от Радостин Марчев

Най-общо богословието на заместването е свързано от една страна с мястото на Израел в бъдещия план на Бога, а от друга с отношенията между Църквата и Израел. Казано по-друг начин: ще продължи ли Бог да работи по специален начин с Израел? И Правилно ли е да се каже, че обещанията и ролята на Израел в настоящето са прехвърлени към Църквата? Двете страни са свързани, но по никакъв начин не са еднакви – нещо, което често не се взема под внимание от хората, които обсъждат темата.

от Тимъти Келър

„От плода на устата си човек се насища с добрини; И според делата на ръцете на човека му се въздава… Благият език е дърво на живот, А извратеността в него съкрушава духа.” (12:14; 15:4)

от Радостин Марчев

Проповед за трети адвент

Втора евангелска баптистка църква

Варна, 14.12.2025

Не зная дали сте съгласно, но на мен ми се струва, че българите сме една странна смесица от наивност и скептицизъм. Веднъж ние лесно вярваме на всякакви конспиративни теории и фалшиви новини, а друг път сме доста скептични. Ние не вярваме лесно, искаме доказателства и дори имаме една поговорка, която казва: „Око да види ръка да пипне“. Понякога това може да е дразнещо друг път може да показва, че сме здраво стъпили на земята.

от Радостин Марчев

Един от най-интересните подходи към Рождество се намира в началото на евангелието според Йоан. Темата за „логоса“-а (Словото) като творчески агент и неговото двойно значение в еврейското и гръцкото мислене е добре известно и подробно разглеждано в научната литература. Но по-широката идея, на която той се явява посредник е също толкова интересна.

БОГ

БОГ В НЕБЕТО

НЕБЕТО И ЗЕМЯТА: ПЪЗЕЛЪТ

НЕБЕТО И ЗЕМЯТА: ПРИПОКРИВАЩИ И ПРЕПЛИТАЩИ СЕ

БОЖИЕТО ИМЕ

В определен момент от историята – трудно е да се каже точно кога точно се е случило това – древните израилтяни са започнали да наричат своя Бог с едно специално име.

Вариант три е този, който намираме в класическия юдаизъм и християнство. В този вариант небето и земята не съвпадат. Нито са разделени от голяма пропаст. Вместо това, те се припокриват и преплитат по различни начини. Това може да изглежда объркващо в началото, след ясното „или/или” на пантеизма и деизма, но това е объркване, което трябва да приветстваме. То включва сложността, която можем да очакваме, ако човешкият живот е всъщност толкова сложен и многостранен, както видяхме в предишните глави. Лесно е да мислите, че сте усвоили пиесите на Шекспир, ако на рафта си имате само комедиите. Когато някой ви донесе и всички останали пиеси – трагедиите и историческите пиеси, плюс един-два тома с поезията на великия човек за добър баланс – ще се оплачете, че нещата сега стават объркващи и много сложни. Но всъщност сте по-близо до разбирането на Шекспир, а не по-далеч.

Има три основни начина (с вариации), по които можем да си представим връзката между Божието пространство и нашето. Много мислители, и то не само от юдео-християнската традиция, са разглеждали нещата по този начин. Днес много хора познават основите на сложни теми като икономика или ядрена физика, но много от тях, включително и много християни, нямат представа за основните варианти в богословието.

от Тимъти Келър

„Както благоуханните масла и каденията веселят сърцето, Така – и сладостта на сърдечния съвет на приятел.” (27:9)

„Бог е на небето“, казва един от по-твърдоглавите библейски писатели, „а ти си на земята; затова не говори много“ (Еклисиаст 5:2). Това е предупреждение за онези от нас, които се прехранват с писане и говорене, но подчертава това, на което библейската традиция винаги набляга: че ако мислим за Бог като „живеещ“ някъде, това място се нарича „небе“.

Християнската история претендира да е истинската история за Бога и света.

Като такава, тя се предлага като обяснение на гласа, чието ехо чуваме в търсенето на справедливост, в стремежа към духовност, в копнежа за взаимоотношения, в жаждата за красота. Никое от тези неща само по себе си не сочи директно към Бог – към какъвто и да е Бог, да не говорим за християнския Бог. В най-добрия случай те сочат в една доста неясна посока, като човек в пещера, който чува ехото на глас, но няма представа откъде идва.

от Тимъти Келър

„Желязо остри желязо; Така и човек остри лицето си срещу приятеля си.” (27:17)

Неотдавна изнесох лекция, в която говорих, както и сега, за справедливостта, духовността, взаимоотношенията и красотата. Един от първите задали въпроси след лекцията беше защо не съм отделил същото време и на истината. Въпросът е справедлив. В известен смисъл въпросът за истината преследваше цялата дискусия досега и ще продължи да го прави.

Но чия е тази слава?

Християнската традиция казва, и дори пее, че славата принадлежи на Бога-Създател. Неговият глас чуваме да ехти от скалите, да шепне в залеза. Неговата сила усещаме в разбиващите се вълни и в рева на лъва. Неговата красота виждаме отразена в хиляди лица и форми.

от Тимъти Келър

„Както един, който съблича дрехата си в студено време, И както оцет на сода, Така и оня, който пее песни на оскърбено сърце. … Който става рано и благославя ближния си с висок глас, Ще се счете, като че го кълне.” (25:20; 27:14)

„ Красотата е истина, истината е красота“, пише Кийтс; но загадките, които сме забелязали, трябва да ни предпазят от толкова лесно уравнение. Красотата, която познаваме и обичаме, е в най-добрия случай една част от истината и то не винаги най-важната. Всъщност, да идентифицираме красотата и истината, в светлината на предходните параграфи, би означавало да направим голяма крачка към това, което днес считаме за постмодерна дилема: пълния крах на „истината“. Ако красотата и истината са едно и също нещо, тогава истината е различна за всеки, за всяка възраст и дори за един и същи човек от година на година. Ако красотата се крие в очите на наблюдателя, тогава „истината“ би била просто начин да говорим за вътрешните чувства, които я съпътстват. А това просто не е начинът, по който обикновено използваме думата „истина“.

от Тимъти Келър

„Явното изобличение е по-добро От оная любов, която не се проявява. Удари от приятел са искрени, А целувки от неприятел – изобилни.” (27:5-6)

Един ден, ровейки се в прашно старо таванско помещение в малко австрийско градче, един колекционер попада на избледнял ръкопис, съдържащ много страници с ноти. Той е написан за пиано. Любопитен, той го занесъл на един търговец. Търговецът се обадил на свой приятел, който се появил половин час по-късно. Когато видял нотите, той се развълнувал, а след това се зачудил. Това приличало на почерка на самия Моцарт, но не било добре известно произведение. Всъщност, той никога не го бил чувал. Още телефонни обаждания. Още вълнение. Още консултации. Наистина изглежда Моцарт. И макар че някои части изглеждат странно познати, то не съответства на нищо, което вече е известно в неговите произведения.

от Тимъти Келър

„Приятел обича всякога И е роден, като брат за във време на нужда….Мнозина търсят благоволението на щедрия, И всеки е приятел на онзи, който дава подаръци. Всичките братя на сиромаха го мразят, – Колко повече отбягват от него приятелите му! – Той тича след тях с умолителни думи, но тях ги няма….Повечето човеци разгласяват всеки своята доброта; Но кой може да намери верен човек? ” (17:17; 19:6-7; 20:6)