Една седмица в Лондон.

Седмицата започва с успиване. Не много сериозно, но достатъчно. Кафе почти няма. Няма и захар. В кухнята се гонят лосове и бели мечки, но пък за сметка на това се пести от парно. Гладна съм много - и храна няма. Мисля си - ако стефан беше тука, поне за сандвичи щеше да има нещо. Или поне хляб за сандвичи. Мисля си също, че ще е хубаво да изляза от работа, докато работят магазините, за да взема нещо за хапване така. Хуквам към работа - в метрото е фраш - дърпат се, бутат се, ти хапеш, те драскат - важното е, че всички успяват да влязат във влака. Докато се возя, се опитвам да пусна на кака е-майл - да и се оплача как никой не се къпе в тая държава, а повечето и не се и перат. Тя ми съчуства и ме успокоява, че в Румъния е по-зле. Стигам на работа. Опитвам се да отключа офиса и вече ме разкъсват на двата телефона. Влитам вътре и започва лудницата ... и този ден минава. Следва безсънна нощ. Оцъклила съм се и гледам в тавана. Сама съм. Съкваитрантити са в бг. Гледам под варата свети, а съм сигурна, че съм огасила преди това. Дали има някой, се пита моят пиуешки объркан мозак. А може би наистина съм огасила, но вчера ... и тази нощ минава. Следва много натоварен ден на работа. Лудница е, нерви, разправии. Имам оглед вечерта - закъснявааам! И ония ми теглят една майна. Нищо де ... търсенето на квартири продължва. Успявам да намеря друга стая и се разбираме за по-късно вечерта - така и така все съм докъсно на работа. Търгвам натам. В автобуса има едни странни типажи и всиките ме гледат. Пиша смс на Стефан - поне някой да знае къде отивам, ако  не се върна никога. Кварталчето е яко. Много е централно и е пълно с терористи. Ма пък е централно. Стигам до адреса, прекръствам се и влизам. Слаба светлина, миризма на мухъл, ронеша се мазилка - I'm lovin' it! Посреща ме една французойка с мазна коса и почва да ме развежда. Не, нямало нужда да се събвам - те и без друго никога не чистели. Ха! Френската девойка гордо ме развежда из къщата и ми показва вмирисаните мухлясали стаи. Имало и 2 бани - и те са мухлясали ама нали са 2. Слизаме долу в някакво мазе, където са кухнята и хола. А, да - хола! Ми те го ползвали да си сушат прането. Хол-сушилня! В кухнята надникваме бързо - имало много място за всичко - ако се измият чиниите, които събират последните 2 седмици. През цялото време някъде капе вода - кап, кап, кап. Искам да си ходя веднага! Не, ма как!!! Не съм се запознала с Фред. Идва и Фред - виетнамеца. Много ме харесва и иска да ставаме съквартиранти. Ми хубаво кавам, ма в някой друг живот и си тръгвам. Прибирам се вкъщи някъде към 10. Имам deja vu. Все ставам в 6 и се прибирам към 10-11. Искам да си почина, ама няма да е сега. Някой друг път. Минава още един ден и още един. Стефан се прибира. Звъни ми, че е кацнал. Любезно го осведомявам, че нашата линия на метрото нещо се е прецакала и няма как да се прибере - ни той, ни аз, ни никой. След няколко часа се срещаме посредата на маршрута и след още 2 успяваме да се приберем. И тази вечер няма да си легна рано. На другия ден имам голямо чистене - отивам с момичетата - уж да ги строявам и да ги организирам. Накрая и аз чистя наравно с тях, че нещо няма време. Оттам хуквам (буквално), че имам час при GPто, който любезно ми обезнава, че трябва да ми резнат ръката. Майнор просийджер казва. Викам му - не, мерси. Как ще се обличам, събличам и т.н., ако не мога да си ползвам едната ръка за известно време. Ми, бойфриенда ще ми помагал, казва човека. викам - ми нямам. Ми тогава да си намеря. Ми хубаво, като си намеря ще доида да ме режете. Оттам се засилвам на парти с бившите колеги. Те вече са доста кръкнали, когато успявам да се добера до мястото на срещата. Казват ми, че изглеждам уморена и че много работя. Аз отричам и обеснявам, че чудесно се справам със стреса и умората. След още една бира, отивам до 00 и там на огледалото се поглеждам и виждам как съм с 2 различни обеци - една голяма лилава и една малка зелена. Махам обеците, взимам си чантата, шапката и т.н. и веднага си бия шута към вкъщи. И спах 9 часа!

една звезда и една заря

Голяма строителна компания прави запитване към нашата фирма, та отивам аз да се срещна с тях, да видя обекта и да им дам цена. С кого точно ще се срещам не е много ясно, понеже до последно не можаха да ми кажат кой ще дойде. Да съм отидела в 9 и да чакам. Ми хубаво, ще чакам. Тръгвам малко по-рано, за да съм сигурна, че няма да закъснея, ако се обърка нещо. Естествено обърква се всичко - затворена е спирката, на която трябва да сляза от автобуса и се изсипвам на предната спирка. Имам gps - място за притеснение няма. Само дето, целия квартал го застрoяват и навсякъде е разкопано, кално, прашно, затворено и т.н. Успявам някак си да излазя от лабиринта и стигам навреме на уреченото място и зачаквам. Гледам си ботушките и ми иде да заплача. Малко са се поокаляли и са се поодрали при преминаването през пресечения терен - няма как! Трябва да се правят жерви в името на фирмата! Та чакам си аз, бурният леден вятър брули косата ми, щипе бизите ми и размазва грима ми ... и все повече заприличвам на проститутка след тежка смяна. :-)) След като минава половин час, звъня в офиса на клиентите да питам дали е станало ясно кой ще дойде да се срещне с мен и дали този въпросен някой ще идва изобщо. Да, Мартин ще дойде, ако искам да му се обадя. Ама той щял да дойде в 9:30. Ми то сега е толкова, казвам аз. Ми значи сега щял да дойде. Звъня му. Не вдига. След още 20 минути ми звъни той. Да, да - идвал! Зад ъгъла бил - до 20 минути щял да е при мен. Викам - на кой ъгъл по-точно, че цели 20 минути??? Чакам си. Почва да вали. Аз си стоя все така пред сградата и така си чакам вкочанена. Най-после, към 11, идва въпросния Мартин и хукваме към обектите, буквално тичаме. Нямал бил време. Тичайки се опитвам да си водя записки - малко ми е трудно,  не само защото тичам, а и защото пръстите ми са позамръзнали ... нищо де ... всичко в името на фирмата. Най-накрая се приключва и с това и всеки тръгва по пътя си. Трябва да хвана автобус, който за 15 минути да ме отведе до офиса. Само дето тоя автобус не идва и аз още повече замръзвам и вече много ама много ми е писнало ... и тъкмо когато си мисля, че този ден никога няма да свърши, внезапно в мрачното небе нещо започва да проблясва ... да, там, над строежите и над вмирисаните на къри улици ... един балон с хелий с формата на звезда се носи във въздуха. И точно в този момент, в студения мрачен ден, в една циганска махала в Лондон аз си помислих - винаги има светлина в тунела. Дали влака, който идва насреща ти, дали балонче с хелий ... все е светлинка ... 

Честно да си призная, бях забравила за този балон и този ден, но днес, докато се прибирах от работа с няколко чанти от магазина, влачейки се нагоре по баира и борейки се с насрещен силен вятър и ситен дъжд, внезапно тъмното небе се озари от ярка светлина и гръмна заря! Прекрасна, цветна ... и забравих за дъжда, за вятъра, за чантите и си спомних за онзи ден с балона с хелий ... и вървях към вкъщи гледайки зарята ...

Из мемоарите на един job seeker в Лондон ... търсенето за момента спира

Търсенето спира за момента. Изпразних всички банкови сметки, overdraft-и и кредитни карти. Та в общи линии сграбчих първата възможност. И вместо да се радвам, ходя тука мрачна и мърморя! :)) Вярно си е - човек никогаш, ама никогаш не е доволен с това, което има. Да се надяваме, че това е двигателя на прогреса ... а не симптом на душевна нестабилност ... Не бе, не че не се радвам ... ама тъй де, не ми е мно'о радостно :)) Просто искам да вървя напред ... не да почвам все отначало ... Все си мислех, ей тъй на, на 30 да съм вече безобразно богата и известна! Какви са сега тия смехории!! Ми така де! Не съм доволна ама хич!!! А пък междувременно се награбих тука 5-6 дини под една мишница ... и т'ва как ще става хич не ми е ясно. Все едно да искаш да изпиеш 20-30 drinks-a и да си излезеш кат пич от кръчмата! Както казах - хич не я виждам тая работа! Това ми напомня, как преди 7 години стоях на един лондонски мост (моля, никакви асоциации с Дунав Мост), взирах се в залеза и си пожелах, от цялото си детско сърце, да се върна някой ден и да живея в Лондон! Да работя, да съм много busy, много независима и съответно богата и известна! Сега ... някои от нещата ги отметнахме ... къде случайно, къде не толкова ... ама другите нещо се бавят. Обръщам се към тези, които се занимават с изпълнението на мечтите: Моля, да преразгледате мечтата ми отпреди 7 години и да предприемете незабавни мерки за нейното осъществяване. Ако може и компенсации, едно друго. А също така, държа да спечеля голяма сума от тотото. Повтарям - ГОЛЯМА! Оная тройка за 10 паунда от миналата година не я броя! Благодаря за вниманието! ... А и още нещо - there is this guy right ..., по който страшно си падам! От едно известно време. И бих желала, ако няма да съдействате за неговото падане по мен, то поне да съдействате за прекратяване на моето такова. Там, пеперудки в стомаха, загубване на ума и дума и подобни разни, и особено идиотско поведение в негово присъствие. А онова с преплитането на краката изобщо не е от алкохола!!! И то да спре, молим! Пак благодаря за вниманието! 

Ми те това е ... друго немам да кажа за момента. Ще отивам да си лягам, че трябва да спя много бързо, че пак не остана време! :))

Из мемоарите на един job seeker в Лондон ... търсенето продължава

Преди няколко дни получавам смс от един приятел, че барът, в който киснат редовно по време на и след работа, спешно набира персонал. Та говорил с мениджърката, понеже се познават и в общи линии ме пробутал. Написах аз е-майл и тя ми каза да дойда в Петък (вчера) на пробна смяна. Петъчна смяна в лондонски бар си е яко бойно кръщене. Без значение - засилвам се, защото пари нема и децата мислят паркета за фафли! Отварям хладилника - какво ли няма вътре - яйца няма, месо няма, сирене няма - абе нищо няма! :)) както и да е - отплеснах се нещо ... Та отивам и се оказва, че почвам на първо време като събирач на празни чаши ... Барът е голям, на два етажа. Има и голяма тераса. И моите задължения в общи линии са да събирам празните чаши и бутилки от масите, да проверявам за заспали и припаднали в тоалетната дами. А също и да помитам счупени стъкла, ако някои си отърве пиенето, та да не се заколи на собствени разноски нали. Започвам да препускам аз по етажите и въпреки че на третия час крачката ми се гънат като асми, успявам да поддържам добра скорост и всички са много доволни.

И аз бяха страшно доволна - всеки пиян мъж в тоя бар беше решил да ме заговаря. Не мога, казвам, да говоря сега - на работа съм! Те обаче са нахални и някак моето безразличие ги настървява. Някакъв даже ме хвана за прекрасното дупе и почна да ми говори на полски. Не пич, не говоря полски и тая ръка мисля да я счупя всеки момент, ако не я махнеш оттам. Това не било много любезно от моя страна, казва човека с полския. Ми ей на - такава съм една нелюбезна с непознати, дето се държат за задника ми. После среща твърдия ми поглед и казва, че много се извинява - бил се припознал - дали в мен или в задника ми - не стана ясно.

Иначе не мога да се оплача - 10 момчета персонал - всички се суетят около мен. Главният барман, който го раздава някакъв мениджър също, е албанец. Него го знам от преди година, когато бяхме на някакво парти в същия бар и той толкова ме хареса, че даже изпрати шампанско на нашата маса. Само дето приятелката му седеше на бара през цялото време - готино, знам.

Завърших си смяната и си тръгнах смазана. След което прекарах 2 часа, сменяйки нощни автобуси да се прибера. И реших да не се върна повече :)) Малко съм дъртичка за гирултия и пияници ...

Из мемоарите на един job seeker в Лондон ...

Този пост е посветен на моите приятели Деница и Николай, които не спират да ме подкрепят, да ми стискат палци и да колят дребен селски добитък в моя чест ... а понякога и по-едър! :) Наздраве Котанчеви! И Ганя - честит рожден ден!

Живея в Лондон от почти 4 години. За съжаление ставам класическа жертва на кризата и загубвам работата си. Съответно започвам засилен job hunting дет се вика. Като цяло избягвам да си имам вземане даване с българи-юнаци, защото за тези, които не знаят, българите в чужбина обичат да оцеляват и да трупат състояние за сметка на своите сънародници. То май и българите в България така правят. К'во да правиш - манталитет. За съжаление, в момента пазарът на работа тук е доста неблагоприятен и както казват братята англичани 'Desperate times call for desperate measures". Поради тази причина кандидатствам за офис позиция в българска фирма. Викат ме на интервю ... и голямото надцакване започва. Всъщност аз за надцакване се бях приготвила, но не се бях готова за бай ганьовски лафове ... наивно си мислех, че все пак ще се размина с това.

Фирмата я държат двама българи. Млади. Единия е ок, свястно момче, интелигентно. Той явно е мозъкът на операцията, движи и счетовдни неща - бива го. Другия ... какво да кажа за него. Толкова комплексен образ, чак незнам откъде да започна. Тази персона ще я наричам оттук насетне "Ванката" - не желая да използвам истинските имена, за да не развалям сега на хората реномето.

Та, сутринта преди интервюто, обръщам една кана с кафе, скачам в риза и панталон и се запътвам уверена в себе си към мястото на срещтата. Влизам, сядам, започваме да говорим и като цяло всичко изглежда нормално. До първия въпрос на Ванката - "ти, английски, това-онова?". Напрягам се да отгатна какво точно се има предвид и предполагам, че се пита дали говоря английски. Отговарям му, че да, говоря, все пак съм им изпратила мотивационното писмо и CV-то на английски и ако ги прочете, ще види също и че последните 3 години съм работила в английска компания. Да бе да! работила си - изразява Ванката очевидно своето мнение, че си измислям. Също така добавям, че мога да се презентирам на английски, вместо да си говорим на български. Ванката повдига учудено вежди и пита - е не си ли много отворена? Ми де да знам, май не съм чак толкова. Пропускам да отговоря на този въпрос, решавайки, че за него той явно е риторичен. Не бе, не че нещо, ама не се ли притесняваш, че може да се изложиш - продължава той. Ми не, казвам аз - какво да се излагам - той английския ми си е супер. Като бил супер, вика ми - давай да те видим. Какво да давам, зачудвам се аз. Въпрос ще ми зададеш ли? Той казва - давай казвай на английски с какво си се занимавала. Започвам да говоря, нармално, спокойно, в 2 кратки минути обеснявам в общи линии за компанията и позицията ми. Приключвам разказа си и получавам следващ удар под кръста - е ти сега, вика Ваньо, на каква се направи!!! Пак не отговарям на този така риторичен въпрос.

Разговорът продължава, воден предимно от Ванката, който е във вихъра си. Но понеже явно не внимава много, задава някои въпроси по два пъти, други по три пъти. Но това не е от голямо значение, понеже аз и без друго не успявам да отговоря на нито един от тях, тъй като Ванко не спира да ме прекъсва. Следва кратко обеснение как се вдига телефон - понеже аз никога не съм правила това в последните 10 години. Разговорът продължава около час и половина. По някое време ми се хвърля (буквално) бял лист хартия да си напиша възраженията. Ми нямам, казвам. Искам да знам какво е заплащането. Съдружникът на Ванката казва, намигайки ми - доволно. Заплащането било доволно! Минималното естествено. И малко по-малко от това, което плащат на чистачките си (еднатата дейност на фримата им е почистване). Питам има ли въмозжност за развитие тази заплата - имало, ако някога след години се докажа. Явно са издразнени от липсата на радостни викове, блясък в очите и ентусиазъм от моя страна. И затова Ванката се чувства длъжен да ме затапи отново - е ти какво! английска заплата ли искаш?? Ми не. Що ми е английска заплата. Плащайте ми българска, пък аз с нея ще си плащам английските сметки и английския наем. You pay peanuts, you get monkeys казват тук ...

След още няколко безумни подмятания на Ванката, тонът взема да става груб, а надцакването явно. И Ванката определя съдбата на това взаимно сътрудничество, казвайки следното: Какво да правим с тебе Ралица ... не ги обичам такива индивидуалистки като тебе. Такива отракани, амбциозни кариеристки, дето много знаят. Аз искам човек, на който да казвам какво да мисли. Не някой със собствено мнение. Благодаря му за комплимента и си тръгвам. Ще ми се обадят казват - знам, че няма.

Слаб 2 момчета! Слаб 2!

По пътя към вкъщи си мисля, че понякога, за да направиш крачка напред, трябва да направиш две назад. И все пак ... не можах!

И благодаря на Стефан, който ми помага. За да мога да избирам!