Блогът на Павлина Д.

В този влак се возих и аз. Вярно – права в коридора, но затова пък в „царския” вагон. Някой ще каже, че е снобщина. Нищо. Беше ми приятно, колелетата тракаха, миришеше на пушек, а дървената облицовка на вагона ни караше да се чувстваме различно – невсекидневно, несъвременно, нескучно.

Но най-различното бяха лицата на хората – всички се усмихваха. И в претъпкания влак, и навън. Махаха, снимаха… Перонът в София бе изпълнен с изпращачи и с желаещи да се качат, но без особен успех, тъй като БДЖ се бяха изхитрили да издават билети до дупка и без запазени места. Но единици бяха гръмко негодуващите. Тези, които оставаха на гарата, се усмихваха и снимаха – кой с камера, кой с фотоапарат, кой с JSM. Посрещането на Банкя беше с викове, ръкопляскания и пак усмивки.

И тогава си помислих колко малко е нужно, за да се разнообрази сивото ни, изпълнено с проблеми, насилие и злоба, ежедневие.

Чудя се на БДЖ и на т.нар. им мениджмънт, под който те май разбират само уволнения и съкращения. В цял свят към старите локомотиви и вагони се отнасят с уважение като към съкровище. И умеят да ги използват умно, пестеливо и с печалба. А ние ги разпродадохме още преди години, вместо да направим атракция от рода на „Ориент експрес” (без убийството, разбира се).

Защо „парниятъ влакъ” да не пътува до Пловдив или до Русе – със запазени места, с вагон ресторант и няколкочасов престой в града. Отиване и връщане през уикенда, с по-високи цени на билетите, които да компенсират по-скъпото гориво. Сигурна съм, че няма да има празни места, че билети ще се запазват със седмици напред. Това би привлякло позагубения интерес към БДЖ, а и би раздвижило живота на гарите, през които влакът ще минава.

Може пътуването да е по-бавно, но парният влак не бърза – той не е средство за скоростно придвижване от точка А до точка В, а създава радост и разнообразие. Нима не би ви се искало да пътувате в чисти вагони, с дървена облицовка, мека тапицерия и бели перденца? А на перона да свири духовата музика!

Ако БДЖ се раздвижи, може пък и някой ден да имаме това удоволствие.

Read Full Post »

Запознахме се, когато той беше на няколко дена, а аз не бях навършила 8. Майка му се обади на моята майка и предложи да се срещнем в парка, като й каза, че го е кръстила точно като мене – за да „помнят винаги, че са брат и сестра”. Хареса ми да си имам по-малко братче, макар и на половина.

След 2-3 години отидохме заедно на море – на Слънчев бряг. Малкото ми братче не беше много здраво – имаше голяма киста на врата и херния, но не спираше да се усмихва. Аз вече бях гордата кака, която го пазеше.

Мисля, че още същата година майка му и баща ни се разведоха, тя се омъжи повторно, а скоро след това почина. Ние прибрахме брат ми при нас за няколко дена, за да не е свидетел на кошмара и тъгата около погребението й. Тя беше най-малката и последната от три сестри, които умират в разстояние на няколко години. А брат ми чуруликаше в къщи без да разбира какво става.

След това настъпиха години, в които почти не се виждахме – аз бях досаден пубертет, а той – досаден пикльо. Но го обичах.

Запознахме се повторно и истински, когато вече поотрастна. Созопол беше мястото на нашето общо „разбойничество”. Вечерно време компаниите ни се сливаха, а след като ни изхвърляха от малкото съществуващи кръчми, сядахме на топлите бордюри в центъра и винаги се намираше нечия китара и някой, който да свири – я брат Бъндарак, я Жоро Минчев, я някой друг. В тъмното се различавахме по гласовете – „Пальо-о-о!”, „Пите, тука ли си?”. Той отказваше да ме нарича „како”, а само с детския ми прякор. Всъщност веднъж ми направи подарък за рождения ден – „Ка-ко!”. Отново бяхме в Созопол, на „Окото” на Харманите, пиехме евтин „Памид” и момчетата пееха „Опа-опа та бузукя…”.

„Ка-ко!”

След това и двамата пораснахме. Последва работа, следване, бракове и разводи, деца, Варвара, приятели… Повечето от приятелите му бяха прекрасни хора, които до последно останаха с него и се опитаха да му помогнат. Но някои бяха използвачи и търтеи – по тяхното присъствие/отсъствие разбирах кога е добре и кога пак го е закъсал.

В последните години намери дом във Варвара. Не къща, не вила, не ресторант – Дом. Цяла Варвара беше дом за него. И цяла Варвара го изпроводи, когато Войводата си отиде…

Брат ми беше най-добрият човек, когото някога съм срещала и ще срещна. Ако някой е бил толкова обичан от приятели, познати, жени, колеги, съседи, съселяни, то това е бил той. Беше умен, талантлив и чаровен. Всичкото това събрано на едно място и то в огромни количества. И раздаващ се. Докрай.

А такъв го видях за последен път. Малкото ми остаряло, добро братче. Очите му бяха тъжни и ми напомниха за очите на татко.

След месец и половина почина.

Не мога да изкажа цялата си обич. Мислех, че след като е минало време, ще е по-лесно. Не е!

Така ми се иска да надуе клаксона под прозореца ми и да викне: „Тука ли си?”.

Днес щеше да навърши 54 години.

Приятели, познати и непознати, споменете го!

Read Full Post »

(продължение)

Смешки от едно време – социалистическо (1)

Смешки от едно време – социалистическо (2)

Наскоро завършилите Академията колеги на майка ми се включили активно в художествения живот. И в изкарването на прехраната си. Това предполагало и участие във всякакви конкурси, изложби и тем подобни мероприятия.

Асен Старейшински, невероятен плакатист и човек с неизчерпаемо чувство за хумор, ми е разказвал следната смешна история. Задало се поредното честване то ли на Първи май, то ли на Девети септември и разбира се – поредният конкурс за плакат. Асен и приятелят му Петър (Пешето) Рашков, талантлив художник-график, също решили да участват. Всичко било както си му е редът. В галерията на „Раковски” на една маса в центъра седяло журито – художници и един  представител на Градския комитет на Партията, около стената се сбутали участниците в конкурса, а байчото разнасял проектите. Постепенно останали само пет претендента за откупка и един от тях бил плакатът на Асен и Пешето. Специалистите от журито посочили за фаворит именно него, но човекът от градския комитет явно имал други предпочитания и започнал: „Ама, вижте какво… хубав е, ама… червеното е малко… трябва повече червено…”. Тук вече нервите на Пешето не издържали и той скокнал от мястото си: „Виж какво, другарю, аз правя плакати, а не покривки за президиум!”. И тръгвайки си, продължавал: „…червеното му било малко… що не…”

Кой плакат е спечелил не помня, но важното е, че тази случка нямала последици. Все пак единият от чичовците на Пешето бил убит комунист и на негово име била кръстена фабриката „Емил Рашков”. Странното е, че въпреки прогресивния си произход нито Асен Старейшински, нито Петър Рашков били членове на БКП. Когато родителите им ги натиснали, те се запънали като магарета на мост – „ние сме художници”. И тъй като талантът им извираше и от ушите, успяха. Ех, магарета, магарета!

Всъщност курсът на майка ми беше силен – освен Асен Старейшински и Петър Рашков, макар и в различни специалности, заедно завършиха и Иван Вукадинов, Сашо Сертев, Иван Кенаров, Александър Апостолов, Виолета Дунин, Димитър Томов, Тео (Фери) Кемилев, Румен Ракшиев, Добри Лещаров… Но за тях друг път.

Read Full Post »

Има един стар виц, на който не се смея, но често си повтарям:

„Картър отишъл на посещение в СССР. Развеждали го, показвали музеи и църкви, гледали балет, слушали концерти, но се виждало, че американският президент иска нещо да пита. Обнадежден от топлото посрещане, най-накрая той попитал Брежнев.

– Извинете, но у нас се носят слухове, че в Съветския съюз има гонения на евреи.

– Но моля ви, какви гонения?! Ето в Московската филхармония от 80 оркестранта 72-ма са евреи! – възмутил се Брежнев – А при вас как е?

– Не зная – смутено отвърнал Картър – ние не ги броим!”.

Това е вицът. Но ние живеем в демократична България през ХХІ век.

В началото искам само да спомена, че не съм от нито една малцинствена група и не страдам от комплекси или малоценност поради този факт. Но в последно (некратко) време непрекъснато чета как някои обвинява някого – депутати се наричат гадове, пачаври и боклуци; по стените за изписани със спрей заплахи срещу турци, цигани, гейове, комунисти, левскари, цесекари… Онзи ден бе Денят в памет на жертвите на Холокоста и от нас отново се искаше да се извиняваме, защото не сме спасили всички.

Толкова години съм живяла сред всякакви хора. Израстнала съм в шарен и многообразен свят, имала съм и имам приятели евреи, турци, гейове, комунисти, седесари, анархисти. Май само с фашисти и националсоциалисти не си дружа. Познавам и умни и глупави евреи, и крадливи и работливи цигани, и честни и продажни комунисти. Точно същите епитети могат да се приложат и към българите.

Хора, омръзна ми да живея в държава, в която всеки мрази някого. Искам да спрем да се „броим” и да се опитаме да съществуваме заедно – без омраза и гняв, без страх от различните. Толкова ли е трудно?!

Май да! А жалко. Можехме да бъдем добри хора 😦

Read Full Post »

Днес грейна слънце и ние се обнадеждихме – май най-накрая пролетта ще дойде. Вестникарката на ъгъла се похвали, че днес всички се усмихвали и даже чиновничките в НАП били любезни – е, това вече си е постижение. И наистина, минувачите някакси бяха по-ведри. Но по едно време от някъде изникнаха едни хора, облечени в черно, с мрачни лица. Ръководеха ги с мегафони, а те държаха полусгънати плакати, изписани с еднакъв шрифт и се насочваха натам накъдето им кажат. Успях да видя отделни думи – няма… не искаме… долу…

По-късно разбрах, че са докарани от Самоковско и Разложко, за да протестират против еколозите и Натура 2000. Даже във Фейсбуук се чуха оправдания, че трябва да се мисли за нови работни места, че новите писти и туризмът…

И така си е! Ако унищожат малкото останали чисти места в България, работни места ще има. В началото. За черноработници – докато изкоренят дърветата и изравнят земята. Колкото ще им плащат, толкова и ще ги лъжат. След това, окрилени от мечтата за бързо забогатяване, ще сключат непосилни високолихвени заеми и ще построят хотелчета-мутантчета. Никой няма да идва, тъй като всичко ще е обезобразено. На някои от тях банките може и да вземат хотелчетата. Тогава всички ще псуват държавата, че не се е погрижила за тях. И ще са прави – държавата е трябвало да ги образова.

За съжаление у нас всички мислят само за днес и максимум за утре. Другиден е безкрайно далеч. Особено когато най-висшият идеал е „хапни си, пийни си, е… си, това ще ти остане“.

Странна философия! Само че последователите й унищожават всичко около себе си, без да мислят за тези, които идват след тях.

Read Full Post »

Смешки от едно време – социалистическо (1)

След известни митарства мама успя да започне работа в новосъздадената Агенция София прес като художествен редактор на списание „Наш дом”. Мисля, че това беше работата, която наистина й допадна. Но и там сблъсъците с глупостта и простотията не секнаха. Поне имаше мегдан да разказва.

Първият директор на София прес Спас Русинов, бе известен със слабостта си към нежния пол и с това, че е кумец на Тодор Живков.  Наричаха го Спах с Русинов. Имал навикът, докато седял зад тежкото масивно бюро, да се почесва по едни по-интимни части, но никой не забелязвал. Поне до момента, в който осъвременили кабинетът му с нови леки мебели. Сменили и бюрото. Мога само да си представя какъв бил стресът на дамския състав на „Наш дом”, когато били викнати на съвещание при директора! А Русинов, без да подозира, че новото бюро разкрива малката му тайна, продължил да се почесва.

Съставът на София прес се разраствал. По едно време се разбрало, че са назначили и няколко момичета за преводачки на чужденците, които идвали на посещение. Правилно – по това време малко хора са знаели добре чужди езици. След време майка ми чула, че ще има курсове по английски и решила да се запише. „Не може – отвърнали й от канцеларията – те са само за новите момичета. Трябва да научат език!”. Така лъснала и професията на „преводачките”.

Почесването на Спас Русинов продължило още известно време, докато не го хванали с комисионна от 3 милиона долара. След дълги перипетии (все пак знаели кой му е кум) успели да го осъдят. Може пък да има справедливост?!

…

P.S. По незнайни за мен причини в преписката между мен и г-жа Русинова се е получило едно объркване на последователността. Най-последен е първият отговор, а последният е някъде по средата. Съжалявам. Но кой ли чете стари постове и още повече коментарите под тях  🙂

Read Full Post »

В началото на 60-те години, когато бе създаден Центъра за нови стоки и мода, майка ми току-що завършила Художествената академия отиде да работи там. Въпреки невъзможността да си намери работа по специалността, остана за кратко. Атмосферата й беше чужда и често непоносима, но с присъщото си чувство за хумор описваше нещата от към смешната им страна.

Ето една от тези истории.

Един ден в сградата настанал смут. Щяло да идва Голямо началство – то ли градски, то ли областен секретар на Партията. Бързо изчистили, излъскали, замели боклука под черджето и заповядали на художничките да не си показват носа от забутаното им стайче. Дошъл Другаря, повели да го запознават с работническата класа – кроячки, шивачки, въобще – другарки. След това се качили в кабинета на шефа за почерпка, а нетрудовата класа т.е. художничките решили да изпушат на стълбището по цигара. За беля точно тогава Началството си тръгнало и налетяло на тях. Нямало как, на бясната партийна секретарка й се наложило да ги представи:

– А това са нашите художнички – с извинителна нотка в гласа казала тя.

– Няма значение – снизходително отвърнало Голямото началство и даже се ръкувало с тях.

А художничките едва сдържали смеха си.

Като си помисля, че бедният ръководител със сигурност е предпочитал манекенките.

Подобна история се случила и с нейния колега Александър Апостолов. След завършването на Академията той се отправил към родните места и станал учител по рисуване във Видинската гимназия. Като се има предвид, че това било училище с традиции, може да се каже, че Сашо е сполучил. Развъртял се младият учител, разчистил претъпкания склад към кабинета и с радост открил великолепни гипсови отливки на стари майстори, останали още от времето на чехите, които преподавали рисуване след Освобождението. Натъпкан със знания, той внимателно ги изчистил и подредил, така че да напълни главите на видинските ученици с високо изкуство.

Но и на него му дошло височайше посещение. Пристигнали Петковците – кой знае защо по това време ръководителите на града все се казвали Петко. Младият амбициозен учител започнал да показва:

– Това е „Благовещение” на Донатело, това е…

Големците кимали умно.

– А това к`во е? – посочил един от Петковците.

– Това е Алегория от гробницата на Медичите… от Микеланджело – спрял Сашо да си поеме дъх и да даде време да го похвалят.

И началството не закъсняло. Поклатило глава и мъдро отсекло:

– А-ха, Микеланджело… Не се е получило.

Бедният Сашо не можал да изрече и дума.

След време и той се прибрал в столицата. И слава богу, защото Сашо Апостолов е създателят на една от най-хубавите галерии в София – „Александър”.

Минаха години и аз също започнах да се сблъсквам с войнстващата глупост, простотия и парвенющина. Когато се жалех, майка ми ме утешаваше и учеше: „Като не можеш да се пребориш с човешката глупост, поне се забавлявай!“.

И аз се забавлявах. Още се забавлявам. Само че все по-често не ми е смешно.

Read Full Post »