ПЕЦИ ГЮЗЕЛЕВ

Никога няма да забравя първия концерт, на който отидох. Бях недорасляк и майка ми ме заведе. Цялата спортна зала викаше Щур-ци-те-е-е-е с едно много специфично ехо на последното е, което можеш да чуеш и в концертния им албум 20 години по-късно. 

Когато сцената се подпали в червени и зелени светлини, пушеците започнаха да се разстилат към публиката и бандата удари първите тонове оглушах. Беше адски, дори болезнено силно. Светът наоколо стана като ням филм. Поне няколко минути докато се осъзная и започна да чувам по-добре. Не мисля, че някога бих забравил този мой първи интимен концертен миг. Мисля, че той до голяма степен определи какво искам да правя с живота си занапред, въпреки че едва ли съм го осъзнавал на момента. 

И, естествено, моят герой беше Пеци Гюзелев. Формата на китарата, солата, стойката, косата- всичко в този човек беше такова, каквото трябваше да бъде. А точно тогава, около 1987 и 1988 на концерт Щурците звучаха почти като хеви метъл група. 

Имах убийствен плакат от този концерт на вратата на стаята си. От баща ми пък имам един седем инчов сингъл от първите години на Щурците. Преди време успях да си взема подпис от Киро Маричков върху него. Оказва се, че моето семейство е някак свързано с музиката на тази българска група. Дълго време сравнявах всички концерти, на които ходя с онзи паметен концерт в спортната зала на Велико Търново. И до днес, въпреки че не си ги пускам често, Щурците са най-великата българска рок група на всички времена, а Пеци Гюзелев ще остане вечно в съзнанието ми като перфектно изглеждащият и свирещ китарист.

Почивай в мир, Пеци!

ДА СЪДИШ ЗА КНИГАТА ПО КОРИЦАТА

Днес искам да ти кажа колко съм доволен от вълната всякакви коментари за корицата на новия брой на Про-рок. Извънредно съм доволен. Местя го непрекъснато от единия крачол в другия. Толкова съм щастлив! Чета и си разливам кафето от смях. Ако можех и цигарата си щях да разлея, но не мога.

Ще ти кажа защо. Защото предвиждах тази реакция и нямах търпение да й се насладя. Колегата Калмуков е свършил грандиозна работа с това кавър стори и то не само в смисъл на писане, а в смисъл на ефект. А ефектът е като цигански шамар за хралупи. Цигански шамар в слънчев пролетен ден. Пляяяяс! И докато хралупата още не може да осъзнае какво е станало, опакото на дланта пердаши и от другата страна. Пляяяяяс!

Искам да ти кажа две неща, приятелю. Първо, BMTH е просто една банда. Съвременна банда. За някои странна, за други-не, за трети даже противна. Само че си остава банда. Нито са те обрали, нито са ти спукали гумите на колата, нито са чукали сестра ти, нито се налага да живееш с тях. Даже не се налага и да ги слушаш, ако не искаш. Какъв тогава ти е шибаният проблем? Не твоят конкретно, а на тези, които реват като дефлорирани магарици. Разбирам донякъде. Не се кефиш различните хора да имат различен вкус. Искаш всички да са като теб. Даже ако можеш, ще забраниш туй-онуй, признай си, влече те. Всъщност, ще забраниш всичко освен своя собствен вкус. И без това другото е лош вкус. Другото е гей. Хомо. Тоя е много хомо, оня е ебати гея. Само твоите хора са всепотентни мъжкари с два хуя и всеки е по-дълъг от другия.

Второто нещо. BMTH са просто една банда. Бандата, която сложихме на корицата на Про-рок този месец. Защо? Защото за разлика от други, продължаваме да гледаме какво става около нас. Защото ни харесва, че музиката, с която сме израснали предлага супермного варианти и възможности, тя е калейдоскоп от емоции. Разнообразието, спектърът, стотиците разновидности, хилядите творчески разклонения- всички тези неща са в основата на дълголетието на рок музиката. Без тях всичко щеше да е един приятен, но блед спомен от 60-те. Спомням си, когато метъл списанията за първи път сложиха PEARL JAM и SOUNDGARDEN на кориците си. Реакцията беше същата, но в друго време.

39 ЗЛАТНИ ГОДИНИ

Знаеш ли, първоначалният ми план беше днес да стана, да пия кафе, да изпуша една цигара и после да седна да напиша нещо гадно, саркастично и обидно, но още докато насъбралата се през нощта пикня чуруликаше по вътрешността на тоалетната чиния, осъзнах, че няма да ми се получи. Не и днес.

Днес, казах си кисело, изглежда пак ще е някаква авторефлекция с минорен нюанс. С възрастта се научаваш да се подчиняваш на вътрешния си глас, иначе ще пишеш и ще триеш да второ пришествие и ще се питаш защо не звучи добре. Защо? Ми 'щото ако ти се слуша THE BEATLES няма да си пуснеш SEX PISTOLS или обратно. Не се напъвай.

Възрастта... Скоро навърших 39. Когато бях на 15 смятах, че хората по на 25 години са дъртаци, а тези по 30 са с единия крак в гроба. За 40 не си спомням да съм си мислил изобщо. С годините се научаваш да вдигаш границата на, как да го кажа, приемливата възраст. Има два варианта, всъщност. Първият е да се научиш да хленчиш колко си стар и да изпадаш в самосъжалителни тиради всеки път щом си намериш публика. Публиката, естествено, се прозява с добре отрепетирана емпатия и негласно те коронова като най-скучния пръдльо на годината, а ти откриваш, че хленченето има необяснима притегателна сила и ставаш професионалист. Вторият вариант е да откриеш красотата на момента. Никога не си бил на 39 преди и няма да бъдеш отново, така че си заслужава да видиш за какво става въпрос. Както са казали хората, както си го направиш, така ще е.

Не отричам, че остаряването има неприятни странични ефекти. Например, все по-често имаш вътрешното усещане, че не си заслужава да си отваряш устата всеки път, когато те питат за нещо. Все по-малко стават нещата, които не си виждал преди. Ставаш циничен. Осъзнаваш, че   вече нямаш желание да разбиваш стени с глава, нито да променяш света. Развиваш една особена житейска философия, в центъра на която стои едно голямо НЕ МИ ПУКА и това не просто поза, а механизъм за оцеляване.

Като казвам всичко това, нямам предвид, че обичам по-малко нещата, които обичам. Напротив, обичам ги повече от преди. Разбирам ги повече от преди. Разбирам себе си повече от преди. Когато бях на 20 бях принуден да живея със себе си, а сега не съм си квартирант. Смятам това за забележително постижение.

Никога не съм се сравнявал с никого, но към края на моята любовна афера с групарството си додох ясна сметка, че докато сме обикаляли по пътищата и студиата, докато сме спали по хотели и сме мизерствали като плъхове, за да продължаваме да свирим, докато сме купонясвали безпаметно и сме изживявали някаква своя собствена рокендрол фантазия, с всичките му там момичета, драми, леки наркотици и тонове фалшив и истински алкохол, някои мои връстници успяха да си купят коли и къщи, да натрупат пари, да се оженят, да се сдобият с деца и ултимативно да се разведат. Всичко това- преди на мен дори да ми хрумне, че бих могъл да създам семейство. Чий живот е бил по-интересен? Хм...

На 39 се чувствам удобно в кожата си. Мисля, че така би се чувствал всеки, който е осъзнал, че животът не се върти около това да правиш пари, да блъскаш като говедо и да умреш невеж за възможностите, които той ти дава. Парите би трябвало да са средство, а не цел. Имаш право на избор. Пътищата винаги са повече от един.

СТЪКЛО В ПРЪСТА

Това се случи много отдавна. Бях ученик в гимназията. Странни времена... Или поне така ми се струва, погледнато от днешна гледна точка. Бяхме навън една вечер с най-добрия ми приятел от детството, живяхме врата до врата 18 години, Илианския. Не знам той спомня ли си тази случка или не, но предполагам, че си я спомня. Оказва се, че след толкова много години, когато се срещнем, установяваме, че помним неща, за които никой не е отварял дума десетилетия наред.

И така.. Прибираме се към къщи. Пътуваме в автобуса. Номер 11, мисля, че по това време още не го бяха преправили на 110. Класически Икарус, от дългите, вече не се виждат много такива. Тъпото на тия автобуси им беше, че вратите се отваряха супер бавно. Пффф... Първо се чува звук, после вратите започват да се отварят и накрая, ако имаш късмет, ще се отворят без да им помагаш с ръка. Спира автобусът на нашата спирка. Чува се характерното пффф. Вратите бавно започват да се отварят. Много бавно. Аз съм на стъпалото. Илианския е зад мене. Отзад има още някакви хора, но не много, защото е вечер. По едно време губя търпение и извиквам Айде, б-е-е-е! Бутам стъклото на едната врата или може би го натискам, не си спомням точно. При всички положения, каквото и да е било, не е било силно. Изобщо.

Сега, нямам идея съществува ли такова нещо като умора на стъклото или не, обаче при това леко побутване изведнъж се чува адски трясък и огромното стъкло на вратата се чупи на парчета, все едно съм го ударил с някакъв тежък железен предмет. Честно казано и аз не разбрах какво се случи в първия момент. Стоях на стъпалото абсолютно шокиран. Илианския вика: Кво стана бе? Бягай- казах и хукнах през платното към стълбите, които водиха надолу към квартала. Той след мене.

Бяхме адски бързи. Естествено, не светнахме осветлението във входа. Стояхме на тъмно на площадката между два етажа и гледахме нагоре към спирката. Автобусът постоя още малко и тръгна. Размина се, помислих си. После си погледнах ръката. Цялата беше в кръв. Усетих поне четири или пет парчета стъкло в дясната си длан.

Прибрах се и почистих раните. Извадих всички стъкла без едно- в показалеца. Беше тънко и дълго като игла. Усещах го, но нямаше как да го хвана, за да го извадя. Беше доста дълбоко. Да кажа на нашите? Абсурд! Аз се оправям сам. Освен това съм тийнейджър и нямам доверие на никого. Освен това явно обичам да се замесвам в неприятности. Освен това по всяка вероятност нямам желание да ми бъдат задавани въпроси.

Близо седмица се опитвам безуспешно да извадя шибаното стъкло от пръста си. Изпробвах всички възможни и невъзможни методи. Използвах дори две бръснарски ножчета. Не. Чувах стъргането на стъклото вътре в месото, но не успявах да го измъкна навън. Беше адски тънко, мамка му. Пръстът ми постепенно се влошаваше. Естествено. Знаех, че скоро ще ми се наложи да се разприказвам за случилото се. Наясно бях, че ще стигна до хирургията, затова в петък реших, че ще си дам още два дни- събота и неделя, а после ще говоря с баща ми и майка ми. Не ми харесваше, че трябва да го направя, но явно нещата се усложняваха.

В неделя  бяхме на екскурзия с класа ми на Света Гора. Беше средно забавно. По едно време тръгнахме нагоре по хълма сред шубраците и дърветата. Стръмно, покрито с листа, влажно и усойно. Подхлъзнах се и за да не падна, се хванах с дясната ръка за едно дърво. Направих го инстинктивно. Едва ли щях да посегна съзнателно с ръката, в която имам забито стъкло. Както и да е, направих го.

След няколко секунди погледнах пръста си. Стъклото беше излязло. Тънко и дълго като карфица. Като миниатюрен сталактит. Приличаше на кристална игла. Разгледах го. Нямах никакъв шанс срещу гадното копеле. Беше перфектно, безпогрешно произведение на случайността. Съвършено. Само един инцидент като този можеше да обезвреди резултата от друг инцидент. Едва ли съм мислил толкова философски в онзи момент. Помислих си, че съм се отървал. И бях щастлив. Сигурен съм, че познаваш това чувство. Няма как да не ти се е случвало. Защото въпреки гадостите, които се налага да преживяваме, въпреки многото моменти, в които сме се питали защо съм такъв карък, съществуват и моменти, в които съдбата ти помага. Нещо като предупреждение да не продължаваш да бъдеш глупав и следващия път. Защото следващия път ще си бил предупреден. Няма да има извинение.