ех, това забравено, забравено място. може би по-скоро изоставено. като счупени карнавални люлки в обезлюден град. някога е имало нещо, а сега вече е само черупка. всякаш виртуален чернобил е помел живота от това място и всеки път, когато се опитам да се върна, радиацията продължава да е твърде висока. а белият лист твърде потискащ.

дори не знам дали съм сама тук. и може би това ме притеснява най-много. хубаво е понякога да си сам. тогава танцуваш по бельо и пееш с пълно гърло. рисуваш, плачеш, снимаш огледлото и върховете на дърветата, мълчиш, разказваш си вицове, гледаш глупаво в една точка. и, разбира се, си задаваш глупави, ненужни, смахнати екзистенциални въпроси. защото си сам. защото тогава можеш да си ти – глупав, смешен, жалък, без поза, без маска. и ако достигнеш до 42 или друг душевен катарзис, броиш момента за успешен.

женската глава е като женската чанта. пълна е с боклуци. това е извода от днешната басня.