Какво скучно заглавие, а толкова щастливо!
Имам привилегията и щастието да съм от децата, възпитавани с книги и то не какви да е, а със стари книги – стари и като издания, стари и като автори. Ханс Кристиан Андерсен, Луис Карол, Ерих Кестнер, Сесилия Джеминсон, Франсис Бърнет, А.Л.Милн, Карен Михаелис бяха моите по-добри и по-интересни приятели.
Когато бях малка, рафтовете на книжарниците не се огъваха от разнообразни, ярки и красиви издания, съобразени с вкусовете и желанията на децата. Бяха доста скучни и праволинейни. Но поне на нас в България ни бе спестено мнението, че приказките са нещо вредно. Че на децата са необходими не фантазии и измишльотини, а „най-истински, реални факти“ – като че ли фактите могат да бъдат нереални. Беше ни спестена дискусията, водена в Съветския Съюз за приказките, които видите ли „подриват вярата на децата в тържеството на колектива“, „действат травмиращо на подрастващите“, тъй като развиват суеверие и страх, „дават неправилна представа за света на животните и насекомите“. И това не си го измислям. Който не ми вярва, нека отвори „От двух до пяти“ на Корней Чуховски, глава трета „Борьба за сказку“ и ще се сблъска с невероятни примери за педагогическо тъпоумие.
У нас някои дървени глави се ограничаваха само с изхвърлянето на боклука на царете и цариците. За принцесите да не споменаваме. Това съм го изпитала лично на гърба си. Бях някъде на 5-6 години, когато с дечица играехме в градинката на Св. Седмочисленици „Кралю-Порталю, отвори порти, че ще замине кралската войска…“, може би я помните. Тогава към нас се запъти един много сериозен чичко в кафяв костюм и каскет (боже, все още пред мен изниква фигурата му и се надвесва над нас) и ни каза да спрем и повече никога да не играем тази вредна игра, защото царете са лоши и вече ги няма. Няма що! Спасиха ни от „чуждото класово влияние“ или „класово-чуждото влияние“, така и не запомних.
Как да обясниш на такива хора, че именно приказките и фантазиите възпитават в децата способността да се вълнуваш от чуждата болка, да се радваш на чуждата радост, да изживяваш чуждата съдба като своя.
Както при всички деца тогава и моето възпитание започна с приказките – най-обикновените прости приказки, които бяха по-скоро притчи, отколкото разкази. За жабата, която избила маслото в млякото, за сина, който искал да се отблагодари на баща си, не разбирайки че ние се отблагодаряваме чрез грижите за своите деца… Не я ли знаете? Някой ден ще ви я разкажа. Прабаба и баба ми ги разказваха и се надяваха да ги разбера. О, как разбирах и как си вземах поука!
После дойдоха Мара Пепеляшка, Котаракът в чизми, Снежанка и седемте джуджета. А после се научих да чета. И се започна…
Мама, която по това време пак следваше, не можеше да ми смогне и тъй като не искаше да се възпитам с „Павлик Морозов“ и „Овчарчето Калитко“, обикаляше антикварите. А на мен ми се наложи бързо да усвоя и стария правопис, ако исках да чета сама.
Първата беше „Мечо Пух“ или както пишеше на корицата „Мечето Пух“. Колко съм се борила, колко сричала, но си я изчетох сам-самичка.
Сега едва ли бих могла да си спомня последователността им, но бързо, бързо посегнах и към „Андерсеновите приказки“ в превод на Светослав Минков, „Алиса в страната на чудесата“, „Магьосникът от Оз“. Това не бяха богато илюстрирани книги. Бяха с нестандартни размери, добре подшити страници, а илюстрациите – черно-бели, но се разбираше за какво става дума. Имаше и изключения – например това издание на „Алиса“ от 1933 г. с рисунки от Мейбъл Атуел
или „Биби, малкото северно момиче“ от 1927 г. с цветни илюстрации от Едвиг Колин.
Всъщност „Биби“ беше следващата вълна книги. В училище вече изучавахме „Митко Палаузов“, а аз се спасявах с „Тайната градина“, „Малкият лорд 
Фаунтлерой“ и „Малкото момиче от тавана“ на Фран
сис Бърнет, с „Историята на малката леди Джейн“ на Сесилия Джеминсон, с „Малката Фадета“ на Жорж Санд, с „Принцът и просякът на Марк Твен и със „Сребърните кънки“ на Мери Мейпс Додж. Обикалях Йоркшийр, разхождах се из Лондон, карах кънки по заледените канали на Холандия, катерех Алпите с Хайди… Когато стигнахме до „Млада гвардия“ аз вече пътувах с Гъливер, извършвах подвизи с Роалд Амундсен и се скитах из джунглите на Киплинг.
Беше прекрасно!
Отдавна вече не ми пречеха носовките, еровете и ятовата гласна. Те бяха част от едно огромно приключение.
Така неусетно стихнах до „Домби и син“, „Малката Дорит“ и „Големите надежди“ на Дикенс, повестите на Гогол, разказите на Оскар Уайлд. Сигурно в началото са били адаптирани издания, не помня. Понякога и мама ми превеждаше на глас, там където не можеше да намери книгата на български.
Не бих могла, а и няма смисъл да споменавам всичко прочетено. Някъде там са „1001 нощ“ и Братя Грим, „Без дом“ и „Том Сойер“, „Двойната Лотхен“ и „Емил малкият детектив“… Прескочих Майн Рид – „Ловците на скалпове“ и „Оцеола“ не бяха моите книги, а Жул Верн не ме увлече. Минах направо на Рей Бредбъри, но това вече беше по-късно.
Всъщност бях самотно дете. Живеех на „Раковски“, в двора ни едва се побираха кофите за боклук, в училище нямах приятелчета, при „баба на село“ бях „софиянчето“ и не ме включваха в игрите си. Бях някакси различна. Не разбирах защо. И до днес не ми е съвсем ясно. Може би заради книгите.
Ако е така – не съжалявам. В такъв случай съм имала прекрасно детство. В страната на чудесата.
Сега вадя от шкафовете и рафтовете на библиотеката вече разпадащите се книги, изтупвам ги от прахта и отново внимателно ги прибирам. При тях слагам и „Павлик Морозов“. Не защото съм го чела, а защото и той е част от моето детство – не от приятните, но част.
За Бога, братя, не изхвърляте – особено детството си.
Забележка: Всички корици на книги и илюстрации към тях са от лично мои детски книги – купувани, четени и пазени с любов.
Тази година се навършват 150 години от първото издание на „Алиса в страната на чудесата“. Колко ли деца са я прочели?
Блогът на Павлина Д. 
