Дните се нижеха – през деня Снежко застиваше край някое дърво или ограда, а през нощта вървеше. Премина през много села и градчета и колкото повече отиваше на север, толкова по-студено ставаше. Виждаше все повече снежни човеци – големи или малки, стройни или криви, някои даже имаха палтенца и бомбета. Те го канеха да остане с тях и му се чудеха на акъла, когато отхвърляше поканите им – „абе, къде си тръгнал! Остани! Знаеш ли какви вихри веят там, ще те издухат. На малки снежинки ще станеш. Само шапката ти ще се ветрее!”. Но Снежко отказваше да ги послуша, той имаше цел – да занесе писмото на Дядо Коледа и да види всички тези неща, за които бе чувал в песните. Бялата Коледа и звънът на камбанките, елхите и имелът, пухкавият сняг и червеният нос на Рудолф.
Едно утро, изморен от дългия преход, спря в малък град. Снегът отдавна бе изчистен и само покрай тротоарите се сивееха големи преспи. Небето на изток вече просветляваше и Снежко започна да се замисля къде да спре, когато видя неголяма градинка. И, о, радост! Там също имаше снежен човек – малко крив, малко поотслабнал, но съвсем истински снежен човек! Дали пък не е дама?!
– Извинете, мога ли да се присъединя към Вас и да изчакам деня да премине? Няма да ви досаждам, ще си мълча, а вечерта ще продължа.
Младата дама се смути много, но успя да промълви:
– Ама моля Ви, градинката е обща. Но трябва да Ви предупредя – грее слънце, снегът се топи, вижте ме на какво съм заприличала…!
Снежко я огледа – наистина беше някак поразтопена, но…
– Имате толкова изящна фигура…
–… и е мръсно… Полите ми са изпокаляни, сякаш съм се
търкаляла във въглища…
Разговорът продължи дълго – двамата се оплакваха от липсата на свеж сняг, какво им се е случило и накъде е тръгнал Снежко. Той й разказа за малкото момиченце от скучния кален град, за писмото и обещанието, което бе дал макар и мълчешком, за горите и ярките звезди над тях и най-вече за Дядо Коледа.
Младата дама ахкаше, охкаше и „завиждаше”, а слънцето се издигаше, улиците се пълнеха с хора, но двамата не забелязваха това. Когато вечерта настъпи, тя го погледна мечтателно с големите си очи:
– О, вземете ме със себе си! Нощем ще си говорим, а денем ще се пазим един друг от лоши деца и зли животни! Тук не е много безопасно… – и смутено продължи, че няма да му пречи, че предпочита тежките неволи по пътя, отколкото този кален и окаян живот.
Снежко се зарадва. Най-накрая нямаше да е сам, щеше да си има компания и ще може да споделя всичко, което вижда и за което мечтае.
– Толкова ще се радвам, ако споделите пътя ми! Мога ли да ви наричам Снежка! – каза той и незнайно защо се изчерви. Тя също.
Градът утихна и заспа, а двете снежни фигури поеха на север, водени от сияйната Полярна звезда…
Следва продължение…
втора част от „По Коледа се случват чудеса“ – https://pavlinad.wordpress.com/2016/12/01/po-koleda-se-sluchvat-chudesa/
децата – и тя заразказва за Дядо Коледа и еленчетата му, за летящата шейна и джуджетата, за радостта, която носи на децата по целия свят. – Аз вярвам, че той съществува и искам да му пратя писмо, но в пощата ми се присмяха. Затова те моля – занеси го вместо мен. Там ще ти се зарадват и няма да се разтопиш!
Блогът на Павлина Д. 
