из цикъла „Помощ, обслужват ме!“
Огняново. Замъци, еко къщички, минерални извори… Как да не се изкуши човек и да не отиде.
Е, отидох.
Още в ранните зори, когато раздрънканото колело на куфара ми го караше да се клати и обръща, трябваше да ми просветне, че животът не е толкова прекрасен, колкото изглежда.
ЖП гара София – втора спънка – сменили вагоните и пълно с дублирани места, все пак празници са, хората трябва да се разнообразяват. Но няма никакво значение. И без това по погрешка ми бяха издали втора класа, та се преместих в първа и пътувахме чудесно.
А след това теснолинейката Септември – Добринище! Тук вече думите са слаби – цъфнали люляци, напъпили дървета, зелени поляни, пълни с агънца, козички и теленца.
Влакът извива покрай реката, острите зъбери се сменят с тучни ливади – абе, чудиш се къде си попаднал. Дали в пасторална картина на някой от старите майстори, или в гора, рисувана от импресионист.
След кратки и семпли за закаления български пътешественик неуредици от рода на тесни маршрутки и вмирисани таксита стигнахме Огняново и грандиозния замък, за който вече бяхме предплатили цялата четиридневна почивка, но в еко къщичка.
Дотук с идилията!
Поглеждайки отдолу, еко къщичката беше хубава, но стъпалата стръмни и неравни, плочките клатещи се, та тътрузейки куфара по тях, неусетно ти идва еретичната мисъл – в толкова претенциозен откъм цени замък не трябва ли да има портиер (може и без доспехи) или поне пиколо, което да ти помогне с багажа.
Въпреки че изрично бях питала и поискала две легла или поне голямо с два отделни матрака, се оказа, че леглото е едно с кръгъл матрак и обща завивка (което означава и по-малко място). След кратък разговор се съгласиха да ми сложат второ легло в преддверието на долния етаж. Докато се оглеждах, чакайки забелязах, че между банята и така нареченото холче има стъкло без завеса или щори, така че се чудиш какво да гледаш – телевизора или случващото се над тоалетната чиния (имали предвид да слагат в бъдеще). Че климатиците не са чистени поне от миналата година (любезно поизтръскаха филтрите и ни обляха с прах). Че чистачката си държи 
метлите на терасата ни (поне да беше измела с тях)… Когато се оплаках, нацупената рецепционистка ми каза, че съм претенциозна. Ама аз си плащам и то не евтино, за да ми е удобно, а не за да й е лесно на нея!
Едва ли ще се сетя всички неуредици, но ето част от обслужването:
На молбата ми за още едно руло тоалетна хартия, ми се каза, че дават само по едно на ден. На реакцията ми „моооля?!“ ми подадоха „скъпоценното“ им. За да бъда честна – това не се повтори и слава богу, защото имаше нужда (не искам да обвинявам агнешкото в ресторанта).
Пешкирите сменяха, но изразходените душгел и шампоан не подновиха, а ние искахме да се изкъпем още веднъж, колкото и да е странно това. Не надигнах глас, за да не съм претенциозна.
На втория ден намерих колония мравки, устремили се от луксозното кръгло легло към пердетата над него. Употребих следобеда да ги чистя. Бягаха доста бързо, та снимката е размазана. Мислех и това да прескоча, но ме вбесиха и се оплаках, а отговорът беше… познайте… „това е екокъща“. „И мравките ли са еко“ – попитах аз, а отсреща „ама ние и вкъщи си имаме“. Прескочих как стои въпроса с бълхите.
След като се разкашляхме от климатиците (претенциозни сме), реших да минем на по-екологично отопление и предупредих още от сутринта да ми заредят камината (срещу съответното доплащане, разбира се). В работно време ги подсетих, ала се оказа, че същата любима моя рецепционистка пуснала бай Кольо да си ходи по-рано без да ми се обади. Е, тук вече пред угрозата да ми шуми и да ме дави още една нощ климатикът, се развиках и поисках да говоря с управителя (появи се на другия ден). Бай Кольо бързо бе открит – оказа се свестен човек, който просто не знаел, че трябвало да зареди камината. Така че останалите две нощи се радвахме на огъня и на студа, когато той изгасваше.
Но затова пък в ресторанта отопляваха толкова яко, че от всички ручеше пот. Язък за минералния басейн и моята масажна вана. Но бяха любезни, а храната добра, то и екипът беше друг.
Сега хубавото.
Това, което още не е съсипано, е невероятната планина, въздуха, дърветата. Красота, от която сърцето те боли от хубост и не искаш да си тръгваш.
Намерихме пътека (еко), по която при добро желание бихме могли да стигнем чак до Ковачевица. Е, не стигнахме, но поне походихме на воля. Слушахме птиците, миришехме цъфналите клони, гледахме цветята.
Огняново се намира на река Канина в подножието на родопския рид Дъбраш. Старото име на селото е Фотовища (Фотовица), произхождащо от гръцкото φως, светлина, φωτιά, огън, но през 1934 г. е трансформирано на Огняново.
На табелата пише „Чист поддържан дом – здрав народ“. Поддръжката малко куца, но народът изглеждаше здрав – имат си лековита вода.
Наоколо съществуват над 20 минерални извора, за които казват, че лекували над 100 заболявания. Надявам се, че нямам толкова, иначе времето не би ми стигнало. Но след къпане ухаех леко на сяра – точно толкова, колкото да се върна в истинския си вид на дяволица.
Забележителност, на която май не се обръща полагащото й се внимание, е трикорабната църква „Успение Богородично“, строена през 1835 г. Част от иконите в нея са от Димитър Молеров. Ала това, което ме грабна бе таванът, изрисуван като нощно небе със звезди и ангели по него. На северната страна имаше стенопис от същия тип, но беше прекалено тъмно и не можах да го разгледам добре. Не ми даде сърце да снимам вътре.
Дните ни за „почивка“ изтекоха и за пръв път с радост извиках такси, за да си тръгнем. Но за да бъде мизерията пълна, ципът на куфара се скъса, та го връзвахме със сезал, после се счупи и дръжката му и още не мога да разбера как въобще го върнахме в София.
Поне пътуването с влака беше прекрасно, та компенсира несгодите.
Лошото време бе започнало да се връща, но това не намаляваше хубостта на планината.
Прибрахме се – аз, схваната след минералните бани и масажните столове, дъщеря ми с възпалено гърло от климатиците и с температура.
Извод: Никога повече в скъпи спа хотели в България, никога в екокъщи, никога туризъм у нас, докато не разберат, че клиентът е по-важен от тяхната печалба. Язък за красивите планини, за поляните, горите, въздуха.
А Гърция беше толкова близо.
Блогът на Павлина Д. 
