Забравените софийски кръчми са временно затворени – сега те чакат да се появят в книга. След време пак ще отворят, за да можете да дописвате, критикувате и надявам се… хвалите. Не мен, а тях.
Очаквайте в книжарниците „По дирите на изчезналите софийски кръчми“ след 20 февруари.
А дотогава ще ви подгрея с една история от „Бамбука“:
Славата на „Бамбука“ продължава и до днес, макар че съществуването му бе само 7-8 години. Но за този период през него минава цялата ни интелигенция. Разбира се, сред тях сядаха и доброволни или платени агенти сътрудници на ДС и днес ние можем да прочетем доноси, започващи с фразата „вчера в Бамбука чух, че…“
Всъщност кафенето се водеше коктейл-бар и там се пиеше и „джин-фис“, „манхатън“, „куба-либре“ – питиета, за които посетителите бяха чели само в книгите.
Влизала съм там няколко пъти с майка ми или баща ми и имам смътен спомен от обстановката. Дали наистина масите са били от бамбук и от това идва името, не помня. Но имаше бар, а на стената някакви големи фотоси… и до тук. Единственото, което зная със сигурност е, че винаги исках да седна до прозореца, за да гледам площада на Народния театър. Пъдеха ме бързо – беше задимено и разговорите не винаги бяха прилични. Предполагам, че истински интересно е било вечер, когато градусите се вдигнат – тонът на разговорите също.
Георги Марков в своите „Задочни репортажи“ разказва една от многото истории на художника Парамуна (Богдан Бенев): „Та тогава, в онзи обеден час в „Бамбука“, той бавно се приближи към голямата група в средата на кафенето, където бяха поне двадесетина известни борци за правда и свобода на изкуството. Лицето на Парамуна сякаш имаше един-единствен израз — на студена присмехулност. И пресичайки вдъхновеното слово на Васил Попов, той каза със странния си, малко тенекиен глас: „Какво правите!… Мешате Джойс с коняк и играете на писатели и герои!… А цялата работа е за кокала! Чакате да ви го подхвърлят…!“ По-темпераментните на масата скочиха срещу него, но той невъзмутимо се оттегли, като при вратата с убийствена усмивка добави: „Горките… не знаят, че кокалите са малко!“
Има и още…
Блогът на Павлина Д. 
