PAY TO PLAY

Онзи ден влязохме в един бар, но си платихме 10 кинта на входа. Имало група. То всъщност освен групата, нас и трима зяпачи, други хора нямаше. А, чакай, барманът беше там. Празнотека. Бандата (не й помня името) свиреше Sweet Home Alabama, а ние си купувахме бири от празния бар. Момчетата свириха сносно, обаче цялата ситуация беше малко... тъжна. Така поне я окачествиха двама приятели, които са видяли доста неща за последните 25 години.

На мен освен тъжно, ми изглежда и малко унизително. Наясно съм, че не всички банди по клубовете искат да стават известни, да записват албуми и да правят истински концерти, но да свириш пред пет души, двама от които директно отидоха в най-далечния ъгъл на заведението, че да си чуват приказката... Унизително е, за друга дума не се сещам.

Тази случка ме накара да се замисля как се чувстват тези хора. Даже не точно тези, защото тези бяха от по-възрастните, може би имат друга работа, правят го за собствен кеф, взимат някакви стотинки, пият по едно и си събират партакешите по домовете в малките часове на деня. Не, имах предвид онези, другите- тези дето разни мои колеги се скъсват да ги хвалят колко са велики и добри, а те правят пет концерта в България, наречени национално турне и още пет в избрани мазета на държави от Централна и Източна Европа. Големият психологически сблъсък, казват, се случва, когато се срещнат мечтите и реалноста.

Минаха времената, когато българските групи събираха по 600 души на концерт. По обясними причини. Те сега и много чужди групи не могат да съберат толкова. Въпреки това, нито тогава, нито сега сме имали нормална клубна сцена. Никога не сме имали.

В началото на 90-те клубовете искаха от групите да свирят кавъри, а сетовете продължаваха по 4-5 часа. После се създаде практика много от клубовете да лъжат музикантите и да не им плащат хонорари след концерта. Да не говорим за противната практика да свириш на три или четири части по 40 минути. Другото готино нещо беше, когато охраната, която събираше парите за вход, вземе, че си задели половината пари за себе си. В края на вечерта бандата взима по-малко от озвучителя. Малко е унизително. Ако забелязваш, пак използвам тази думичка.

В края на миналото десетилетие почти никой не искаше жива музика в заведението си. Това намаляваше притока на клиенти. Някои пускаха групи само делнични дни, без петък, естествено, и го правеха, за да подкрепят българската сцена. Дрън-дрън. Някои може и за това да са го правели, но други видяха възможност да си вдигнат приходите през седмицата като карат бандите да си плащат, за да свирят. Така или иначе няма клиенти, поне ентусиастите да снасят.

И така, първо, много здраве на тия, които твърдят, че имало сцена тук и някакви гениални групи имало. Нищо такова няма и никога не е имало. Има няколко банди, които събират повече хора от другите. Има няколко банди, които си скъсват задниците от бачкане и заслужават уважение. Другото е машина на времето, приятелю, празни барове, в които не се пуши, защото няма кой да пуши даже като им съсипаха бизнеса на хората. Другото е суета- детски мечти и ентусиазъм в комбинация с непремерени и нереални суперлативи от хора, които като мене си тракат по клавиатурата, когато не са заети да слушат музика, която не била създадена в България.

Какво може да се роди там, където съдържателите на клубове искат бандите да си платят, че да свирят? Какво може да се роди от трима зяпачи публика? Два кавъра и половина? Трибют банди? Музикален бизнес? Продажби? Не ми отговаряй, това бяха реторични въпроси.

SHOPLIFTING

Преди известно време (може би две години) в едно магазинче за рокабили дрехи и аксесоари в Берлин видях надпис на касата, който гласеше You shoplift, you die! Стана ми весело. Сетих се как като бях между 16 и 18, т.е. времето, в което не различаваш главата от задника си, заедно с разни приятелчета практикувахме шоплифтинг, само че не знаехме термина, естествено.

В началото на 90-те често гепихме книги от книжарниците и касети от музикални магазини, стига да имаха неблагоразумието да ги излагат на прекалено изкушаващи места. Някъде в средата на бума на касетите с обложки (преди това нямаше такива екстри, а след това всичките станаха такива) в Търново отвориха един магазин, тъпкан с всички възможни заглавия, излязли по същото време- фрашкано с касетки- зад щанда, пред щанда, под щанда. Един приятел редовно караше продавачката да му покаже и пусне нещо зад гърба й и когато тя се обръщаше той ловко бръкваше под щанда и вземаше нещо предварително набелязано. И понеже си падаше по дет метъла, а това беше епохата на най-силните дет метъл албуми, взимаше или UNLEASHED, или INCUBUS или онзи CANCER, май първия, в който свиреше Джеймс Мърфи. Справяше се доста добре и за нула време ни вкара в занаята.

Няма да ти казвам, че не сме имали пари и затова сме го правели. Първо, не беше чак толкова редовно и второ, изобщо не беше заради парите. Правехме го заради тръпката. Мисля, че тогава всичко правехме заради тръпката, стигахме до брутални крайности във всичко. Гепенето на книги и касетки даже не беше чак такава крайност, нищо, че някои ги хванаха един-два пъти и усещането сигурно не е било от най-яките. Случвало ни се е и да бягаме след такива изпълнения. Както и да правим стандартната бомба в няколко заведения. Винаги на големи или по-малки тълпи- хлапета, които тичат. Тичат по слънчевите или по нощните улици на собствения си град под радара на неодобрителните погледи на възрастните. Чупят бутилки, крещят, задигат разни неща заради самото задигане.

Много по-късно научих какво означава чуждицата шоплифтинг. Разбрах също, че това е нещо малко по-различно от кражбата, защото го правят предимно тийнове и млади хора. Разбрах, че в САЩ най-шоплифтваните книги са тези на Буковски (каква изненада!) и Керуак.  Разбрах, че шопфитингът бележи своебразен пик между 2 и 4 следобед. Най-важното, разбрах, че не сме открили топлата вода. Не че сме искали да я откриваме. 

Не се опитвам да омаловажа задигането на цигари и бира от магазина. Въпреки че шоплифтърите са аматьори и в по-голямата си част нямат намерение да стават професионални крадци и рецидивисти с неясно бъдеще, винаги има риск да попаднеш на неподходящи хора или да тръгнеш по път, който води към затворническа кариера. 

Само че аз не съм тук да раздавам морал, нито да се правя на адвокат. Само ти разказвам с какви глупости се забавлявахме, когато не крещяхме Seek And Destroy, примерно, с усилената на макс уредба в дома на някой от нас, ако родителите му бяха заминали за уикенда. Това ми напомня за първите секунди на Cliff 'Em All, когато METALLICA влизат в един магазин (можеш да видиш този момент по-горе) и задигат доста количество бира. Режисирано, разбира се, но иди го обясни на малките бийвъси и бътхеди пред телевизора. Всичко на този VHS е истина. Шоплифтинг? Кражба? В края на краищата всичко опира до приятелите и хормоните.

ROCK THE POLITICS!

Съществуват две тези по отношение на връзката между музиката и политиката. Първата твърди, че музикантите не бива да докосват политически теми дори с двуметрова пръчка, а втората е, че подобно на всяко изкуство, музиката не може да избяга от проблемите на реалността, а това директно води до политическите условия- в миналото, настоящето и бъдещето.

Избрах тази тема заради нещата, които се случват по улиците на България през последните денонощия. Ако е вярно, че едните могат да плащат на протестиращи да свалят другите, а другите, от своя страна да плащат за протести срещу първите, вече никога няма да бъдем сигурни колко автентична е улицата. За съжаление.

Тогава не е ли всъщност автогол за един музикант да прегръща някаква политическа идея? Не е ли мръсно и долно? Честно казано, раздвоен съм по отношение на вярата в каузата, но по отношение на това да си продаваш задника и да свириш по митинги на политически партии без да вярваш в тях, съм категорично и абсолютно отвратен като студент от кюфтетата в студентския стол.

Иначе, през годините рокендролът е показвал сериозно отношение към политиката. Понякога. понякога не толкова. Кои банди са политически обвързани? Веднага ти хрумват RAGE AGAINST THE MACHINE и SYSTEM OF A DOWN, защото посланията им са най-дразнещи и нахални, обаче историята е виждала и по-важни и интересни имена.

Да започнем с MC5 от Детройт, които взривиха своите социополитически и конракултурни послания в края на 60-те на миналия век. По-точно? Моля. MC5 блъскаха с юмруци пополицейските своеволия, материализма, условията в затворите и прочие. Напълно автентично. Те бяха с ултра леви убеждения. Историята вечно ще помни техния концерт през 1968 със сблъсъците между полицията и студенти, демонстриращи срещу убийството на Мартин Лутър Кинг. Боб Дилън? Нийл Йънг? Техните песни винаги са носили някакъв социален и политически заряд.

Когато THE SEX PISTOLS казаха, че режимът на кралицата е фашистки, а пред Обединеното Кралство няма бъдеще, те си навлякоха забрани, беше им отказан достъп до големите радиостанции, но освен всичко останало, станаха и по-популярни. Автентично? Може би да, въпреки че прочутият бизнес нюх на техния мениджър Малкълм Макларън оставя място за съмнение.

Като оставим това, независимо дали обичаш или мразиш пънка, той е движеща сила на възможно най-крайни политически заряди. В RAMONES имаше един демократ и един консерватор, но това не им пречеше да бъдат велики. CRASS и DEAD KENNEDY'S съответно във Великобритания и САЩ открито проповядваха анархия. Работниците във фабриките за грамофонни плочи не искаха да печатат изданията на първите, защото освен всичко, те бяха и срещу християнсктие ценности. Вторите пък бяха плод на прогресивната мисъл на Джело Биафра- по-късно кандидат за президент с лява платформа. Същото се случи и с фронтмена на T.S.O.L. Не можем да не споменем THE CLASH, ANTI-FLAG, DISCHARGE, BLACK FLAG и любимите ми WARRIOR SOUL.

Философията на бунта срещу всичко и всички, антиконформизмът, агресивната реакция от безсилието да промениш системата- ето това е политическият модел на онези, които избират да вкарат музиката си в политически контекст. Независимо дали става въпрос за десни или леви, за расисти, нацита, комунисти или анархисти.

У нас почвата е повече от благоприятна. На всички ни стана ясно, че независимо за кого гласуваш, сенките, които упраляват държавата са едни и същи. Те имат свои интереси, а политическите партии са техни превозни средства, които държат на власт докато им свърши бензина, образно казано.

Интересното е, че крайно политически ангажирана музика при нас няма. Сещам се само за АМОРАЛ, но там няма платформа, само несъгласие. Дори и да се появи политическа рок банда, дали ще бъде автентична? Дали няма да сменя философията според фондонабирането? Кой знае...

МИЛА ВАКАНЦИЯ

Освен мила, беше и странна. Най-странната, която съм имал от доста време. Първо карах 1000 + км. до Каварна и обратно, най-вече заради АРИЯ и THUNDER, като този път това упражнение ми се стори по-уморително от всякога, независимо от непрекъснатия смях в колата и многото часове музика (повечето от която беше на светлинни години от метъла, както правилно отбеляза колегата Калмуков по някое време), после бързичък душ и посещение на малокалибрения гиг на CANCER BATS в София и накрая полет до Париж на следващия ден, за да гледам IRON MAIDEN в известната зала Берси.

Някъде по средата на всичко това успях да се разболея брутално до такава степен, че освен MAIDEN, от Париж не скивах нищо. На всичкото отгоре концертът не беше съвсем от най-добрите, които съм гледал. Не че MAIDEN се представиха лошо, това е практически невъзможно, даже и чисто теоретично, но звукът (към който аз принципно не съм придирчив) беше толкова размазан, че успя да посъсипе безценното иначе преживяване. 

Пред Берси в Париж

В цялата тази десет дневна ваканция с всичките й там противоречиви плюсове и минуси успях да се видя с двама стари приятели, да изпием по няколко хубави бири, да подрънкаме глупости както в доброто старо време, когато бяхме на 15. Успяхме да се натаманим почти пред оградата за АРИЯ и да пеем с пълно гърло. Да гледаме още веднъж бандата, чиито плочи стоят по шкафовете ни вече почти 30 години. Точно така, няма грешка.

С Ария

АРИЯ получиха от мен и бутилка домашна ракия на повече от 10 години, която специално минах да взема от баща ми в Търново. Бях им го обещал още предния път, през 2007. Сега, вече с нов вокалист, пичовете пак изпонаподписаха всичко, което им бях донесъл, а Макс Удалов даже надписа едни палки за малкия. Като порасне може да ги оцени, кой знае...

Макс Удалов подписва палки за малкия Макс

На втората нощ се събудих с усещането, че съм на планинска хижа. Дъждът и мокротията от предишния ден бяха докарали ебати есенния студ. Одеяло ли търсиш?- пита ме Антон докато се мотая в тъмнината на стаята. Не бе- викам. Гледам го, завил се яко. Честно казано, и аз не знам защо станах. То одеялото май беше само едно и без това. 

CANCER BATS щяха да ми строшат врата, обаче не им се получи, защото носът ми вече течеше като кранче за желатинови секрети (нямам идея съществуват ли такива кранчета или моето е било първото в историята), а ентусиазмът ми беше тотално убит от умората.

В Берси

Както казах, в Париж спах. И ядох. С жена ми попаднахме на един доста гаден китайски ресторант, където манджата се мандахерцаше в някаква слуз. Пицарията срещу хотела пък се оказа сръбска и по едно време дойдоха едни и взеха да се целуват по бузите, че и да дрънкат на китара с подпяване на нещо като Сърце мое... В общи линии, разбираш накъде тръгна работата. 

Ако трябва да бъда честен, когато най-сетне се прибрахме вкъщи, изпитах известно облекчение и си казах, че ако наистина не се налага, скоро ще избягвам да си почивам по този начин, защото после, както казват някои, трябва да си починеш от почивката. 

П.С. Благодаря на Васко Катинчаров за снимките от срещата с Ария