Чела ли си приказката.
Да, онази. Светло-синята.
В нея пише за герои.
Разказва плахо за животите им.
Обичайното.
Смели действия на смели хора.
И има много, много нежни,
тайно-скрити малки думи.
За любов.
Героите умеят да обичат.
Пък било бездумно и потайно.
В кратките проблясъци на дълги,
светло-сини нощи.
Сигурно си чела, но да те попитам.
Спомняш ли си..
Страницата беше трета, а
написаното както обичайно.
С черно.
Гледаш го. Четеш го. Черно е. Обикновено черно,
a излъчва някак синьо чак до блясък.
Светло-синьо. Като не от тук.
И те заслепява, и те заслепява..
А ти отваряш своите очи все-повече.
четвъртък, 31 май 2012 г.
петък, 27 април 2012 г.
Носталгия
Връщам се в блога си както към онази ученическа площадка, близо до малкото квартално пазарче на голям пловдивски квартал, от което хората от близките блокове и кооперации пазаруват зеленчуци и плодове. Не са там най-евтините и има пазари, където може да се спестят няколко стотинки, но то ти е под ръка, а и хората се познават - те живеят там сякаш вечно.
Там, на тази площадка съм прекарал две от летата си в игра на баскетбол. Беше ми страст.
Завързвам маратонките си, които след около 3 седмици са с протрити подметки и усещам с ходилата си, през чорапите топлия асфалт.
Без уговорки, без часовник там знам, че все някого ще намеря.
Случвало се е да отида и да няма никого. Тогава хвърлям в коша и изпитвам удоволствие от силното слънце, пробиващо през пролуките между листата на високи тополи.
И винаги се появяват някои от "обичайните заподозрени". Познаваме се само и единствено от там и при все-това прекарваме по около 6 часа дневно заедно. Три преди обяд, когато става нетърпимо горещо и три след като слънцето реши, че асфалтът ще ние е достатъчно топъл поне до утре и бавно се оттегля.
След време, години, когато вече не живеехме там, а всъщност аз вече живеех в друга държава като студент, връщайки се лятото се качвах на колело и отивах там, на площадката.
Случвало се е няколко пъти и винаги е различно - понякога е имало хора, които играят, а понякога е била пуста. И точно такава, каквато си я спомням винаги - със слънцето си, двата по-ниски и двата стандартни на височина коша, с протритите и повече мислени очертания на полето, с дърветата, които са я прегърнали, за да я запазят от нетърпимата лятна, гореща и лъчиста любов, с асфалта си...
На него се събух веднъж, просто така - да видя дали е точно така топъл както някога беше.
И не си спомням, защото точно тогава се появиха двама 16-годишни тинейджъри с една баскетболна топка. Избраха си коша, който ние винаги избирахме, когато играта не беше на два и започнаха да хвърлят.
Може би, ако не бях бос, щях да ги попитам:
- "Момчета, мога ли да поиграя с вас? Просто така, защото съм си в къщи..."
И бях сигурен, че ако го бях направил, зад ъгъла, точно накрая на малкото пазарче щяха да се появят две-три познати лица. Лица, които са част от това, което виждам.
Погледах ги, докато асфалтът не запари на ходилата ми, закачих обувките си на рамката и подкарах старото ми колело бос към едно друго място.
Поредното място, което бе част от живота ми и което явно завинаги е останало такова.
Както всички други.
Там, на тази площадка съм прекарал две от летата си в игра на баскетбол. Беше ми страст.
Завързвам маратонките си, които след около 3 седмици са с протрити подметки и усещам с ходилата си, през чорапите топлия асфалт.
Без уговорки, без часовник там знам, че все някого ще намеря.
Случвало се е да отида и да няма никого. Тогава хвърлям в коша и изпитвам удоволствие от силното слънце, пробиващо през пролуките между листата на високи тополи.
И винаги се появяват някои от "обичайните заподозрени". Познаваме се само и единствено от там и при все-това прекарваме по около 6 часа дневно заедно. Три преди обяд, когато става нетърпимо горещо и три след като слънцето реши, че асфалтът ще ние е достатъчно топъл поне до утре и бавно се оттегля.
След време, години, когато вече не живеехме там, а всъщност аз вече живеех в друга държава като студент, връщайки се лятото се качвах на колело и отивах там, на площадката.
Случвало се е няколко пъти и винаги е различно - понякога е имало хора, които играят, а понякога е била пуста. И точно такава, каквато си я спомням винаги - със слънцето си, двата по-ниски и двата стандартни на височина коша, с протритите и повече мислени очертания на полето, с дърветата, които са я прегърнали, за да я запазят от нетърпимата лятна, гореща и лъчиста любов, с асфалта си...
На него се събух веднъж, просто така - да видя дали е точно така топъл както някога беше.
И не си спомням, защото точно тогава се появиха двама 16-годишни тинейджъри с една баскетболна топка. Избраха си коша, който ние винаги избирахме, когато играта не беше на два и започнаха да хвърлят.
Може би, ако не бях бос, щях да ги попитам:
- "Момчета, мога ли да поиграя с вас? Просто така, защото съм си в къщи..."
И бях сигурен, че ако го бях направил, зад ъгъла, точно накрая на малкото пазарче щяха да се появят две-три познати лица. Лица, които са част от това, което виждам.
Погледах ги, докато асфалтът не запари на ходилата ми, закачих обувките си на рамката и подкарах старото ми колело бос към едно друго място.
Поредното място, което бе част от живота ми и което явно завинаги е останало такова.
Както всички други.
вторник, 15 ноември 2011 г.
Предприказно (за лека нощ)
Забелязал съм интересен процес, който сега ми хрумна и бързам да го изпраскам, докато не съм помислил за нещо друго и забравил.
Когато чета нещо написано, било стих, есе, или какъвто и да е текст, то... понякога получавам вдъхновение да напиша и аз нещо!
То, въпросното нещо не винаги е свързано пряко или дори косвено с другото нещо, което ме е вдъхновило, но всъщност, по някакъв начин произлиза точно от него.
И ако това не е само при мен така, то може да се стигне до идеята, че -
Хората въздействат чрез себе си (мисли, думи, дела) на други хора, те съответно на трети хора и така по спиралата до безкрая.
И се сещам за една идея сега, която казва, че всъщност гениалните мисли не са нещо случайно, породило се просто ей-така от нищото, а информация, до която колективната мисъл е достигнала, точно благодарение на взаимодействието между енергията на всички живи организми.
И определен индивид, в определен момент, имайки достъп до общото информационно поле, успява да я "прихване" и "прочете" и така, изведнъж се създава нещо ново и кардинално, променящо понякога живота.
Нещо гениално.
Какво ли щеше да е, ако всички хора мислят само по т.н. позитивен начин? Или обратното - всички по негативен/деструктивен?
Вероятно е невъзможно и точно на това се крепи баланса и борбата между добро и зло, описана още в приказките, с които ние, като "малки хора" биваме запознати в началото на нашия житейски път.
И вероятно някои от нас, може би повечето харесват повече добрия и смел принц или добрия и мъдър магьосник, или някой друг добър герой, а други - злата вещица и лошият и пропаднал разбойник. Защо да не? Може да имат нещо интригуващо, чаровно..
Особено в свят на 3D, 4D,5D и т.н. кино, трудно нещо може да е двуцветно, двуизмерно и т.н. в този смисъл :)
И се отклониха мислите ми към приказките, защото просто е време за сън :)
Лека нощ принцове и принцеси и бъдете щастливи, усмихнати и най-важното - наспете се добре, за да посрещнете утрешния ден с любов и да го промените така, както искате да бъде той за вас.
:)
Когато чета нещо написано, било стих, есе, или какъвто и да е текст, то... понякога получавам вдъхновение да напиша и аз нещо!
То, въпросното нещо не винаги е свързано пряко или дори косвено с другото нещо, което ме е вдъхновило, но всъщност, по някакъв начин произлиза точно от него.
И ако това не е само при мен така, то може да се стигне до идеята, че -
Хората въздействат чрез себе си (мисли, думи, дела) на други хора, те съответно на трети хора и така по спиралата до безкрая.
И се сещам за една идея сега, която казва, че всъщност гениалните мисли не са нещо случайно, породило се просто ей-така от нищото, а информация, до която колективната мисъл е достигнала, точно благодарение на взаимодействието между енергията на всички живи организми.
И определен индивид, в определен момент, имайки достъп до общото информационно поле, успява да я "прихване" и "прочете" и така, изведнъж се създава нещо ново и кардинално, променящо понякога живота.
Нещо гениално.
Какво ли щеше да е, ако всички хора мислят само по т.н. позитивен начин? Или обратното - всички по негативен/деструктивен?
Вероятно е невъзможно и точно на това се крепи баланса и борбата между добро и зло, описана още в приказките, с които ние, като "малки хора" биваме запознати в началото на нашия житейски път.
И вероятно някои от нас, може би повечето харесват повече добрия и смел принц или добрия и мъдър магьосник, или някой друг добър герой, а други - злата вещица и лошият и пропаднал разбойник. Защо да не? Може да имат нещо интригуващо, чаровно..
Особено в свят на 3D, 4D,5D и т.н. кино, трудно нещо може да е двуцветно, двуизмерно и т.н. в този смисъл :)
И се отклониха мислите ми към приказките, защото просто е време за сън :)
Лека нощ принцове и принцеси и бъдете щастливи, усмихнати и най-важното - наспете се добре, за да посрещнете утрешния ден с любов и да го промените така, както искате да бъде той за вас.
:)
Абонамент за:
Коментари (Atom)
