш ли да кажеш с ръка на сърцето, че си живял живота, който си искал? Че не съжаляваш за нищо? Или като се обърнеш, виждаш единствено нещата, които си правил за другите.

Преди време попаднах на блога на една милосърдна сестра, която се грижи за хора на смъртно легло. Тя беше написала, че в последните си мигове хората имат три основни неща, за които съжаляват:

• Трябваше да работя по-малко.
• Трябваше да живея така както искам, а не така, както хората очакваха от мен.
• Трябваше да се грижа повече за себе си и по-малко за другите.

Това са важни констатации и е по-добре да си дадем сметка за тях приживе, докато все още живеем активно, а не когато сме в зенита на пътя си.

Сещам се и още нещо. Когато е само на 13, Клиф Бъртън става свидетел на кончината на по-големия си брат, който умира от аневризъм. След това той коренно променя виждането си да живота. Започва да гледа на него като подарък, който трябва да се използва, а не обезателно да се жертва в името на другите. Така поне казват приятелите му.

Не знам защо реших да пиша за това днес, но намирам смисъл в идеята, че трябва да мислим по-често за края, защото той е единственото неминуемо нещо в живота ни.

RUNNING FREE ИЛИ FEAR OF THE DARK?

Отивам на концерта на Пол Ди'Ано в RBF, обявен като част от прощалното му турне. Човекът е развалина, вижда се от пръв поглед, вече в напреднала фаза, но аз винаги ще предпочета първите на албуми на MAIDEN да ми ги пее Пол. Имам предвид, винаги. Моите извинения, но Брус никога не може да придаде този уличен нюанс, така характерен за ранните дни на бандата.

Както и да е, след първите няколко парчета някакъв олигофрен започва да крещи Fear Of The Dark. Колко тъп трябва да си, за да правиш това? Пол естествено избухна яко. Каза му да си ебе майката, че ще му нарита гъза, че може да лапа и т.н. характерни за Пол неща, след което добави, че не е Брус Дикинсън (съвсем очевидно) и че има топки.

Пол е от онази порода симпатични гадове, които никога не трябва да приемаш прекалено сериозно. Когато си говориш с него за семейството, за времето, за полетите, за пътуванията и разни други човешки неща, той е най-готиният събеседник, когото можеш да си представиш. Карал съм го в колата си към летището, убеждавал съм го, че първият му солов албум наистина си заслужава (въпреки че той си го знае, но се прави на разсеян), черпил съм го с цигари, имам му мобилния от онази паметна вечер, когато той и бандата му направиха концерт за годишнината на Про-рок, поздравявал ме е от сцената и даже ме е канил да пеем заедно Killers в Белград- нещо, което аз не приех сериозно... изобщо, знам какво говоря. Може би послъгва, халосва се, гевези се, позьорства, но това не го прави лош човек. Пол е агент. Просто когато такива глупости ти се случват през вечер, няма как да не ти кипнат говната.

Въпросът ми е какъв трябва да си, за да отидеш на концерт, за който си дал кинти и да се държиш без капка уважение към човека на сцената? Не си агент. Със сигурност. Ако смяташ Пол за боклук (какъвто той не е), имай предвид, че ти си 100 пъти по-голям боклук (наистина) и измет.

Защо го казвам? Защото по време на Genghis Khan излязох да пафна една цигара отвън (нямам афинитет към дървени кавъри на MAIDEN), където виждам въпросния тип, обграден от още двама или трима да се обясняват на висок глас как били обичали Пол, но го били направили да го подразнят. После размятаха един телефон със снимка на някой от тия с Брус Дикинсън и дискутираха възможността да метнат телефона на сцената. Жалка история, помислих си аз, загасих фаса и влязох вътре, адски жалка картинка.

Пол не е светец. Може би трудно си стои на краката, може би пее съмнително, може би дори прекалява с репертоара на групата, която принципно обича да понаплюе, но за разлика от изметта отвън е изпял два от най-великите албуми в метъла. Направил е нещо. След 20 години хората пак ще знаят кой е Пол и пак няма да знаят зъбатите очилатковци и пръдливи келеши, които се опитваха да го дразнят тази вечер.

Но някои хора не изпитват респект, може би просто защото нямат реална саомооценка.

ПУЛОВЕРЪТ НА ФРЕДИ КРЮГЪР

Сигурно никога няма да забравя онзи наистина трудно забравим момент, когато в магазина на Джони в Търново влезе една компанийка от новоизлюпени метълчета, начело с някакво същество, което несъзнателно търсеше идентичността си някъде между единия и другия пол. Здрасти, каза съществото в тясната стаичка на ул. Зеленка, затрупана от тениски, касети, дискове, мешки, медальони и всякакаква друга метълска орнаментика. Аз просто висях там и убивах времето в разговори с други хора, оставях по някоя касета за запис или си поръчвах някоя тениска от Унгария, такива, изключително съществени за бита ми по онова време неща. Без да искам виждах цялата пасмина на града, която се изриваше в магазинчето Medusa-Gorgona.

Беше началото на 90-те. Поколенията се сменяха и аз за първи път се почувствах от предното поколение, ако разбираш какво искам да кажа. Занапред щях да чувствам това изненадващо и все пак логично обръщане на времето още няколко пъти, но в този ден го усетих най-силно и ясно. Вече не живеех в 80-те и не бях хлапе.

Не знам дали си дадох сметка за това докато гледах съществото и неговите другарчета или по-късно същия ден, но помня ясно, че то носеше чорлава боядисана коса, мръсни, намазани с някаква блажна боя обувки и огромен, дълъг до коленете пуловер на червени и зелени ивици. Както и мешка, разбира се. На прегракналия поздрав Джони отговори духовито: Ей-й-й-й, тоя пуловер да не е на Фреди Крюгър? Съществото явно се стъписа в първия момент, след което отговори: А, не, плетен е. Очевидно си беше помислило, че Фреди Крюгър е марка дрехи. Едвам се сдържах да не се завъргалям по пода от смях. То си беше смешно, ебати. Да не знаеш кой е Фреди е все едно да напишеш на челото си идиот.

Така беше в нашите глави, в главите на хлапетата от 80-те, които вече не бяха хлапета. Следващите обаче явно не знаеха кой е Фреди Крюгър и въобще не им пукаше за него. Само след година щях да разбера, че NIRVANA и техните фенове бяха издухали от вселената всички неща, които значеха нещо за мен и за първи път през краткия си живот евентуално щях да схвана, че няма начин да спра онова, което се случваше. 

Не знам дали ми е било тъжно или не, но по-вероятно е просто да съм го отчел без каквито и да е емоции. Както е да е, тези размишления бяха нещо като добавена стойност към днешната ти секунда. Основото беше да ти разкажа за хлапето, което твърдеше, че пуловерът му е плетен, а не е на Фреди Крюгър.

KEEF

Рокендрол начин на живот. Съществува ли изобщо такова нещо днес? На кого му пука? Днес почти нищо не съществува така както трябва да съществува, но това не означава, че никога не го е имало. Голямата част от съвременната рок журналистика,  гъмжи от девствени натегачи и дълбокомислени отличници, жълтите новинарски сайтове, милионите групета с еднакво звучене- това са символите на днешната сцена, бледите призраци на вълнуващата и опасна златна епоха на приключения. Ако някой се съмнява, ще му кажа дамо една дума- Keef.

Кийт Ричардс не е просто китаристът на THE ROLLING STONES. Той е легенда, абсолютен култ и икона, надраснала групата, времето и философията (ако изобщо някога е имало такава) на рок музиката. Това е човекът рокендрол. 

През 1964 той се сбива с група американци на Хийтроу, които са имали глупостта да поставят под въпрос сексуалността му. Единият от тях се озовава в болница за две седмици. През 1967 е осъден на една година затвор, защото в къщата му са намерени килограми забранени вещества. По време на акцията полицията му нарежда да спре музиката, но той просто я намалява и пуска плоча на Боб Дилън. Четири години по-късно Кийт вади пистолет-играчка и го насочва към някакъв тип, който в отговор изважда истински пистолет. Ситуацията е разрешена от местния кмет, който е поканен на вечеря в къщата на Кийт и заринат с плочи и автографи. Година по-късно Кийт и Мик нападат и пребиват фотограф. През 1973 полицията отново открива в дома му китайски хероин, метадон и хашиш. Малко след това Кийт решава да отпразнува присъдата си като запалва хотелската си стая в Лондон. През 1975 ченгетата го затварят заради незаконно притежание на нож. Няколко месеца по-късно Кийт катастрофира и полицаите намират в колата му огромни количества ЛСД и кокаин. В края на 70-те и началото на 80-те, под заплаха от реална присъда в истински затвор, той е принуден да се лекува от зависимостта си към наркотиците в специална клиника. През 2006 той заявява, че окончателно е спрял дрогата.

Аз мисля, че този тип е абсолютен задник- казва Тед Нюджънт още през 1977- В главата му няма останал никакъв мозък, но въпреки това той е олицетворението на рокендрол китариста. Хендрикс е великолепен, но той създава собствени вселени, които не се съобразяват  с изискванията на една песен. Пейдж е твърде отнесен, а Клептън- твърде консервативен. Кийт създава крайъгълни камъни за всички- поп хлапета, пънкове, блусари, рокери, метъли... THE SEX PISTOLS и THE CLASH тайно го обожават, нищо че не пропускат случай да плюят срещу всичко и всички. Иги Поп и Пати Смит го смятат за идол.

Кийт Ричардс или Keef, както го наричат всички близси приятели и врагове, винаги се е отнасял към собствената си персона с впечатляващ хумор. Никога не съм посинявал в чужда баня- твърди с гордост той- Считам, че това е върхът на лошите обноски. Освен това човекът не митологизира наркотиците. Всички, които познавах и умряха от т. нар. свръхдоза, имаха своите хронични заболявания и предразположености. Keef е наясно, че за короната му има стотици, даже може би хиляди претенденти. Пожелавам им успех, но няма да е лошо да разберат в какво се забъркват. Това е много повече от отношение. Това е музика. Това е блус. Аз се състоя от блус.

В заключение на тази секунда, трябва да призная, че не съм чак такъв голям фен на STONES, нито пък ежедневно припадам по изсвиреното от Кийт Ричардс, но и аз имам своите любими моменти. Казвам го, защото не написах горните редове от почитателска истерия. Причината е съвсем друга. Уважение. 

Една кратка секунда за всички, които подлагат на съмнение отношението, бунта и рокендрол начина на живот. Защото той е в кръвта. Ако го нямаш и просто връткаш разни нацвъкани рифчета от компютъра си със същата страст, с която утре ще искаш нов смартфон, значи си от онези обикновени пръдльовци, които нямат място при нас.

СТРАННИЯТ ШВЕД

Този тип го срещнахме през 1998. Бяхме цяла тумба, когато слизахме към центъра една вечер (в Търново няма понятие като отивам, има само слизам надолу и качвам се нагоре) и той ни спря да ни попита къде може да си разпъне палатката. Това е най-странният въпрос, който бях чувал в центъра на града. Швед бил, разбрахме, обикалял Европа. Та къде можел да си разпъне палатката да преспи, разбираш ли, нямало проблем за него, някъде около някой блок или в някой парк, нещо такова. Мисля, че го изгледахме в потрес. Да си разпънеш палатка около жилищен блок в България през 90-те със сигурност означава, че си смел и глупав. Разясних му ситуацията и му предложихме да го заведем на Света Гора. Пичът ни огледа и явно ни се довери, защото тръгне с нас. Може би по някое време като взехме да навлизаме в шубраците, сигурно го е хванало шубето, защото викаше А, тук е добре! Ние обаче го заведохме до полянката, на която обичахме да ходим да палим огън и купонясваме. Няколко рожденни дни бяхме празнували там и беше супер. Фриберг, така се казваше тоя дивак, разпъна палатката и се присъедини към алкохолната ни забава. Пихме, говорихме, слагахме си под горната устна от онзи техния тютюн с ментата и т.н. Бая се поналя в един момент, защото взе да предлага и да прилага масажи за крака на момичетата, а това не се хареса на някои от момчетата, както можеш да се досетиш. Както и да е, стана късно, взехме си довиждане и заслизахме надолу по хълма пияни и весели.

Снимка от въпросната вечер. Вдясно се вижда крака на Фриберг.

Довиждане наистина се оказа правилната дума, понеже само един-два дни по-късно, вече в Пловдив, с Братиньо засякохме странния швед Фриберг в култовия бар Мария-Луиза. Познай! Пак търсеше къде да си разпъне палатката. Губят ми се подробности от вечерта, но в края на краищата го приютихме в квартирата си (да, да, същата онази квартира), където спа на пода. Подът не беше най-чистото място, както лесно можеш да се досетиш. Не си спомням някога да сме го чистили. Тупали сме килима, мили сме наоколо, но това се случваше веднъж годишно. Както и да е, тоя тип спа на пода. Аз не съм чул нищо, но Братиньо и до днес твърди, че Фриберг Андерс (име и фамилия) издавал някои характерни звуци през нощта и правел нещо, може би невинни злобарки, знам ли, може би други свещенодействия. Във всеки случай никога не съм имал причина да се съмнявам в думите на Братиньо.

Братиньо, аз, Петя и Фриберг в Мария Луиза в Пловдив

На сутринта Фриберг ни остави пачка румънски леи, които вече не му трябвали, остави ни адреса си в Швеция и каза, че ще ни прати покана. След известно време получхме поканата. Хич не ни се стоеше в България, завършвахме университета и не изгаряхме от желание да ходим в казарма, затова се закарахме до посолството и попълнихме всички необходими документи за виза. Тогава беше трудно, защото трябваше и Шенгенска виза. След седмица или две ни отказаха и така свърши всичко. Отидохме си в казарма и всичко останало. Още сме си тук, както се казва. А с Фриберг нямам идея какво стана, но животът е странно нещо, току виж, утре го видя в София и вземе, че ме попита къде може да си разпъне палатката. Пред парламента може би?

ПЪРВИ УЧЕБЕН ДЕН

Утре много от вас ще се върнат на училище, други ще заведат децата си там, някои ще влязат в класна стая за първи път. Спомняш ли си твоя първи учебен ден? Имам предвид, ако в момента си в девети или десети клас, вероятно си го спомняш добре и няма нужда да те питам, обаче тези от нас, които са били в първи клас преди повече от 30 години... Спомняме ли си наистина?

Аз имам ярки спомени. Беше рано сутринта, хладно и влажно. От този момент нататък щях да забелязвам промяната във времето в края на всяка ваканция. Когато започне да се стъмва по-рано и сутрин захладнее, значи скоро идва училището. То беше неминуемо.

Стояхме строени в двора. В главата ми беше супа от разбъркани мисли и емоции, но дълбоко в себе си знаех, че ето тук нещата започват да стават сериозни. Тук. В 1з клас. Смешно, нали? Толкова деца имаше, че се озовах в 1з. Не вярвам днес някъде в България да има з паралелки, но това е друга тема.

Ако трябва да съм честен, идеше ми да се насера. Всички тези тетрадки, етикети, квадратчета, редове, полета, пластмасови цифри, линийки и стотици други глупости ми бяха твърде много, за да мога да ги осмисля всичките. Бяхме 42 деца в клас. Почти във всеки клас имаше по толкова.

И когато влязохме в класната стая, и седнахме по местата си, всичко наоколо ми се стори сюрреалистично. Не вярвах, че тази обстановка може да продължи повече от един ден. Всъщност, трудно ми беше да повярвам, че ще идвам на това място всеки ден и наистина ще стоя тук. Да бе! Над дъската имаше голям надпис. Първата ми класна попита кой от нас вече може да чете. Няколко деца вдигнаха ръце. Аз също. Прочетох го на глас. Добре дошли, нещо-си-там... Нямаше как да знам, че баща ми е рисувал този надпис. Нямаше как да знам какво означаваше зле прикритата й физиономия, когато го прочетох. Бях твърде малък, за да знам тези неща, но скоро ги научих- предразсъдъците на възрастните, любимците на учителите, измислената дисциплина, бутафорните правила, разликите между нещата, които се говореха и тези, които се вършеха... всичко.

С училището имахме бурна, но кратка връзка. После дойде безразличието и омразата. Още в 6 клас започнах да си задавам твърде много въпроси, на които нямах отговор. На следващата година успехът ми падна драстично и този факт някак си съвпадна с прозрението ми, че ни занимават с глупости. Не всички мислеха така, но за себе си знаех, че няма да използвам и 10% от това в живота си. Оказах се прав, разбира се. В гимназията вече не ме интересуваше нищо друго освен музиката. Обичах да ходя на училище, но не за да седя в часовете. Учудващо или не, въпреки противоречивите ми отношения с институцията, дипломата ми за средно образование беше 5.95. Не без някои спорадични, но умопомрачителни и напълно безсмислени  (особено от сегашна гледна точка) напъни в определени моменти.

Само че това не е важно. Важно е друго нещо. Важно е, че възрастните загрубяват и забравят стреса на първия учебен ден. Забравят как са се чувствали в една или друга ситуация. Смятат, че когато хвърлят децата си в дълбокото, те ще оцелеят, така както са оцелели те самите. На каква цена обаче? Днес училищата са различни и още по-неприятни от тези в моето детство. Те са пълни със застаряващи раздразнителни даскали с ниски заплати, които нямат никакво желание да обръщат внимание на всяко едно дете. Пълни са с претенциозни родители, които сричат, но имат кинти да си купят къща в Драгалевци и две бентлита, пълни са с техните деца, разделяни и подреждани още от входната врата по класов, социален и финансов признак. В цялата тази картинка имаме една ужасна образователна система, която непрекъснато натоварва тези деца, защото моят предмет е най-важният, отвратителни сгради, в които кенефите продължават да бъдат дупки в земята, без тоалетна хартия, без сапун, без каквото и да било.

Ето там пускаш детето си. Ето там отиваш да завършиш средното си образование. Има ли значение какво всъщност ще научиш или какво научаваш, когато в чисто човешки аспект това място ти помага да загрубееш като родителите си и да забравиш как си се чувствал като малък.

Мисля, че идеята за образование през 2013 е малко по-различна и се надявам някога да бъде приета и в нашите училища. И да не е след 20 години, моля!

CAMERA OBSCURA

Старите снимки са като парчета от живота ти. Понякога не можеш да си спомниш кой точно ги е правил, даже ти се изплъзва контекста, годината и разни други неща- неща, които по времето на снимката си смятал за важни или маловажни, мимолетни или вечни. В редките моменти, когато обръщаш внимание на тези безмълвни образи и ги разглеждаш една по една, те превземат изцяло съзнанието ти и те запращат напред-назад в историята на съществуването ти. На тях има хора, които не си виждал с години или такива, които никога повече няма да видиш. Всички те са били част от живота ти- някои за секунди, други за дни, с трети си си поделял цели години.

Тези снимки, подредени в албуми, събирани на купчини в кутии или складирани на хард диска ти всъщност са твоите разхвърляни чувства и уроци (научени и пренебрегнати). Има снимки, които ровят надълбоко всеки път щом ги погледнеш. Те ти припомнят неволни или умишлени предателства, изпепелени връзки, разбити приятелства... Има снимки, които те карат да се усмихваш. Старите фотографии са като безплатен карнавал от емоции.

Не мога да кажа дали ги обичам или ги мразя. Тези усещания вървят ръка за ръка. Като дете обичах да разглеждам дебелите албуми в къщата на баба ми и дядо ми. Никога няма да забравя чувството, което ме атакува, когато попаднах на албум, в който имаше снимки от погребения- ковчег с мъртвец и хора на различни възрасти, наредили се до него по стълбите пред входната врата на къщата. Това беше адреналинов шейк от нездраво любопитство и внезапен шок. По-късно разбрах, че навремето не е било рядкост да се викат фотографи на погребенията. Седях и гледах тези хора до ковчега- повечето от тях вероятно са били мои предци. Напълно непознати, странни, някогашни хора... Един ден всички ние ще се превърнем в такива, когато показват снимките ни на пра-пра-пра-внуците ни. Тази идея винаги ми се е струвала малко плашеща.

Понякога ми се е искало да унищожа някои от снимките, които пазя, особено тези, на които не присъствам. Някак странно е например да притежавам снимки на момичета, с които съм ходил или на техни приятелки. С времето разбрах, че това е тъпо, затова се радвам, че никога не съм го направил. Снимките си стоят там. Не пречат на никого. Тихи и безмълвни са. Понякога зловещо безшумни. Можеш да забравиш за съществуването им, но те никога не те забравят. Веднага щом отвориш албума, те започват да ти припомнят кой си и откъде си дошъл, независимо дали става въпрос за хубавите моменти или за лошите. Защото, хайде да не се лъжем, и най-хубавите моменти с времето могат да се превърнат в болезнени спомени.

Въпросът е кой си ти, къде си сега, какво искаш и какво правиш. Направи си снимка. След година, две, три или десет този момент сега ще бъде един дигитален образ. Кой не обича старите снимки? Или, по-скоро, кой ги обича? Хм...

БЯЛ ЛИСТ

Ако някога си говорил с някого, който се опитва да пише или пише, ако ти самият пишеш или правиш опити в тази посока, сигурно си разбрал, че най-страшното нещо в случая е да започнеш първия ред. Добре де, първите няколко реда. Белият лист или бялото поле на екрана пред теб е кошмар. Когато стои прекалено дълго без нито една дума на него, дланите ти започват да се изпотяват, мозъкът ти започва да отхвърля всяка мисъл, всяка фраза, всичко... Започваш да губиш фокус. Подлагаш на съмнение най-малкото нещо.

Може би е добре да започна с просто изречение? Добре. Какво? Едносъставно или двусъставно? Кратко? Разширено? Не. Простите изречения са ефективни, но са евтини клишета. Сложно изречение тогава? От онези огромните, в които се губиш като муха в паяжина. Някои от тях заемат половин страница. Става наистина трудно. Дланите ти вече са неприятно лепкави. Белият лист пред теб се превръща в шибано огледало, нищо че не можеш да се огледаш в него. Въображаемото ти отражение е с изцъклен поглед. Ти си еманация на умората.

Понякога натракваш две или три изречения и след това изтриваш едното. После изтриваш и останалото. Призракът на белия лист отново е пред теб- самодоволен и непобедим. Понякога часове наред, понякога дни, зависи. Някои от нас вече не могат да пишат без backspace, както веднъж на шега каза съюзничката ни Мартина от Про-рок.

В такива моменти ставам и отивам да изпуша една цигара. Най-много пуша, когато пиша или когато се опитвам да пиша. Независимо дали ми върви или не, пуша еднакво много. Понякога се чувствам все едно седя пред ротативка. Пускам една дума и дърпам ръчката в мозъка си. Чакам звука. Случва се да изпадат още няколко думи, много рядко иззвънтяват десетки и даже стотици, но в повечето случаи няма нищо. Хубавото (или лошото) е, че вървят на серии. Ако започне зле, обикновено губиш всичките си думи, а ако ти провърви можеш да събереш достатъчно много, за да го начукаш на скапания бял лист.

Както виждаш, това е хазарт. Не, всъщност това е война. Особено ако имаш срокове, ако нещо те разсейва, ако изпаднеш в паника. Затова имам няколко прости правила, които частично елиминират рисковете.

1. Когато започна нещо, трябва да го довърша. Независимо колко е часът, колко ми се спи и колко съм уморен. Горчивият опит ме е научил, че когато оставя нещо наполовина, после личи границата. Никога не можеш да уловиш старото си настроение. Днес си ентусиазиран, утре си меланхолично настроен, вдругиден си готов да воюваш срещу света. Някои от най-лошите ми материали изглеждат все едно са писани от двама или трима души.
2. Опитвам се да си записвам на телефона всяка по-интересна дума или фраза, която мисля, че ще ми влезе в употреба. Хората нямат представа колко яки неща казват наред с боклуците. 
3. Гледам да си разпределям времето и да започвам по-рано, а не в последния момент. Така възможността да зацикля точно преди крайния срок намалява драстично. Аз съм пристрастен към изпреварването на крайните срокове, това е почти патологично състояние. Ако нямам краен срок, не мога да свърша абсолютно нищо. Може би затова на харда стоят три в различна степен недовършени разказа... Никога не стигам до тях, защото нямам краен срок. 

Днес съм доволен от себе си, защото даже написаното да няма никакво значение за теб, аз отбелязах лична победа срещу белия лист като го използвах срещу самия него. Наздраве!

АРХИВИТЕ НА INSMOUTH- ЧАСТ ВТОРА

Втората част на  VHS архивите, които ти обещах, но с малко закъснение, за което се извинявам. Тук може да се види участието ни на фестивала в Несебър през 1997, както и част от участието ни на Sziget 2002, ако не се лъжа. В първото видео има две песни, които никога не успяхме да запишем- Нестинар и Drown In Yantra. Те са от периода на insmouth преди записите на дебютния ни албум. Не ги записахме, защото искахме в албума да има само нов материал, така тези двете останаха зад борда. На въпросния фестивал спечелихме две награди- и двете парични за щастие, не бяхме яли два дни, нямаше къде да спим и с какво да се приберем. Явно сме били доста сигурни в себе си, че ще спечелим.

Концертът на Sziget в Унгария e периода, когато записвахме Cross Over The Crossover и интересното тук е, че на бас свири Чилиеца. Изведнъж се появи малък екип на Музинки по ММ и именно те направиха тези кадри. Иначе нямаше да ги има. 

АРХИВИТЕ НА INSMOUTH- ЧАСТ ПЪРВА

Съвсем скоро дигитализирах едни стари видео касети, на които имаше доста интересни неща. Добре, че го направих, защото иначе всичко щеше да се затрие. Днес реших да постна едно старо интервю на insmouth в ММ, за предаването Interactive, водещ на което беше Роро. Гости сме аз и Роми. Трябва да е някъде около излизането на албума Cross Over The Crossover, защото говорим за продстоящата промоция. Нататък, в някои следващи секунди ще постна и много по-стари неща на групата, които не се намират в нета, но тази неделя реших да споделя това. Приятно гледане!

I SHIT METAL!

Аз слушам само истински метал. Тру! Аз сам истински метал. Ям скрап пикая бензин (оловен АИ-93 с високо октаново число както виждаш) и сера перони (дължина на стeблото 125 мм. и диаметар 4,5 мм.). Обикновено сам ядосан и недоволен, затова гледам мръсно. Штасливите хора ма вбесават. Къв е тоа телешки възторг? Живота е гаден и накрая за награда умиргаш. Няма нищо приатно в това. Всъшнос има... Гробиштата. Обичам да хода там вечер. Минавам през нонстопа на чичо Мишо купувам си пищак водка и после си тананикам BURZUM докато стигна до запуснатата част в източния край. Там мирише похубаво.

Кво друго? А да. Слушам само истински метал не знам дали го споменах вече. И да те предупреда ако са кефиш на TWISTED SISTERS или RAT шта замолвам дан са наричаш метал, разбрахме ли са? Само веднъж шта помола. После шти вкарам такъв шут в дирникът, че ш тряа да викаш бърза помощ  да извадят крака ми от там. Писна ми от лигави позийорчета. Хора като TWISTED SISTERS плюха първи по реномето на метала затва заслужават да бъдат изнасилвани вагинално в устата и фърлени на сурикатите. На сурикатите тряа да ги фърлят да им ебатмайкатапедалска.
Същото тряба да стане и с тиа новите лайна PANTERA. Тях на пантерите да ги фъргат, слава на Один!

Само BURZUM! Опа! Чакай че пръднах перон. Супер. Олекна ми. Всеки път е така. Докъде бях стигнал? А да. Радвам се, че онзи ушат тапанар Стифф ми даде да пиша тук. Ништо не става от блога му. Пълна скръп. Прочетох му сичките глупости по време на полета от Берген до Дупница. Имаше голяма тромболенция и ми играеше пред очите обаче го изчетах. Още не сам си получил надницата. Ништо от писанките му не е верно. Нештасник! Добре че сам аз да внасям инстинскиа метал тука.

Какво тряа да прави истинскиа метал? Сега шти кажа аз штото ония некадърник Стифф никога няма да ти каже. Първо истинскиат метал трябва да ходи с рокериа през лятото. Трябва да ходи до Вакен всяко лято вместо да ходи на море. Кой ходи на море бе? Гажето ти? Пффф. Истинскиат метал няма гаже. Няма нужда. Ако ше топиш къшея намирай там някоа каракачанка с косми между зъбите и давай. Трето истинскиат метал сам си вари алкохола. Смятай! Четвърто рано или късно почва да пише ревюта на метал албуми в метал сайтове. Гледай да е късно чак като прочетеш Пластелина на връстените напримерно. След като напишеш първото ревю или малко по късно ше са искушиш да харесаш един тон лайняни модни групенца които си ги чувал само ти, пубера дет живее един етаж под вас и тълпата готини пичета дето често ги засичаш след училище и никога нети обръштат внимание като са разминават с тебе. Не са залъгвай! Остани метал! И без тва никога няма да ти пуснат.

Твоята съдба е да пишеш за метал и да слушаш метал. В тоа ред. Да станеш като мен. Метал. Не като ушатиа Стифф. Тоа не ми го фали- никога не е носил перелина, не си е правил корпспейнт, шибал е офце за пари и са кефи на айрансмедьенки. Пффф... Отврат. Заслужава да му организират атестат и да го обият на улицата като отрепка.

Тва е от мене. Дано си прочел истината преди ония калъф да я истрие. Сас здраве!

ЗА НЯКОЛКО ДЖОЙНТА ПОВЕЧЕ...

Минаха времената, в които сасках от сутрин до здрач и се забавлявах весело, както казва Фънкара, но и сега ми се случва чат-пат и нямам против. Всъщност твърдо вярвам, че джойнтът е за предпочитане пред алкохола. Познавам хора, които като си пийнат започва да ги избива на заяждане и агресия. Пияни и агресивни хора сме виждали всички. Напушени и агресивни лично аз не съм виждал. Честно.

Леките наркотици трябва да бъдат легализирани. Това не е просто поза на бивш групар, приумица на неостаряващо парти животно или декламация на контракултурен драскач. Не. Това е дълго осъзнавана и осъзната екзистенциална истина, идваща от устата и пръстите на 39 годишен отговорен родител.

След като цигарите и алкохолът се намират в свободна продажба, би следвало същото да важи за марихуаната. Не виждам логично обяснение това да не е така. Наистина. В много държави са го разбрали отдавна и въпреки че употребата на марихуана е легална в едва няколко страни, в повечето други (най-вече в Западна Европа) съществува достатъчно либерален режим към потребителите на канабис.

Това на практика означава, че полицията търси и прибира само едрите риби, дистрибутори и пласьори на големи количества. Потребителите не ги закачат. Когато бяхме на турне в Германия преди 13 години ни направи впечатление как всички си пафкат съвсем свободно отвън пред баровете или си стържат хеш в какаото, носят в себе си и изобщо не се притесняват. Причината я казах по-горе.

Защо разказвам всичко това? Ще ти кажа. Преди броени дни се натъкнах на следната новина:

Шестима души са задържани с наркотици на втората вечер на "Spirit of Burgas", съобщиха от пресцентъра на Областната дирекция на МВР в Бургас.

Вчера около 20:30 часа, при пропускане на гости на фестивала, на един от входовете на Централния плаж е проверена 23-годишната Е.К. от Бургас. В нея са намерени две саморъчно навити цигари с марихуана.

При проверка в 18-годишния С.Н. е намерен и иззет полиетиленов плик с марихуана. При щателен личен обиск са открити още три найлонови плика с марихуана. С.Н. е задържан за срок до 24 часа.

В 30-годишния К.Ч. от София е намерена половин саморъчно навита цигара марихуана и топче с марихуана.

Около 21:00 часа на един от входовете на Централния плаж е извършена проверка на 18-годишната Б.К., в която е намерена кибритена кутия, съдържаща 2 сини хапчета и половина с изображение на делфин - амфетамин.

В 21-годишния Г.П. от Благоевград е намерено найлоново пликче с марихуана, с тегло около 0,20 гр.

Тази нощ около 00:20 часа служители от Първо районно управление в Бургас, ангажирани с охраната на фестивала "Spirit of Burgas", извършили проверка и на 20-годишния М.Г. и 23-годишната С.Т. В М.Г. е открит метамфетамин с тегло 0,030 гр. М.Г. е задържан за срок до 24 часа.

По всички случаи продължава работата в Първо Районно управление "Полиция" - Бургас и са образувани бързи полицейски производства.

Първата нощ на фестивала бяха задържани 8 души с наркотици.

Прочете ли я? Ако не беше толкова тъжно, щях да се скъсам от смях. Хванали  едно момиче с две цигари, един тип с половин цигара, едно момиче с две амфетки, някакъв с 0,20 гр. джойнт и т.н. Герои! Хванали сте най-големите наркомани, така да знаете! Най-големите престъпници! 

Ей това правят милиционерчетата. Никога няма да погнат някой от големите играчи. Няма да пипнат някой от техните. Няма да се занимават с истинските престъпници. Не. Ще хванат 10 момчета и момичета, които са решили да се позабавляват и ще отчетат дейност. Може да е цинично, но няма да се учудя ако разбера, че силите на реда се спотайват зад някой храст и чакат да приключи сделката между дилъра и купувача. Когато дилърът продаде джойнтче и си тръгне, куките излизат от храста и гепят купувача. Я излизай сега от джобовете да видим какво носиш! В цял свят дебнат дилърите, но при нас работят по обратния начин.

Досещаш ли се защо? Защото в много случаи нещата са свръзани, ето защо. Тези, които трябва да раздават правосъдие, са същите, които нарушават законите. Ако не те, то някои, които са близко до тях. А през това време излизат ей такива смешни новини, за да си мислим, че някой нещо върши. През това време момчета и момичета, които я са пафнали един джойнт, я не са успели, кесят в райнното и дават обяснения за единия джойнт в джоба им. Те са лесни жертви. Нямат връзки, не са с дебели вратове, нямат плантации, нито публични домове и казина. Те са момчета и момичета, отишли на концерт- чудесни мишени за отчитане на дейност. Обазуват им се досъдебни производства, с тях се занимават сто куки и половина, пишат се бумаги и кипи безмислен труд. Труд и заплати, които плащаме аз и ти. 

Това са в общи линии моите наблюдения по въпроса вече 20 години. Мисленето и коментарите ще оставя на теб.

HERE THEY STAND BROTHERS THEM ALL...

 Алармата на мобилния се обажда точно в 4.30 сутринта, както сме се разбрали предварително. Ставам като зомби, свършвам всичко, което трябва да се свърши в банята (тоалетната), мятам раницата и заключвам входната врата отвън. MAIDEN в Букурещ! Днес ще бъде моят 14-ти концерт. Щеше да бъде 16-ти, ако не бяха двата отменени концерта в България- през 2000 и през 2011. Гледал съм ги в Германия, Белгия, Унгария, Румъния, Сърбия, Франция, Великобритания, Гърция и т.н. Разстоянията не ми пречат. В много случаи се радвам повече да ги гледам навън, а не тук. По много причини. Голяма част от хората, с които ще пътувам днес в специалния автобус, хората от българския фен клуб мислят по същия начин. Имаме си даже специални тениски за пътуването. Отделно, днес до Румъния ще пътуват и много други българи от всички градове на България- с коли и с автобуси.

Потегляме в 6. Някои спят, други си говорят, трети се опитват да плейнат някакви DVD-та, но плейърът на автобуса упорито се дърпа. Така ще остане до края. Около Бяла автобусът ни се разболява и веселата ни група престоява близо час и половина на една бензиностанция. В края на краищата всичко се оправя и пристигаме в Букурещ в ранния следобяд.

Площадът на Конституцията или както там се казва това нещо, на което ще бъде концерта е манифестация на болната социалистическа архитектурна мисъл. Огромно, чудовищно, безсмислено. Типично в стил Чаушеску.

Групата се пръсва в различни посоки. Някои от нас попадат в сносна кръчма, на една маса с други фенове- трима поляци, един швед, един англичанин, един румънец и един от Израел. Шведът е на турне с MAIDEN в Европа, което означава, ще покрие всичките 39 дати от това европейско турне. Признава, че му струва много кинти, че родителите му не го разбират и че приятелката му не е във възторг. Реално този човек работи, за да спестява кинти да финансира следващата си обиколка. Ако трябва да бъда честен, бих гледал IRON MAIDEN на повече от две дати от турне, но цяло турне ми се вижда малко в повече. Да не говорим, че има разлика между това да си швед и българин, също да си на 23 и 39. 

Няколко бири по-късно (Timisoreana и Ursus) се местим в някакъв бар, Fireclub, където музиката е по-добре и продължаваме с бирата. Така и не стигаме до Harley Bar, защото виждаме няколко агента от Варна, с които се запътваме съм концерта. Честно, надявам се да съм изпуснал VOODOO SIX, защото ми бяха доста скучни на концерта във Франция...

По пътя си взимаме по бира от магазина и няколко метра след това група ченгета ни казват, че не можем да пием бира. Е що ни забранявате на нас да я пием, а не забраните на магазините в района да я продават? Следва кратка разправия и накрая решават да ни оставят на спокойствие.

В района на концерта всичко е с жетони. Един жетон е 7 леи. Една бира е един жетон. ANTHRAX са фантастични. Наколо има повече български знамена отколкото румънски. Може би затова Джоуи Беладона радостно развява българския байрак, който му подхвърлиха на сцената, най-вероятно без изобщо да знае, че това не е румънското знаме. Този акт много разсърди някакъв тип пред нас и той редовно взе да показва средни пръсти към сцената. Джоуи също се усети и гепи едно румънско знаме, за да изкупи греховете си. За мен в този кратък сет най-якото нещо е Antisocial на TRUST, нищо че е кавър. Никога не съм бил някакъв голям фен на ANTHRAX. Обаче колкото пъти съм ги гледал, толкова пъти съм бил доволен.

Когато започва Moonchild, трима от нас висят на опашка за бира. Даже, за да бъда по-справедлив, аз останах последен от всички. Малко тъпо, но такива неща се случват. После, естествено, не намерих никой от своите и останах при Рафи от Израел, с когото изкарахме целия концерт заедно. Майка му също беше до нас. Милата женица искрено се радваше, но призна, че й е малко шумно. Рафи, също като пича от Швеция, обикаля с групата от началото на европейското турне. И той като мен и няколко други българи е член на официалния фен клуб на IRON MAIDEN, откъдето всъщност се познаваме. Бегло, разбира се, до онази вечер.

Брус Дикинсън развява български знамена, благодари на ANTHRAX, споменава Сърбия и България наред с Румъния, въобще човекът е във върховна форма. Цялата банда е в супер форма. Турнето Maiden England има и минимални пропуски. Не искам да мрънкам, но сет листът можеше да отрази малко по-добре епохата- без Aces High например, но за сметка на това с Infinite Dreams. Сцената е леко постна в сравнение с оригинала. Реално това е същата сцена от последните 5 години, никакви разлики. Имам предвид формата, разбира се. Въпреки това се заинатих и снимах Seventh Son Of A Seventh Son от началото до края. Ръката ми изтръпна, другата изтръпна и тя. Повече тази песен няма да я видим на живо. Никога. Това е сигурно. Така че, да, има защо да съжаляваш, че не си дошъл и си фен на ерата на Седмия син.

Концертът е страхотен. По-добър от този в Берси, Париж- поне според мен. Има само 15 000 души, което на практика означава, че може да се мърда сравнително спокойно. Може да се стига доста напред. Не забелязах характерните за концертите в България пияни селтаци, които миришат на бъчва, бутат се като говеда и се държат заплашително. Румънците ми се сториха възпитани. Никой не създаваше проблеми. Може да не е така, но аз така ги видях нещата. 

Прибрахме се 24 часа след като тръгнахме от София. Още един велик спомен за мен. Още невероятни моменти за всички, които си наловиха перца и накитници. Сигурен съм, че всички вече чакат следващото приключение. Up The Irons!

САМО БИЙТЪЛС, МОМЧЕТА!

Тези дни всичко е крайно политизирано. Под крайно имам предвид, че лети във всички крайности. Аз съм привърженик на крайностите, познаваш ме, но масовите крайности не са по моята част. Затова реших да те разведря с нещо дебилно и весело, за което не се бях сещал дълго време. Миналата година моят верен приятел, бивш съквартирант в дъждовната къща и незаменим братиньо ме подсети.

Преди точно 13 години и някакви два-три месеца излязох в полагаема отпуска от казармата. Казармата е една друга история, пълна с куриози, но нея ще я оставя за друг път. Връзката между нея и тази история се изчерпва с полагаемата и тревата. Да, точно така, тревата, коза, саса, джойнта, без значение как го наричаш. Адски яко се пафкаше по онова време. И от тая работа често ми хрумваха не съвсем стандартни идеи. Когато излязох от поделението реших, че ще пообиколя България- къде на стоп, къде с влак. Естествено, само по местата, където имаше кого да видя- приятели, познати, гаджета... Използвах времето си в казармата да постигна мир със себе си, бях си наложил да приемам всичко по-спокойно, бях се научил да се вглеждам в детайлите. Сърцето ми биеше спокойно, чувствах се прекрасно.

Нормално, ще си кажеш, попътувал си на стоп, к'во толкова? Нищо. Интересна подробност беше, че в раницата на гърба ми освен бельо, тениски и чорапи имаше почти едно кило трева с убийствено добро качество. Където и да отидех, нещата винаги започваха и завършваха с това. По средата също имаше. Правеха се огромни сплифове, месеше се с хубав тютюн тип SAMSON или DRUM , пиеше се силно кафе през деня, за да може кикът да е тотален.

И така, озовавам се аз в Пловдив, това беше в края на пътешествието май. След Пловдив имаше само едно нещо преди да се върна в поделението- нашето участие преди SUICIDAL TENDENCIES  на техния първи концерт в България на 11. 06. 2000. Това пък е съвсем трета история, напомни ми да ти я разкажа и нея някой ден. В Пловдив ме чака братиньо. Срещаме се с някакви други хора, с които съм се уговорил предварително и които в момента нямат чак такова значение, качваме се на едно тепе, пафкаме щастливо през цялото време, хилим се на разни все още пресни спомени от студентството, абе добре си изкарваме.

Времето лети. Имам мъгляв спомен, че ходихме по разни барове, напред-назад и в един момент се озоваваме на копчетата. Седим там. Май някой свиреше, стълпотворение, нямаме идея защо, ние просто си седим напафкани до козирката. Изведнъж. Не, И-З-В-Е-Д-Н-Ъ-Ж около нас настъпва бързо раздвижване. Може и бавно да е било, но на мен ми дойде доста бързо, ако ме разбираш правилно и както сме седнали, вдигаме поглед. Минава президентът. Петър Стоянов. Ние гледаме към него с отворени усти и четири светофара. Даваме заето. Вкаменили сме се. Човекът поглежда право към нас, усмихва се (така си спомням, може и да не си спомням правилно) и ни казва: Само Бийтълс, момчета!

Сега като се сетя, пак ме напушва смях, а, вярвай ми, хич не сме се смяли малко на тази случка. Бийтълс... Къв Бийтълс, бе? Две напушени кратуни, които тъкмо са забравили за целия насран свят наоколо или го гледат от съвсе-е-е-е-е-м различен ъгъл и Бийтълс в цялата тази картинка? Ха-ха-ха-ха. Естествено човекът няма как да знае. Той е просто едно добро момче, отличник, адвокат, демократ, политик, президент. Най-радикалното и забранено нещо, което е правил през живота си е било да слуша Бийтълс. Не да чука като животно, не да се изпикае върху патрулка, не да счупи нещо, не да прави анализ на последния албум на ALICE IN CHAINS, не да изпие бутилка водка за 20 минути. Не, разбира се.

В неговия свят на отличник и политик нашите физиономии значеха Бийтълс. Нещо повече, в неговия свят нямаше място за съмнение, че ние сме там заради него. Да го видим. Да видим президента. Е, не бяхме. Просто седяхме, говорихме си глупости и чакахме да ни попремине. А в краката ми се въргаляше същата тази раница, в която имаше почти едно кило джойнт. Президентът мина на няколко сантиметра от нея. Има ли нужда да ти казвам колко полицаи бяха наслагали по центъра на Пловдив и колко полицаи се движеха пред, зад и около фена на Бийтълс? Както казах, привърженик съм на крайностите. Понякога. Без изводи, без поуки, без някаква възвишена логика или правилно самосъзнание. Майната им на тия глупости!

SPEAK БЪЛГАРСКИ OR DIE!

Преди време разлиствах стари списания и попаднах на един много як брой на списание Ритъм. На корицата е великолепна снимка на най-големия рок фотограф в България, Елена Ненкова-  Насо от BABYFACE CLAN, Нуфри (все още от eрата на PYROMANIA), онзи тип от BIG MAMA SCANDAL и още някой, вече не си спомням кой- всичките със залепени със скоч усти. Водещата статия беше посветена на дискриминацията към българските банди, които пеят на английски език.

От средата до края на 90-те, че даже и в началото на миналото десетилетие българската сцена беше разделена на две- такива, които пеят на български и такива, които пеят на английски. Това беше проблем номер едно. Разни тиквеници се пънеха денем и нощем да обясняват, че понеже, разбираш ли, сме били живеели в България, трябвало, виждаш ли, да правим тази музика на български. Всъщност по онова време да стартираш с англоезични текстове беше равносилно на това да си затвориш всички (независимо колко са малко) врати пред себе си. Ако PYROMANIA и BABYFACE CLAN успяваха да записват албумите си, но получаваха нечестно, дискриминационно отношение от някои радиостанции, то начинаещите групи от други градове нямаха шанс дори да стигнат до хората. Само защото имат текстове на английски. Спомням се за един тип, който правеше предаване, Блек топ или нещо такова, за неизвестни банди. Хубаво начинание. Само че ако песента ти е на английски, издухваш супата. В България се пее на български.

Ние също го издухвахме здраво заради това. От 1993 до 1998 получихме толкова забележки за езика от видни музикални критици, разбирачи, комсомолци и всякаква сволоч, че можехме да си напълним класьор с казани и напечатани глупости. Контра-аргументите ни, че бразилски, немски, холандски и пр. групи също избират английския като начин за изразяване, защото той е най-подходящ за тази музика (тук споменавахме изобилието от едносрични и двусрични думи, които перфектно пасват на насечения ритъм), не водеха до никаква адекватна реакция. Те си знаеха същото- в България трябва да се пее на български. 

По нова време (както и сега) сцената у нас имаше проблеми- издателите трудно се обвързваха с наши банди, клубовете искаха само кавъри, студиата едва прохождаха в екстремните и модерни жанрове, както казах, много проблеми, но липсата на публика не беше от тях. Хора по концертите имаше в изобилие. Много хора. Дали заради липсата на достатъчно концерти на световни артисти или защото бандите у нас бяха по-интересни, дали заради комбинация от двете и още много странични фактори, нямам идея и не смятам за нужно да коментирам. Проблемът с езика беше измислен и изнасилван дълго време. Достатъчно дълго, за да затрие някои банди, да отреже шансовете на други и да накара трети да минат на български.

Днес малко хора си спомнят за това. Езиковата дискриминация изчезна натурално- още едно доказателство, че изкуствените казуси не могат да съществуват в естествена среда. Един от последните епизоди в тази война, който си спомням ясно е, когато Насо Русков скъса бекдропа на БГ Радио на сцената на Mr. Punch през 2000. Нещо като реакция срещу дискриминацията. БГ Радио се правеше, че българските групи и изпълнители, които пеят на английски не са български. Хората като нас му ръкопляскаха.

Днес никой не дискриминира никого и доколкото знам никой не размахва пръст поучително. Не е като да те режат от ефир, ако пееш на английски. Не е като да не можеш да се рекламираш сам в най-свободната медиа- интернет. Отдавна вече нищо не зависи от това дали някой някъде ще обърне внимание на демо касетата ти сред десетки други, дали ще играе на онче-бонче и ще цели с касетки кошчето в ъгъла офиса си. Не. Времената вече не са такива. Сцената се сви, публиката се сви, всичко мина в едни други, далеч по-скромни параметри, в много по-малки размери. Вече можеш да пееш и на пакистански. И без това няма да получиш безплатни записи в голямо студио, водка на корем, хотел, фото сесия и масирана рекламна кампания... освен ако не си ги направиш сам. Което си е много по-добре, както и да го погледнеш.

CDLESS

Вчера си избирахме ново стерео за колата, защото преди две седмици бях оставил панела и съвсем естествено през нощта някакви лумпени са треснали стъклото и са гепили плейъра. Толкова са бързали, че даже кейса (който също беше в колата) не са взели. Няма да те занимавам с това, въпреки че мога да се разпростирам по темата в продължение на дълги часове. Просто не смятах (а както се оказа и няколко приятелчета, с които споделих), че такива неща все още се случват, но явно държавата бавно, но сигурно се връща в тъмните времена на 90-те или изобщо не е излизала от там, нямам идея кое е по-вярното.

И така, мина малко време, колкото да осъзная психологическия шок от станалото и неизбежно решихме, че стерео в колата все пак трябва да има, затова отидохме да си вземем. В един стандартен магазин за разни такива неща има богат избор. Когато викнахме консултант, се оказа, че 1/3 от тях са без CD. Само USB.

Принципно, нямам проблем с музиката от USB. Слагаш вътре 32 гигабайта музика, да кажем, и всичко е наред. И без това повечето от дисковете и винилите ми са рипнати и прибрани в библиотеката на iTunes, но все пак новината ме потресе. Без CD? Сигурно се бъзикат, ебати. Не че не съм си го помислял преди. Не че не е логично с оглед на развититето на технологиите. Всичко е абсолютно нормално, просто ми е малко... кощунствено. Въпреки всички приказки, че CD форматът е довиждане (а тези приказки вървят поне от 10 години), някак си ми се струва нередно. 

Гледах проклетото нещо без CD и то изглеждаше толкова стерилно и недомаслено, че ме изпълни с отвращение. Наречи ме изостанал, но не ме изкефи. Още си спомням как изчезнаха аудио касетите, как дисковете бяха върха на всички върхове и изведнъж всичко, което обичаш се свежда до някакъв шибан и безличен файл. Както вече казах, ние отдавна свикнахме с шибаните безлични и най-важното, удобни файлове, затова не протестирам срещу бездисковите плейъри за коли, но това не пречи да ми се струват отвратителни.

Взех си плейър с диск, както можеш да предположиш, с пълното съзнание, че едва 1/3 или дори даже по-малка част от музиката в колата ще бъде пускана точно от този формат. Въобще, май винилите ще надживеят дисковете. Ако започнем да си купуваме дискове само с колекционерски цели и да не ги слушаме, то по-добре да си купуваме винили- най-малкото са по-красиви.

Малко е тъжно цялото нещо. Някои казват, че само музиката е важна, но аз винаги съм приемал носителя, обложката и всичко останало като част от същата тази музика, може би затова  роботизираната нова епоха предизвиква у мен много смесени чувства. От една страна, няма изгубени часове в презаписи и изгубени месеци в търсене на някой албум, но от друга има уредби, които не могат да свирят CD...

PAY TO PLAY

Онзи ден влязохме в един бар, но си платихме 10 кинта на входа. Имало група. То всъщност освен групата, нас и трима зяпачи, други хора нямаше. А, чакай, барманът беше там. Празнотека. Бандата (не й помня името) свиреше Sweet Home Alabama, а ние си купувахме бири от празния бар. Момчетата свириха сносно, обаче цялата ситуация беше малко... тъжна. Така поне я окачествиха двама приятели, които са видяли доста неща за последните 25 години.

На мен освен тъжно, ми изглежда и малко унизително. Наясно съм, че не всички банди по клубовете искат да стават известни, да записват албуми и да правят истински концерти, но да свириш пред пет души, двама от които директно отидоха в най-далечния ъгъл на заведението, че да си чуват приказката... Унизително е, за друга дума не се сещам.

Тази случка ме накара да се замисля как се чувстват тези хора. Даже не точно тези, защото тези бяха от по-възрастните, може би имат друга работа, правят го за собствен кеф, взимат някакви стотинки, пият по едно и си събират партакешите по домовете в малките часове на деня. Не, имах предвид онези, другите- тези дето разни мои колеги се скъсват да ги хвалят колко са велики и добри, а те правят пет концерта в България, наречени национално турне и още пет в избрани мазета на държави от Централна и Източна Европа. Големият психологически сблъсък, казват, се случва, когато се срещнат мечтите и реалноста.

Минаха времената, когато българските групи събираха по 600 души на концерт. По обясними причини. Те сега и много чужди групи не могат да съберат толкова. Въпреки това, нито тогава, нито сега сме имали нормална клубна сцена. Никога не сме имали.

В началото на 90-те клубовете искаха от групите да свирят кавъри, а сетовете продължаваха по 4-5 часа. После се създаде практика много от клубовете да лъжат музикантите и да не им плащат хонорари след концерта. Да не говорим за противната практика да свириш на три или четири части по 40 минути. Другото готино нещо беше, когато охраната, която събираше парите за вход, вземе, че си задели половината пари за себе си. В края на вечерта бандата взима по-малко от озвучителя. Малко е унизително. Ако забелязваш, пак използвам тази думичка.

В края на миналото десетилетие почти никой не искаше жива музика в заведението си. Това намаляваше притока на клиенти. Някои пускаха групи само делнични дни, без петък, естествено, и го правеха, за да подкрепят българската сцена. Дрън-дрън. Някои може и за това да са го правели, но други видяха възможност да си вдигнат приходите през седмицата като карат бандите да си плащат, за да свирят. Така или иначе няма клиенти, поне ентусиастите да снасят.

И така, първо, много здраве на тия, които твърдят, че имало сцена тук и някакви гениални групи имало. Нищо такова няма и никога не е имало. Има няколко банди, които събират повече хора от другите. Има няколко банди, които си скъсват задниците от бачкане и заслужават уважение. Другото е машина на времето, приятелю, празни барове, в които не се пуши, защото няма кой да пуши даже като им съсипаха бизнеса на хората. Другото е суета- детски мечти и ентусиазъм в комбинация с непремерени и нереални суперлативи от хора, които като мене си тракат по клавиатурата, когато не са заети да слушат музика, която не била създадена в България.

Какво може да се роди там, където съдържателите на клубове искат бандите да си платят, че да свирят? Какво може да се роди от трима зяпачи публика? Два кавъра и половина? Трибют банди? Музикален бизнес? Продажби? Не ми отговаряй, това бяха реторични въпроси.

SHOPLIFTING

Преди известно време (може би две години) в едно магазинче за рокабили дрехи и аксесоари в Берлин видях надпис на касата, който гласеше You shoplift, you die! Стана ми весело. Сетих се как като бях между 16 и 18, т.е. времето, в което не различаваш главата от задника си, заедно с разни приятелчета практикувахме шоплифтинг, само че не знаехме термина, естествено.

В началото на 90-те често гепихме книги от книжарниците и касети от музикални магазини, стига да имаха неблагоразумието да ги излагат на прекалено изкушаващи места. Някъде в средата на бума на касетите с обложки (преди това нямаше такива екстри, а след това всичките станаха такива) в Търново отвориха един магазин, тъпкан с всички възможни заглавия, излязли по същото време- фрашкано с касетки- зад щанда, пред щанда, под щанда. Един приятел редовно караше продавачката да му покаже и пусне нещо зад гърба й и когато тя се обръщаше той ловко бръкваше под щанда и вземаше нещо предварително набелязано. И понеже си падаше по дет метъла, а това беше епохата на най-силните дет метъл албуми, взимаше или UNLEASHED, или INCUBUS или онзи CANCER, май първия, в който свиреше Джеймс Мърфи. Справяше се доста добре и за нула време ни вкара в занаята.

Няма да ти казвам, че не сме имали пари и затова сме го правели. Първо, не беше чак толкова редовно и второ, изобщо не беше заради парите. Правехме го заради тръпката. Мисля, че тогава всичко правехме заради тръпката, стигахме до брутални крайности във всичко. Гепенето на книги и касетки даже не беше чак такава крайност, нищо, че някои ги хванаха един-два пъти и усещането сигурно не е било от най-яките. Случвало ни се е и да бягаме след такива изпълнения. Както и да правим стандартната бомба в няколко заведения. Винаги на големи или по-малки тълпи- хлапета, които тичат. Тичат по слънчевите или по нощните улици на собствения си град под радара на неодобрителните погледи на възрастните. Чупят бутилки, крещят, задигат разни неща заради самото задигане.

Много по-късно научих какво означава чуждицата шоплифтинг. Разбрах също, че това е нещо малко по-различно от кражбата, защото го правят предимно тийнове и млади хора. Разбрах, че в САЩ най-шоплифтваните книги са тези на Буковски (каква изненада!) и Керуак.  Разбрах, че шопфитингът бележи своебразен пик между 2 и 4 следобед. Най-важното, разбрах, че не сме открили топлата вода. Не че сме искали да я откриваме. 

Не се опитвам да омаловажа задигането на цигари и бира от магазина. Въпреки че шоплифтърите са аматьори и в по-голямата си част нямат намерение да стават професионални крадци и рецидивисти с неясно бъдеще, винаги има риск да попаднеш на неподходящи хора или да тръгнеш по път, който води към затворническа кариера. 

Само че аз не съм тук да раздавам морал, нито да се правя на адвокат. Само ти разказвам с какви глупости се забавлявахме, когато не крещяхме Seek And Destroy, примерно, с усилената на макс уредба в дома на някой от нас, ако родителите му бяха заминали за уикенда. Това ми напомня за първите секунди на Cliff 'Em All, когато METALLICA влизат в един магазин (можеш да видиш този момент по-горе) и задигат доста количество бира. Режисирано, разбира се, но иди го обясни на малките бийвъси и бътхеди пред телевизора. Всичко на този VHS е истина. Шоплифтинг? Кражба? В края на краищата всичко опира до приятелите и хормоните.

ROCK THE POLITICS!

Съществуват две тези по отношение на връзката между музиката и политиката. Първата твърди, че музикантите не бива да докосват политически теми дори с двуметрова пръчка, а втората е, че подобно на всяко изкуство, музиката не може да избяга от проблемите на реалността, а това директно води до политическите условия- в миналото, настоящето и бъдещето.

Избрах тази тема заради нещата, които се случват по улиците на България през последните денонощия. Ако е вярно, че едните могат да плащат на протестиращи да свалят другите, а другите, от своя страна да плащат за протести срещу първите, вече никога няма да бъдем сигурни колко автентична е улицата. За съжаление.

Тогава не е ли всъщност автогол за един музикант да прегръща някаква политическа идея? Не е ли мръсно и долно? Честно казано, раздвоен съм по отношение на вярата в каузата, но по отношение на това да си продаваш задника и да свириш по митинги на политически партии без да вярваш в тях, съм категорично и абсолютно отвратен като студент от кюфтетата в студентския стол.

Иначе, през годините рокендролът е показвал сериозно отношение към политиката. Понякога. понякога не толкова. Кои банди са политически обвързани? Веднага ти хрумват RAGE AGAINST THE MACHINE и SYSTEM OF A DOWN, защото посланията им са най-дразнещи и нахални, обаче историята е виждала и по-важни и интересни имена.

Да започнем с MC5 от Детройт, които взривиха своите социополитически и конракултурни послания в края на 60-те на миналия век. По-точно? Моля. MC5 блъскаха с юмруци пополицейските своеволия, материализма, условията в затворите и прочие. Напълно автентично. Те бяха с ултра леви убеждения. Историята вечно ще помни техния концерт през 1968 със сблъсъците между полицията и студенти, демонстриращи срещу убийството на Мартин Лутър Кинг. Боб Дилън? Нийл Йънг? Техните песни винаги са носили някакъв социален и политически заряд.

Когато THE SEX PISTOLS казаха, че режимът на кралицата е фашистки, а пред Обединеното Кралство няма бъдеще, те си навлякоха забрани, беше им отказан достъп до големите радиостанции, но освен всичко останало, станаха и по-популярни. Автентично? Може би да, въпреки че прочутият бизнес нюх на техния мениджър Малкълм Макларън оставя място за съмнение.

Като оставим това, независимо дали обичаш или мразиш пънка, той е движеща сила на възможно най-крайни политически заряди. В RAMONES имаше един демократ и един консерватор, но това не им пречеше да бъдат велики. CRASS и DEAD KENNEDY'S съответно във Великобритания и САЩ открито проповядваха анархия. Работниците във фабриките за грамофонни плочи не искаха да печатат изданията на първите, защото освен всичко, те бяха и срещу християнсктие ценности. Вторите пък бяха плод на прогресивната мисъл на Джело Биафра- по-късно кандидат за президент с лява платформа. Същото се случи и с фронтмена на T.S.O.L. Не можем да не споменем THE CLASH, ANTI-FLAG, DISCHARGE, BLACK FLAG и любимите ми WARRIOR SOUL.

Философията на бунта срещу всичко и всички, антиконформизмът, агресивната реакция от безсилието да промениш системата- ето това е политическият модел на онези, които избират да вкарат музиката си в политически контекст. Независимо дали става въпрос за десни или леви, за расисти, нацита, комунисти или анархисти.

У нас почвата е повече от благоприятна. На всички ни стана ясно, че независимо за кого гласуваш, сенките, които упраляват държавата са едни и същи. Те имат свои интереси, а политическите партии са техни превозни средства, които държат на власт докато им свърши бензина, образно казано.

Интересното е, че крайно политически ангажирана музика при нас няма. Сещам се само за АМОРАЛ, но там няма платформа, само несъгласие. Дори и да се появи политическа рок банда, дали ще бъде автентична? Дали няма да сменя философията според фондонабирането? Кой знае...

МИЛА ВАКАНЦИЯ

Освен мила, беше и странна. Най-странната, която съм имал от доста време. Първо карах 1000 + км. до Каварна и обратно, най-вече заради АРИЯ и THUNDER, като този път това упражнение ми се стори по-уморително от всякога, независимо от непрекъснатия смях в колата и многото часове музика (повечето от която беше на светлинни години от метъла, както правилно отбеляза колегата Калмуков по някое време), после бързичък душ и посещение на малокалибрения гиг на CANCER BATS в София и накрая полет до Париж на следващия ден, за да гледам IRON MAIDEN в известната зала Берси.

Някъде по средата на всичко това успях да се разболея брутално до такава степен, че освен MAIDEN, от Париж не скивах нищо. На всичкото отгоре концертът не беше съвсем от най-добрите, които съм гледал. Не че MAIDEN се представиха лошо, това е практически невъзможно, даже и чисто теоретично, но звукът (към който аз принципно не съм придирчив) беше толкова размазан, че успя да посъсипе безценното иначе преживяване. 

Пред Берси в Париж

В цялата тази десет дневна ваканция с всичките й там противоречиви плюсове и минуси успях да се видя с двама стари приятели, да изпием по няколко хубави бири, да подрънкаме глупости както в доброто старо време, когато бяхме на 15. Успяхме да се натаманим почти пред оградата за АРИЯ и да пеем с пълно гърло. Да гледаме още веднъж бандата, чиито плочи стоят по шкафовете ни вече почти 30 години. Точно така, няма грешка.

С Ария

АРИЯ получиха от мен и бутилка домашна ракия на повече от 10 години, която специално минах да взема от баща ми в Търново. Бях им го обещал още предния път, през 2007. Сега, вече с нов вокалист, пичовете пак изпонаподписаха всичко, което им бях донесъл, а Макс Удалов даже надписа едни палки за малкия. Като порасне може да ги оцени, кой знае...

Макс Удалов подписва палки за малкия Макс

На втората нощ се събудих с усещането, че съм на планинска хижа. Дъждът и мокротията от предишния ден бяха докарали ебати есенния студ. Одеяло ли търсиш?- пита ме Антон докато се мотая в тъмнината на стаята. Не бе- викам. Гледам го, завил се яко. Честно казано, и аз не знам защо станах. То одеялото май беше само едно и без това. 

CANCER BATS щяха да ми строшат врата, обаче не им се получи, защото носът ми вече течеше като кранче за желатинови секрети (нямам идея съществуват ли такива кранчета или моето е било първото в историята), а ентусиазмът ми беше тотално убит от умората.

В Берси

Както казах, в Париж спах. И ядох. С жена ми попаднахме на един доста гаден китайски ресторант, където манджата се мандахерцаше в някаква слуз. Пицарията срещу хотела пък се оказа сръбска и по едно време дойдоха едни и взеха да се целуват по бузите, че и да дрънкат на китара с подпяване на нещо като Сърце мое... В общи линии, разбираш накъде тръгна работата. 

Ако трябва да бъда честен, когато най-сетне се прибрахме вкъщи, изпитах известно облекчение и си казах, че ако наистина не се налага, скоро ще избягвам да си почивам по този начин, защото после, както казват някои, трябва да си починеш от почивката. 

П.С. Благодаря на Васко Катинчаров за снимките от срещата с Ария

МРЪСНИ ДУМИ

Мина най-светлият, най-истински и не знам още най-какъв празник, 24-ти май. В България всички празници са най-светли, не знам дали ти е правило впечатление, също така, епитетът светъл много върви с християнски. 

Колкото по-светли стават празниците, толкова по-примитивни стават празнуващите. И неграмотни. Днес, в светлината на светлия празник, искам да ти споделя няколко думи и фразички, които разни ТВ водещи, измислени звезди и прочие насрани авторитети вече няколко години превръщат в мода. 

Примери? Моля. Харесва ли ти думата агресирам? Ебаси думата, нали?  Какво ще кажеш за думата обран? Използва се когато някоя нискоинтелигентна патка иска да опише скромния характер на друга патка- Ох, тя е изключително обран човек... Тук попадаме на още една дума, която сама по себе си няма никакъв проблем, освен ако не се употреби 15 пъти в изречение, съставено от 20 думи. Става дума за думата изключително. Всичко е изключително. Чак да ти опротивее от изключителност. И като стана въпрос за прекалена и неадекватна употреба, точно тук е мястото на думата уникално. 

Уважаеми тъпанари, престанете да слагате прилагателното уникален пред всяко съществително, което сте намерили в кенефа на собствения си ограничен речник. Българският тълковен речник има следното мнение по въпроса:

уникална, уникално, мн. уникални, прил.

1. Който е единствен, неповторим. Уникална находка.

2. Прен. Който е оригинален, странен.

Някоя си Милица, типична чалга кифла с три стотинки мозък в главата, е използвала тази сложна дума според собствените си виждания (или на този, който й е писал текстчето):

Уникален с главни букви,

пишат новите ти кукли.

На сериозно тя се взима,

щом вярва, че те има.

Уникален с главни букви,

пишат новите ти кукли.

Само че от мене имаш,

червен картон да взимаш.

И така думата уникален става мръсна, че чак мирише. Ето ти няколко примерни заглавия.

МОНАСИТЕ С УНИКАЛЕН КОНТРОЛ НАД ТЯЛОТО

УНИКАЛЕН КАРЪК СЕ ПРОЩАВА С НАЦИОНАЛИТЕ

ВРАТАРЯТ Е ПРЕСЛЕДВАН ОТ УНИКАЛЕН МАЛШАНС

УНИКАЛЕН ПАРЦЕЛ В САНДАНСКИ

ИСТОРИЯТА НА ЕДИН УНИКАЛЕН ЧОВЕК

УНИКАЛЕН ПРОДУКТ ПОБЕЖДАВА БОЛЕСТИТЕ И СТАРОСТТА

Както виждаш, всичко е уникално, неуникални неща просто не съществуват. 

Друга великолепна практика е да се казва определено. Ако искаш да пробваш, трябва да го казваш навсякъде. Определено съм гладен. Определено ми се спи. Определено искам да отида там. Определено не съм съгласен. Не е ясно какво им дава това непрекъснато определяне.

Всичко казано дотук не може да стъпи на малкия пръст на фразата в смисъл- най-мръсния плевел в речта на огромен процент от хората под 50 през последните 10 години. Даже аз не успявам да се отърва от него напълно и продължавам да се мразя, когато го допускам през устата си. Интересното е, че неграмотните тупани го барбаляскат из устата си с такава честота, че започнаха вече и да го пишат, при това по следния начин:

Филмчето не ме грабна смисъл беше мудно и тъпо

Не коментирам липсата на каквато и да е пунктуация. 

Има и други неща, които ми бъркат в здравето, например някой като каже Раздавам се на 100%. Не знам кой и откъде реши, че преди процентите трябва да има на. На 40%, на 50%  и т.н. 

Другото любимо ми е Животът ми се обърна на 360 градуса. Значи прави пълна обиколка тоя твой живот. Причината е, че някой си няма идея каква е разликата между 180 и 360 градуса, въпраки че това се учи в училище още. Важното е да кажеш по-голямото, така ще излезеш по-умен сигурно.

Мога да пиша за това с дни, но имам само една неделя пред себе си, така че предпочитам да я запълня с нещо по-интересно.

П.С. Ще се видим пак на 9-ти юни. Мисля да си почина от всичко наоколо през следващите две седмици, вярвам, че ще ме разбереш.

ARS LONGA, VITA BREVIS

Дълголетието на рок музиката е загадка, която не се наемам да коментирам или анализирам. Колкото повече време минава, толкова по-трудно става да осъзнаеш и разбереш защо и как голяма част от рок парчетата, създадени преди десетилетия, звучат абсолютно адекватно и днес. Имам предвид, само се замисли... Поп музиката от 60-те звучи като поп музика от 60-те. Диското от 70-те и 80-те звучи точно за времето си. Ако си пуснеш някой хит от онова време, няма как да се заблудиш, че това е направено по-рано или по-късно, най-много да сбъркаш в предположенията си с пет-шест години. 

После си пускаш Hysteria на Def Leppard... Хайде сега да видим. Ако не знаеш кога е създаден този албум, ще ти бъде адски трудно да разбереш по звука, защото шибаното нещо звучи все едно е създадено вчера или онзи ден. 

Огромна част от парчетата, които обичаме в рок музиката са вечни. Някой може ли да повярва, че са минали 30 години от момента, в който Iron Maiden са създали и издали The Trooper, например. Повечето от хитовете на 1983 са изчезнали в тоалетната на времето дълго преди да дойде 2013. Бърз поглед към британския чарт за 1983 показва, че в челните позиции тогава са били песни като Too Shy на Cajagoogoo или Wherever I Lay My Hat (That's My Home) на Paul Young. Някой спомня ли си ги изобщо? 

Да, разбира се, по това време Carma Chameleon на Culture Club, Every Breath You Take на The Police, Let's Dance на David Bowie и Billie Jean на Michael Jackson са върховните хитове и трябва да признаем, че въпросните песни са валидни и днес, но всички ги приемат като ретро. Тук идва разликата. Не мисля, че някой смята The Trooper за ретро. Нито Seek And Destroy. Нито Angel Of Death. Това са песни, които за разлика от вече споменатите, все още звучат по големите арени на света, изпълнявани на живо, наред с други, много по-млади песни. Едва ли някой си казва: "Е-е-е-е, това старото парче сега откъде го извадиха, от някоя ретро компилация ли?"

Въпреки безбройните опити през годините рок музиката да бъде дискредитирана, тъпкана, подценявана и избутвана в ъгъла, тя оцеля. Тя оцеля през ню-уейв течението, през диското, през електронната музика и каквото там имаше още. Всичките тези жанрове се изгубиха постепенно или станаха много по-кротки, докато това, което слушаме ние продължава да живее, преражда се, преоткрива се, намира нови вдъхновения и изглежда никак не мисли да умира.