Днес е Димитровден. Този ден е дълбоко свързан с моя род по майчина линия – мама е родена на днешната дата, вуйчо ми се казваше Димо. А Светията на родовата къща в село Видбол, Видинско бе Св. Димитър.
В старата българска обредна система понятието имен ден не е съществувало по начина, по който го празнуваме сега. Всеки човек, всеки дом, местност, село, град си имал свой „светец“.
Поверието е, че се избира свят ден около времето, когато стопанинът на дома сънувал някакъв пророчески сън или когато избирал място за строежа, или когато къщата била спасена от беда. Баба ми не знаеше защо нашият светия е именно св. Димитър, но винаги този ден е бил на почит у дома.
Ритуалът е едновременно прост и пищен. Вечерта в навечерието на Димитровден се събирал целият род – деца и внуци. Жените са сготвили богато, омесили са обредните хлябове, мъжете са наточили виното. Празнували само най-близките. Хлябът се оставял на софрата, за да може Свети Димитър да откуси и да благослови дома. На самия Димитровден, трапезата не се вдигала до залез слънце. Всеки можел да влезе в къщата и да бъде почерпен – така някои хора са си отяждали, но никой не се сърдел. Може би от този обичай произлиза изречението „на имен ден не се кани“.
По подобен начин се тачел и светецът на човек. Когато някой се спасявал от беда – болест, нараняване, давене, тогава се гледало денят на кой светия е най-близко и се смятало, че той го е спасил. Така ако някой Велко оздравявал от лоша болест около Атанасовден, светията му бил Атанас и тогава празнувал имен ден. Прабаба ми Яна спазвала до края си всички ритуали около светците на живите си деца и понякога се оплаквала, че й тежи. Даже мърморела на най-голямата си дъщеря Гина, тогава вече наближаваща 70-те: „Ама, Гино, земи си светията, че съм стара и сили не ми останаа“. Ама на Гина не рачала (не искала).
Постепенно дошлото с руснаците празнуване на имен ден според името ти, изместило старата традиция. Георги вече празнувал на Гергьовден, а не на Атанасовден, например.
Всъщност ритуалът идва още от езическите времена, но тогава се наричал „стопанин на къщата“, тъй като се вземало предвид кой е домовладиката, кой е основателят на рода и неговото име се е тачело. Християнската църква иззема старото вярване и го прехвърля от личността на човека към личността на светеца.
Това е семейството на мама заедно с прабаба ми Яна пред къщата ни във Видбол през 1942 година.
Блогът на Павлина Д. 
