ПРОДАВАЧЪТ НА БАЛОНИ

Дани се наведе и взе окървавеното безформено нещо, което падна до обувките му секунди след изстрела. Ухо. Това беше ухо. Не цялото, разбира се, но човек можеше лесно да познае какво е. На няколко метра от него лежеше простреляният- възрастен човек, може би на 65 или 70. Куршумът беше откъснал дясното му ухо и отнесъл част от главата му. Тялото му все още се гърчеше в конвулсии. Дани погледна нещото в ръцете си, изхвърли го, обърна се и повърна двете яйца с препечената филия, които изяде на закуска. Защо изобщо го беше взел? Нямаше никаква идея. Направи го спонтанно. Изобщо не помисли. От другия край на улицата се чуваше ехо от полицейски сирени. Щяха да бъдат тук след по-малко от половин минута. Черният автомобил, от който дойде изстрела отдавна го нямаше. Пристигна изневиделица, спря рязко със свирене на гуми и изчезна в сутрешния смог на квартала. Дани се огледа. Наоколо не се виждаше никой. Беше пусто и някак тенекиено, все едно небето беше от метал и служеше за капак на града. Тъкмо когато Дани възнамеряваше да излезе от вцепенението и да предприеме конкретни действия по отношение на бягството си от местопрестъплението зад него някой се обади:

- Малкият?

Той почти подскочи от уплаха. Обърна се. Продавачът на балони беше толкова висок, че се наложи да вдигне глава и да погледне нагоре. Лицето му изразяваше нещо средно между загриженост и наслада. Не се усмихва- помисли си момчето- но изглежда, все едно се усмихва. Звукът на сирените от дъното на улицата се усили.

- Рано или късно ще ти се наложи да обясняваш- вдигна вежди високият мъж- Особено след като реши да си поиграеш с ухото на онзи приятел там- кимна в посока на трупа. Дани забеляза, че балоните, които държи странният продавач са избелели и стоят леко отпуснати на въженцата си. Не са от днес, може би даже не са от вчера- каза си хлапето. Сети се за балоните които купуваха с майка му, когато ходеха в парка през уикендите. Те завършваха живота си неизменно по един и същи начин- седмица по-късно в ъгъла на стаята му. Тези изглеждаха по същия начин.

-Май нямаш много клиенти тук, а?- попита плахо момчето. Лицето на мъжа бързо помръкна и той се наведе заплашително над Дани. Очите му бяха ясни, но в тях имаше нещо безумно. За момент сключи вежди и впери очи в събеседника си. Изглеждаше на не повече от 40, но изражението го състаряваше до прага на някаква неподозирана старост, за която Дани предпочиташе да не се замисля. Облеклото му, ако въобще можеше да се нарече облекло, беше странно, сякаш току що беше излязъл от банята, само че от пръв поглед се виждаше, че банята не е сред любимите му места. Върху парцаливата сива тениска с износена и мръсна яка в разрез с всякаква общоприета естетика беше наметнал халат на лилави и жълти райета, а отдолу носеше долнище на болнична пижама с неопределен цвят. Продавачът отвори уста и езикът направи бавен кръг по безцветните устни. После изрече:

- Бих могъл да те пречупя още сега, момче. Мисля, че чудесно знаеш кой съм и защо съм тук. Не е много умно от твоя страна да се правиш на ударен. Нали?- Направи няколко секунди пауза, но вероятно не за да получи отговор на реторичния си въпрос, а да добави драматична нотка, от която всъщност нямаше нужда, след което повиши тон- Сега бягай! Бягай бързо и не се обръщай.

Дани се отърси от шока и се втурна напред към кръстовището, зави вдясно и хвана павираната уличка , след стотина метра направи рязък ляв завой и седем минути по-късно завърши бясното си препускане задъхан и плувнал в пот. През цялото време имаше чувството, че е ужасно бавен, сякаш нещо му пречи да движи краката си. Сърцето му биеше в слепоочията, а периферното му зрение беше изчезнало. Усещаше езика си сух и залепнал за небцето. Не му стигаше въздух. Все още можеше да чуе полицейските сирени, въпреки че звукът им се смесваше с ежедневния градски шум. Същият градски шум, който отсъстваше на мястото на убийството. Погледна ръцете си. По пръстите имаше кафяви, лепкави петна от кръвта на зловещия трофей, към който прояви нездрав интерес преди малко. Вече нямаше опасност. Поне за момента. Повече се притесняваше от мърлявия продавач на балони, може би защото наистина знаеше кой е и какво иска. Само дето нямаше как да е истина. Направо беше невъзможно. И все пак… Той беше там. Извисяваше се над него и се усмихваше, въпреки че физиономията му изглеждаше абсолютно безизразна, също както си го спомняше от десетките, не, стотиците сънища, в които идваше в стаята му през нощта и се надвесваше над него. Дани нямаше как да забрави. Опитваше се да зарови спомена, да го погребе, само че той се връщаше отново и отново, видоизменяше се и го нападаше с нова сила. Високият мършав продавач на балони влизаше безшумно, след като вратата пред него се отваряше сякаш от невидима ръка  и по същия, съвършено беззвучен начин се затваряше зад него. В този момент очите на малката нощна лампа във формата на снежен човек, която майката на Дани винаги слагаше зад тежките зелени завеси, започваха да мигат френетично, все едно някой изпращаше през нея морзови съобщения. Странният мъж изваждаше огромен нож, вдигаше го над главата си и с рязко движение надолу го забиваше в спящото момче. Дани познаваше добре този сън. Беше го сънувал достатъчно дълго, за да знае всички детайли от начало до край. Всеки път беше еднакъв, но не по-малко ужасен. Беше го сънувал години наред, когато изведнъж спря. Случи се преди година. Той никога не беше подозирал, че в един и същи ден ще стане свидетел на убийство и ще види наяве най-лошия си кошмар.

*

Дани се събуди внезапно, почти насилствено. Опита се да отвори очи, но веднага щом настойчивият слънчев лъч, процеждащ се нахално през процепа на завесите го заслепи, сложи ръка на очите си и се обърна на другата страна. Беше плувнал в пот и можеше без усилие да усети смрадта около себе си. Отвратително. Лъчът продължаваше да се опитва да създава пряка пътечка към възглавницата му, като по пътя си играеше с милионите прашинки, летящи хаотично из спарения въздух на стаята. Усещането за вакуум се усилваше от липсата на какъвто и да било звук. Зад лявата завеса се виждаха очертанията на снежния човек. Преди няколко месеца той беше изгубил главата си след лошо падане на пода и сега изглеждаше направо гротескно. Дани най-после осъзна, че беше сънувал. Отново. Кошмарът се бе завърнал. Продавачът на балони очевидно никога нямаше да си отиде от живота му. Момчето въздъхна уморено и отпусна глава на възглавницата. Пъхна дясната си ръка под нея и в следващия момент напипа нещо. Беше меко и някак пихтиесто. Дани се пребори с позива си да повърне и с усилие на волята извади нещото. Беше човешко ухо- откъснато, покрито с кафява съсирена кръв и мирис на ръждясала ламарина. Сред четирите панелни стени на десетия етаж на блока се раздаде нечовешки вик, в който изненадата, страха и ужаса се бореха за превъзходство. Няколко минути след това входната врата на един от апартаментите се отвори без звук и от нея излезе висок слаб мъж на средна възраст с раздърпан халат на лилави и жълти ивици.

ЩАСТИЕ

Тази сутрин небето изглеждаше близко като тавана на стаята ми, само че цветът му не беше мръсно бял като на старата мазилка, а метално сив. От него падаха тежки снежни парцали. Отворих прозореца и погледнах нагоре. Парцалите се срещнаха с лицето ми. Идваха изневиделица. Сякаш някой ги произвеждаше на няколко метра от мен и ги пускаше с невидима машина за сняг от стар филм, но не се топяха, защото  кожата на лицето ми беше студена, устните ми бяха ледени, а очите ми-широко отворени. Усещах погледа си различен, някак прозрачен и изкристализирал. Снегът беше покрил цялата улица пред къщата. Нямаше жива душа. Можех да се закълна, че чувам необичайната тишина наоколо. Липсваха следи от котки и кучета. 

Нямаше ги нито целенасочените отпечатъци от обувки, нито чупливите птичи следи от раните часове на деня. Плашещата девствена белота се беше възцарила по цялото протежение на улицата и за няколкото си часа присъствие вече беше успяла да намери баланса в отношенията си с грозните сиви къщи и чените скелети на оголените дървета. Поех си въздух и затворих очи. Очаквах да се насладя на типичния зимен мирис на изгорели дървени въглища, но за моя изненада във въздуха имаше само студ с аромат на внезапна преждевременна смърт. Притворих прозореца. Часовникът на стената беше спрял, очевидно преди часове, защото показваше три без нещо. Трябва да е било през нощта. Снощи всичко си му беше наред, помислих си. Ти също беше наред, каза ми един безизразен леден глас в главата, когото побързах да прогоня обратно. Някога много отдавна гласовете в главата ми все още имаха значение, но после разбрах, че всички искат едно и също- да ме объркват. Само че дори да го осъзнаеш, не можеш да ги изключиш от контакта просто ей така. Не. Трябваше ми много време, за да се науча да пренебрегвам шума в мозъка си. Един ден осъзнах, че вече го няма. Беше си отишъл завинаги. Чувството за тревожност и обърканост също си беше отишло. Изведнъж започнах да чувам единствено ехото на собствения си глас в моята собствена празнота- празнотата, за която копнеех от дете. 

В стаята започна да навява, затова се пресегнах и затворих прозореца плътно. Той скръцна в съгласие. Усмихнах се. Почистих лицето си от снега и огледах стаята. Моята стая винаги е била негостоприемна- стари и скъсани тапети с полепнала мръсотия от времето, сажди и паяжини в ъглите, непран килим, разяден паркет, изтърбушено легло и една паянтова маса, отрупана с боклуци. Къщата е стара. Всичко в нея е старо. Животът ми е стар. Погледнах се в огледалото. Очите ми са зелени и стари. Аз съм стар. Никога не съм се чувствал по различен начин, дори когато светлите слънчеви петна през пролетта си играеха върху скъсаните места на лилавия килим и стопляха малки парчета от счупената атмосфера в къщата. Дори тогава усещах, че всичко е свършило, въпреки че за мен никога не е започвало. Това не беше чувство на безнадеждност или обреченост, а на спокойствие. Никой не ми повярва, че мога да бъда щастлив с всичко това наоколо. Какво е щастието? За някои хора то е семейство и деца, за други е здраве, за трети да работят до побъркване, а през уикендите да се правят на глупаци по планините край града. За мен щастието е друго нещо. Аз съм щастлив, когато не виждам човешки следи по чистия сняг. Тази сутрин бях щастлив за първи път през живота си. Отново погледнах в огледалото и се усмихнах. На себе си. Най-искрената усмивка е тази, която можеш да си подариш сам, когато си доволен от себе си. 

Тишината отвън продължаваше да кънти като празна тенекиена кутия в главата ми. Излязох от стаята и прекосих мрачния, скърцащ коридор към банята. За миг малкото прозорче в горния край на стената ме ослепи с бялата си светлина, после очите ми свикнаха и очертанията в помещението започнаха да възвръщат нормалните си форми. Завъртях крана и облях лицето си с ледена вода. Знаех, че е ледена. В къщата водата винаги е била ледена. Този път не я усетих така. Свикнал съм, помислих си. След толкова години най-после свикнах с проклетата студена вода. Къпал съм се с нея, подмивал съм се, бръснал съм се, газил съм в нея, когато малката мивка е запушена с косми и прелива от всички страни. Дрипавата кърпа на ръждясалата закачалка на вратата беше неприятно влажна от снощи. Така е става, когато имаш голяма запусната брада и тя задържа сапунената вода- избърсваш си лицето и попиваш. Само след минути щях да изляза, да прекося двора, да изляза през външната врата и да оставя първите човешки следи в този все още неопорочен бял и студен свят. Харесваше ми да жонглирам с тази мисъл в главата си, докато навличах джинсите и дебелия балтон, докато завързвах връзките на старите си войнишки кубинки с напукани подметки. 

Сега. Сега. Сега. Ключовете бяха на масата до цигарите и запалката. Взех си една и я запалих с отработено движение, на което би завидял някой от героите на Джон Уейн. За секунда целенасочената ми идея беше прекъсната от простичката мисъл, че съм добър в  паленето на цигари. Доста добър. Ако животът ми зависеше от това, щях да бъда на върха на хранителната пирамида. Със сигурност. Пуснах си още една усмивка. Не погледнах в огледалото, но бях сигурен, че е още по-искрена и чаровна от предишната. Вчесах дългия си бретон назад и си сложих шапката на главата, точно над веждите- нито по-нагоре, за да не изглеждам като кретен, нито по-надолу, за да не бъде претенциозно. Тези неща имат значение. Нищо, че смисълът им е важен единствено за мен. Тази сутрин дори цигарата нямаше вкус, все едно ближех бонбон през найлон. Странно, но в никакъв случай  неприятно… Просто странно. 

Треснах вратата на стаята си, минах отново през миризливия и сумрачен коридор, само че този път спрях до вратата в дясно. Гадната миризма беше изчезнала. Хм. Не бях забелязал, когато отидох до банята първия път. Заключих след себе си и взех двете стълбища на бегом. Озовах се навън, после излязох през външната врата на улицата. Супер. Все още никой не беше стъпвал по чистия сняг. Никакви следи. Щях да бъда първия. Спрях, вдишах и издишах. Очаквах да видя как от устата ми излиза пара, но не излезе нищо. Затворих врата след себе си и видях на нея пресен некролог. Моят.

ЗАЩО ВЕЧЕ НЯМА СМИСЪЛ ДА КРАДЕМ МУЗИКА

Защото ни мързи да гледаме. Някога седяхме тихо по един час до два касетофона, единият от които правеше запис от микрофон, а днес няма дори да свалим нещо, което не са стриймнали предварително, какво остава за прибавяне към библиотиката на плейъра или (не дай си боже) купуване. Нещото се купува евентуално, ако преди това си го спукал от слушане на телефона, компа или каквото там, но не стереото, защото 90% от нас вече нямат такова нещо, а 50% от тях изобщо не знаят какво е това.

Вече ни мързи дори да крадем, да сваляме, да споделяме-който както му е удобно, фактът си остава в сила. А и защо да го правим, когато имаме Spotify с Premium план, който ти позволява да слушаш огромна част от музиката, която някога е била произведена на тази планета срещу таксата от 9.99 $ не месец. Това е 15 или 16 лв., нали така? Кой, мамка му, няма 16 кинта да си плати? Само да не ми излизат с номера колко бедна държава е България и как никой няма пари за прехрана. 16 кинта е по-малко от едно петъчно излизане. По-малко от 4 кутии цигари. По-малко от шибаните джобни на един ученик от среден курс за два дни... Или за един ден.

В Spotify можеш да намериш почти всичко от BROKEN BONES до KORY CLARKE и от LED ZEPPELIN до GUNS'N'ROSES. Вероятно няма да има всичко, за което се сетиш, но те непрекъснато добавят още и още неща, така че рано или не много късно базата данни ще може да отразява всеки вкус.

Не рекламирам нищо, само казвам, че ако не е хиперсупердупермегаултра редкия седем инчов сингъл на гаражната група Х от Китай, постепенно смисълът на торентите се изчерпва.

Обсъждал съм го и с приятели. Често когато тръгвах на дълъг път си взимах десетина диска- ей това ми се слуша и това също ми се слуша, еха-а-а-а-а, а това пък как ми се слуша-а-а-а. Поемам и след час разбирам, че не ми се слуша нищо от нещата, с които съм напълнил чантата. Слуша ми се съвсем друго. Пиша му именцето в search поленцето на приложението и след секунда си го слушам щастлив, че мога да си угодя на музикалните желания във всеки един момент. Ебаси якото!

Това е светлото бъдеще. Без нелегален даунлоуд. Без терабайти музика на харда. Без торент тракери и торент клиенти. Всичко е някъде там, в мрежата, като в огромна библиотека. Ти просто си плащаш абонаментна такса и четеш, пардон, слушаш каквото и колкото си искаш.

Знам, че много хора имат аргументи срещу това и са готови да скочат на секундата, но аз вярвам, че рано или късно това ще е стане практика.

ПРАЗНИК НА СМЪРТТА

От известно време се чудя... Добре бе, защо всички се превъзбуждат на датите, на които са убити Ботев и Левски, но почти никой не казва нищо на датите, когато са родени? Защо смъртта на тези хора е по-важна от раждането им? Защо патронните празници на стотиците училища в България, наречени на тях, се честват на датите, на които са ги убили? Що за празник е това? Какво празнуват? Смъртта им?

Разбирам аргумента, че това не е празник, а честване и този, според който датите са важни, защото показват саможертвата в името на свободата и т.н. Въпреки това нещо не е както трябва. Да изправиш едни малки деца да висят на студа и да рецитират стихове, които не разбират от типа на виси със страшна сила едва ли носи нещо на някого.

Празнуването на смъртта вместо раждането обяснява много неща в начина, по който този народ гледа на живота. Той гледа на живота като на мъка, която завършва с некролог по вратите на съседите. Некролозите също са уникални за народността ни артефакти, но това е друга тема.

Инерция. Така се правеше тогава, така се прави и сега. Всичко си е същото. Каква е логиката децата ни да бъдат карани да правят рутинните и официални глупости, които ни караха да правим ние? Това ли е начинът да ги научим кои са нашите национални герои?

В същото време когато ние възрастните ходим на работа, в общия случай тоалетните, които използваме са нормални, обаче я влез в някоя училищна тоалетна да видиш добре позната от детството ти картинка- дупка в земята и две стъпки отстрани. Значи ние, възрастните, ходим в нормални тоалетни, а децата ни- в нужници от епохата на просвещението. Чудно!

Манталитет. Това е типично нашенският култ към страданието. Всичко трябва да е лошо, сиво, апокалиптично и мрачно. Ако нещо е добре, значи е сбъркано. Добре е единствено, когато положението е без изход. Хубаво е единствено, когато се оплакваме, мрънкаме и светът ни е крив за всичко. Празниците са онези дни, в които се наяждаме и напиваме до козирката или дните, в които някой е умрял. Един такъв ден е патронният празник на едно училище. Той не е за децата, не ги кара да се радват, да играят, да направят нещо сами. Не. Той трябва е повод тези деца да повторят някакви наизустени неща още веднъж вън на студа, да носят венци, да се говори за смърт и гибел и един поп да опява около половин час пред родители, гушнали по една свещичка като на опело.

Оглеждам се и си казвам още веднъж, че не искам да бъда част от това. Тогава не исках и сега не го искам. Не искам и синът ми да е част от това.

50 НЮАНСА КАФЯВО ИЛИ КРАЯТ НА ЛИТЕРАТУРАТА-ТАКАВА, КАКВАТО Я ПОЗНАВАМЕ

Може да не съм авторитет от ранга на някой прегърбен литературен критик на възрастта на Йода, но не съм и най-голямото зле. Когато умовете твърдят, че нашумялата напоследък книжка 50 нюанса сиво е едно от най-лошо написаните неща на света, аз решавам да проверя това сам и то в оригинал.

Чета и си мисля защо това нещо е продало 100 000 000 копия. Отдалече му личи историята- фен фикшън по Здрач, пуснат в интернет, публикуван на хартия заради интереса, филмиран заради още по-големия интерес. Критиците казват бляк!, публиката казва уау! Къде е истината?

Няма такава. Има само факти и хипотези. Сега ще си поиграя с няколко от тях. Това е женски роман. Написан от жена и предназначен за жени. Не пише никъде, но е така. И понеже е женски, значи е любовен- студентка, милиардер с тъмни сексуални желания, ала-бала. Наивна (навремето биха я нарекли булевардна) проза за отегчени от ежедневието си жени на възраст между 20 и 50 години, в която няма нищо истинско. Героите са невъзможно нереални. Крисчън Грей е нещо като Хийтклиф на Бронте от Брулени хълмове- стереотипен мъжки образ- мрачен и травмиран, но същевременно преуспял и привлекателен. 

На практика това е сладникава история, пакетирана в садо-мазо опаковка, която прави лек скандал сред глупавите пуритани и те започват да  кудкудякат като дебели пуйки. Чуват ги пуйките от другия двор и започват е те да кудкудякат. Кудкудякането се пренася в медиите и започва голямото купуване и голямото четене. 

Сега, имай предвид, че четенето се извършва предимно от хора (няма да казвам жени, че ще се намери някой демократ да ме обвини в сексизъм), чийто други читателски върхове в общия случай се изчерпват със Здрач и Дяволът носи Прада, примерно. Така че за тях 50 нюанса сиво е ебаси книгата, верно. 

Що се отнася до моят опит с този нашумял хит, той беше 50 нюанса кафяво. Стефани Майър е Шекспир в сравнение с Е Л Джеймс. Книгата е написана лошо, сюжетът е банален, диалозите са повърхностни, но май това е литературата на онези, които четат и скролват надолу по стената- тя изисква минимална концентрация и съсредоточеност, минимално мислене, никакво предишно познание, нулева способност за сравняване и строго разграничителна (предварително насадена от някой друг) представа за добро и лошо, скандално и правилно. Казвам го, защото тази книга не е скандална, нито опасна. Опасна е идеята, че ви я представят като такава и вие се хващате, защото истински скандалните и опасни книги, които биха ви накарали да пораздвижите мозъците си, остават далеч извън вашия обсег.

THE HORROR, THE HORROR!

Връзката отдолу ще те заведе при списъка ми с хорър филми за 2014- кое става и кое не става, защо става и защо не става. Има ли озобщо някакво бъдеще жанрът занапред?

http://www.imdb.com/list/ls073679095/

КАЗАРМЕНА ИСТОРИЯ

За щастие вече никой не разказва казармени истории, защото няма казарма. Това също е щастие. Недоумявам, когато виждам в интернет разни мои набори да скимтят и пъшкат с чичовски патос по наборната военна служба. Щяла да оправи младежта. Да ги направи мъже, разбираш ли. Да ги дисциплинира.

Аз съм служил в края на 90-те. 9 мeсеца. По това време не съм видял нито един дисциплиниран от казармата. Ставаш рано, слушаш простотии, бягаш, ставаш, занимават те с глупости, стреляш с автомат, разглобяваш, сглобяваш, праскаш злобарки в студения кенеф посред зима... такива работи. После се прибираш вкъщи и се чувстваш тъпо, че някой ти е откраднал времето. Ако си лайно, пак си оставаш лайно. 

През 80-те след 2 години служба често хората наистина се връщаха променени. Смачкани, скопени, обработени от системата, готови за социалистическото общество. В общия случай, ако си бил хулиганче, метълче или някакво друго неудобно дразнителче, след казармата се връщаш удома тих и кротък като след лоботомия. Казармата просто довършваше онова, което детската градина и училището са правили с теб цял живот. 

Нека ти кажа нещо за казармените истории, ако не познаваш този термин- те прецакваха партитата по същия начин като вицовете- от една излиза друга и вечерта се превръща в седянка. Група галфони се смеят тъпо, момичетата се прозяват, останалите се разотиват. Красота.

Днес смятам да ти разкажа набързо една такава. Предполагам, че в момента не си на парти. Ако си, значи е ужасно тъпо парти, щом четеш някакви писаници в интернет, така че даже няма да ти се извинявам.

И така... Служа в Банкя. Ще ставам разузнавач. Пращат ме на караул една зимна вечер- пост 2 или 3 беше не си спомням. Безопасен. Фолклорът беше насочен към пост 4. Митовете вече не мога да си спомня, но беше свързано с призраци някакви, абе типичните казармени суеверия. Постове 2 и 3 бяха един до друг. Имаше едно място в мрежата, откъдето можеше да се влиза от единия в другия. Хората редовно го правеха с риск да ги спипат, че не са на мястото си и да отнесат наказания. Тъмница и тишина. Студ. С-Т-У-Д. Ебаси студа! Сигурно -10 беше, не знам. Минах през мрежата при колегата, лафим си, даже се крием и пафкаме по някоя цигара, че нали е забранено. По едно време гледаме един фургон в неговия участък. Той целият негов пост беше някакъв гараж или нещо такова. Бутаме се във фургона, изваждаме пищовчето с ракия- пийваме, пушим, загряваме се уж. Дрънкаме глупости. Долу по пода се усеща, че има някакви парчета вестници. Тъмно е като в гъз, нищо не се вижда. Мирише леко неприятно, но то навсякъде тук е така, даже във столовата. Фургонът е развалина, подът някакъв грапав на пипане... Свършва смяната, идват разводачът и останалите, които са били по другите постове, спим малко на топло в караулното и след два часа пак горе. И ние отново във фургона пийваме и седим. Дрънкаме глупости, философстваме, човъркаме с нокти грапавините в пода, убиваме времето. И така цяла нощ.

Последната смяна започна още преди да се съмне. И ние пак във фургона. Навън се появяват първите слънчеви лъчи. Денят ще е ясен и адски студен. Снегът е замръзнал. Цари пълна тишина. Абе много гадно започва да мирише. Тъмнината постепенно се разпръсква и виждаме къде точно сме прекарали нощта. Целият под е покрит със замръзнали лайна във всякаква форма и цветова гама. Лайна навсякъде. Десетки лайна. Някои са покрити с вестници, други са върху вестници, трети са нацвъкани просто така. Почти съм сигурен, че всеки, който някога е охранявал този пост, се е изакал във въпросния фургон минимум веднъж. Излизаме един през друг и без много приказки минавам през мрежата към моя собствен пост, но не преставам да мисля как цяла нощ чоплих проклетия под. 

Добра история за парти, нали?

АЛБУМИТЕ НА 2014, КОИТО НЯМА ДА ВИДИШ В ДРУГИТЕ КЛАСАЦИИ

Краят на една година и началото на следващата е времето, в което се бълват лични и колективни класации на албуми, правят се аналитични гаргари, пръцкат се обобщаващи заключения и т.н. до болка познати активности, които дават смисъл на съществуването на драскачи като мен.

С времето това спря да ми бъде чак толкова интересно, колкото преди, обаче си давам зор да следя списъците на списанията, сайтовете и хората, които ме интересуват. Досега не съм правил такова нещо в блога си, защото го правя ежегодишно на страниците на Про-рок. Сега променям това.

И понеже ми е ясно, че албумите на BEHEMOTH, PRIEST и MACHINE HEAD така или иначе се озовават в почти всяка класация за 2014, реших да те запозная с десетте най-яки албума, които слушах до скъсване през изминалите месеци и които няма да видиш в много други класации. Успешно избегнах популярните заглавия- тях можеш да видиш в персоналния ми лист в Про-рок. 

Тук ти предоставям 10-те най-яки недооценени, недочути, пренебрегнати или просто неоткрити албуми, излезли през 2014. 

10. FEMACOFFIN-FEMACOFFIN

FEMACOFFIN са най-добрата нова кръст банда на Бей Ейриа, само че това все още е тайна, в която точно в този момент ставаш посветен и ти. Едноименното им ЕР е типичен продукт на страта школа, който се появява в напълно нови условия. Звукът може да се сравни с този на DYSTOPIA или NAPALM RAID примерно, но както и да ги наричаме, FEMACOFFIN са едва в началото на кариерата си. Може и да не стигнат до кориците на големите списания, но със сигурност се очертава да имат стабилно ядро последователи. Чуй ги. Има защо.

09. SPIDERS-SHAKE ELECTRIC

SPIDERS минаха под радара на големите издания, големите критици, големите усти и големите мозъци в рок медиите, но техният албум тепърва ще става все по-важен извън родната им Швеция- първо, защото ретро звукът става все по-модерен и второ, защото техният ретро звук е специфичен, някак оргеничен и лесно може да бъде сложен между SUZI QUATRO, HEART и GIRLSCHOOL. Естествено, SPIDERS не са никакъв метъл, просто те свирят музика от времето, когато такова нещо не е имало и чисто стилистично са си останали именно там. Shake Electric е страхотен във всички други отношения, стига да не робуваш на конкретни жанрови изисквания.

08. SHADOWHOUSE-HAND IN HAND

Съществува ли все още понятие като пост-пънк? Много хора ще ти отговорят с едно голямо НЕ. Пост пънкът, ню уейвът, ню романтикс вълната, готик рокът и всички други производни изчезнаха още в края на 80-те на миналия век. На теория е така, но на практика- не съвсем. Запознай се с SHADOWHOUSE от Портланд и техния Hand In Hand- едно от най-сигурните имена в моя списък за 2014. Ако харесваш BOWIE или JOY DIVISION, тази банда е за теб. Звукът им е монолитен, но крехък и чуплив, а китарите действат повече като фон за баса и вокалите, както повелява традицията на стила.


07. RASPBERRY BULBS-PRIVACY

Какво ще кажеш за банда, която несъзнателно /най-вероятно/ комбинира VENOM и BLACK FLAG? Грубо казано, разбира се... RASBERRY BULBS имат обложката с най-кретенския цвят за цялата 2014, кълна се. Също така и самата обложка е пълна идиотия. Но най-трудно е да определиш стила им, защото това, което хвърлих в началото не е просто евтина провокация. Тези тук са различни от FLESHTEMPLE, но наистина комбинират блек метъл и хардкор в техните оригинални версии. Някои от парчетата са среднотемпови и работят като мантри, докато други са абсолютен пънк, но когато слушаш Privacy някак си не откриваш противоречие. поне аз така мисля.


06. GATH ŠMÂNÊ-TRANSMUTED MARROW

Дойдохме си на думата, пич! Това не е албум. Това даже не е сингъл, като онзи на FLESHTEMPLE от миналата година, който не спрях да слушам цяла година. Това е шибана касета с две парчета, при това отдавна разпродадена и очакваща преиздание, което означава, че говорим за демо. Точно така, приятели и съседи, демо касетата на GATH ŠMÂNÊ, която представлява суров и първичен дет метъл, от който колегата Викерон ще свърши минимум два пъти в рамките на едно парче. Тук трябва да благодаря на CVLT NATION, естествено, че ме открехнаха за тази хубавина, защото иначе никога нямаше да ги намеря. Не, не притежавам касетата, правилно предположи, но мноооооого ми се иска.



05. WOUNDVAC-WOUNDVAC

Пънк, хардкор, грайнд и траш от Фийникс, Аризона. Да, всичко това плюс още много неща, които остават загадка за обикновения слушател, но реално нямат значение. WOUNDVAC са подземното ми откритие тази година- не са единственото, но са най-подземното, това имах предвид. WOUNDVAC са много млада банда- едва на една година. Едноименният им ъ-ъ-ъ-ъ шедьовър /ето тук й е мястото на тази шибана дума/ е записан през февруари, а първото им шоу е през юни, 2014. Ако видиш колко малко хора има на него, ще си кажеш, че концертите на българските банди днес са много добре посетени, но въпросът е, че WOUNDVAC  биха паснали чудесно на вкусовете ти, ако харесваш ранните CARCASS, да кажем.



04. YOUNG AND IN THE WAY-WHEN LIFE COMES TO DEATH

Обичаш блек метъл, но напоследък в Скандинавия нещо не го намираш, нали? Това е, защото не търсиш където трябва. А трябва да се търси в САЩ. Банди като BLACK ANVIL или YAITW тепърва ще разрастват влиянието си. Интересното е, че тяхната поява и развитие са свързани с хардкор сцената, или някакакъв нейн сегмент, да го кажем по-точно. YAITW са почернен кръст пънк, който де факто си е блек метъл, сам ще се убедиш, даже взима някои трикове назаем от WATAIN.

03. OBLITERATIONS-POISON EVERYTHING

На тях не им пука как ги наричаш. Казаха ми, че това е моя работа. Яко, нали? Значи OBLITERATIONS са поп-рок. Ха-ха-ха... Шегичка. Още обложката говори за спазване на добри традиции в кръст пънка. Poison Everything може да не е най-оригиналният албум, излязъл през 2014, но на мен лично не ми дреме особено, защото в него има енергия, способна да захрани електроцентрала, а днес това е рядкост. Те са от Ел Ей, но не звучат като група от Ел Ей, така че дай им шанс и ако издържиш, ще ти станат любимата нова банда.



02. HOMEWRECKER-CIRCLE OF DEATH

Ето ги! Абсолютните фаворити на екстремната част от редакцията на Про-рок- HOMEWRECKER и техния убийствен втори албум Circle Of Death. Това кратко, но смъртоносно произведение на изкуството ще те изчука в мозъка, ще го смачка, нареже и изяде. Примитивен, безкомпромисен, нестандартен за времето си, Circle Of Death е едва началото за HOMEWRECKER и е добре да си подготвен за това, което предстои.

01. TORCH RUNNER-ENDLESS NOTHING

Признавам, имах колебания за албумите на първото и второто място и те не са от ей сега, а от доста време, може би още откакто дадох на TORCH RUNNER 9 от 10 в ревюто за Про-рок и може би леко ощетих Circle Of Death на HOMEWRECKER с една единица. Това в случая няма значение. Важното е, че Endless Nothing е изключително нихилистичен, интелигентен, невероятно екстремен и модерен грайнд албум. Той може да се сравни единствено с Abandon All Life на NAILS и въпреки че му отстъпва по редица аспекти, представлява най-близкото до онзи безизразен, неемоционален и режещ като бръснач звук, с който никога не можеш да свикнеш, но част от животинската ти природа ликува вътре в теб. Тя никога не може да излезе на свобода, защото ще извърши нечувани неща, но записи като този й позволяват да отпуши малко безвреден негативизъм в околната среда. Безопасно и ефективно.




И така, това са моите 10 подземни фаворита за 2014. Вече си се плеснал по челото и се учудваш на новоизлюпените ми музикални вкусове? От възрастта е. Лесно сменям EDDIE MONEY с CRETIN и  KATY PERRY с NAUSEA, но рядко слушам нещо по средата. Шегувам се. Просто съм на такава вълна. И по-рано ми се е случвало да имам дълги периоди, в които предпочитам екстремна музика.