След много писане и триене, много колебания и отлагане новата ми книга за „моята“ София е вече факт.
В нея разказвам за моите улици, за моите сгради, за моите приятели такива каквито аз ги виждам и спомням.
Когато започнах да пиша, много се чудех как да организирам книгата. Дали да са само мои спомени и неща, които лично съм преживяла, или да включва наученото, прочетеното, споделеното, което вече е станало част от мен и моя живот? Все пак реших да наблегна на София такава, каквато беше през втората половина на ХХ век и едновременно с това да се връщам към миналото на местата, които описвам. Разказвам и за хората, които съм срещнала, които са ми направили силно впечатление и които, без да подозират, са определяли възгледите ми, вкусовете ми, отношението ми към изкуството, към работата, към живота.
„Зад кадър“ останаха много улици и сгради, много хора и истории. Не всичко може да бъде разказано наведнъж. Затова тук ще помествам случки, които отпаднаха в процеса на работата.
Когато мама се върнала от родилния дом с мен в ръцете, намерила на масата ценен подарък – истински ароматен бебешки сапун и малки обущета. Нещо невиждано за бедните следвоенни години. Голяма радост била.
Моето поколение добре помни мъката с обувките. Едва ли може да се забрави вида на излъсканата подметка, следата от прокъсване и зараждащата се дупка. Това означаваше, че трябва да се ходи на обущар и то колкото по-скоро, толкова по-добре. Обущари имаше, но и клиенти също, така че се чакаше. Във всяка махала се намираха поне по 2-3 обущарници – поне в тази сфера властта задълго бе оставила частниците, за да обират луфтовете в социалистическата търговия, а и трудещите се все пак не можеха да ходят боси или с налъми на работа. След време обединиха частниците в ТПК (Трудово-производителна кооперация), но на нас не ни харесваше. Там някаква сърдите лелка ти приемаше обувки, хвърляше ги в купа и ти не знаеш при кой пишман майстор ще отиде – да не забравяме, че анонимността не предполагаше старание и високо качеството, към които се стремяха майсторите, познаващи клиентите си по име.
И така на прокъсаната обувка се слагаше нова подметка – дебел гьон, за да издържи по-дълго или понякога гума, приличаща на автомобилна. Често пъти шевовете бяха груби, ходилото се разместваше. Понякога се слагаха налчета. За незнаещите – налче е желязна пластинка във вид на полумесец, която се зачуква с малки тънки пирончета, за да не се изтриват бързо пръстите и петите на подметките. И в този миг си представете училищен коридор, междучасие и стотина деца, които тичайки, чаткат с налчетата по мозайката… Олеле!
Та за децата и техните обувки. За нас съществуваха няколко вида: половинки – до под кокалчетата, с връзки, които лесно се късаха и винаги правеха възли, особено сутрин, когато закъсняваш; обувки-пионерки – защо „пионерки“ така и не разбрах, бяха над кокалчетата и пак с връзки; имаше и по-груби туристически обувки, стягащи глезена. Тъй като краката ни бързо растяха и не беше рентабилно да се купуват непрекъснато нови обувки, беше прието износването на „патъците“ на по-големите братя, сестри и братовчеди. Аз си нямах каки и затова обувките, които ми купуваха от единственото място за тази тъй ценна вещ ДЕТМАГ, непрекъснато ме стягаха и изкривяваха крака. С настъпването на топлото време обувахме не толкова униформените сандали – най-обикновени с две каишки и открити пръсти, за да ги разкървавиш по-лесно, когато се спънеш. Гуменки – те не се числяха към обувките, но доста от децата ходеха с такива от ранна пролет до дъждовете наесен – леле, как миришеха!; кецовете се срещаха по-рядко и минаваха са спортни, а не всекидневни.
От всички видове обувки имаше по един, максимум два модела, все пак разнообразието не се толерираше. Разбира се, разлики пак се намираха – ако таткото работеше в чужбина или пътуваше често в задгранични командировки, тогава детенцето имаше нещо по-красиво и по-удобно на краката си. Два-три пъти в живота ми баща ми се опита да ми носи обувки от загниващия капитализъм. Винаги безпогрешно уцелваше един номер по-малки. Така беше и с последните – няколко месеца преди да почине пак имаше някаква криза и той ми донесе елегантни кожени ботуши, които никога не обух. Подарих ги. А скоро кризата свърши, внесоха в Тексим и други „показни“ магазини, аз вече работех и си купих нещо удобно.
Откъде намираха майките ни обувки вече не зная. Някои носеха от чужбина, други обикаляха така наречените оказионни магазини, инцидентно се появяваше и внос на ГДР-ски или сръбски, но винаги беше трудно. В моите ученически години модата бе на високите токчета и по тази причина малко трудно можехме да „крадем“ обувките на майки, лели и каки. Мама имаше един чифт от най-модните сръбски обувки „Кошчана“ – бежови с нагъната розичка на деколтето и с много висок ток като игла. Толкова й завиждах за тях. И не само аз. Но явно не й бяха много удобни, защото не ги носеше често. Тъй като караше колело, ходеше с ниски обувки. Но иначе беше много елегантна – даже в краката. Аз – не!
Първите ми качествени ботуши бяха след завършването на гимназията. Бяха по поръчка – от истинска кожа, високи с пробиващата тогава мода на капсите, не достатъчно топли, но елегантни за времето си. Даже си ги снимах! Чак когато отвориха „Тексим“ и си купих хубави кожени обувки с невисок плътен ток по новата мода, разбрах какво е удобна обувка. И какво е свободен пазар.
Та така си живееха краката ни по онова време – социалистическото. Като в стария виц: На оплакването на клиент, че обувките му стягат, продавачът отговаря – „ама знаете ли колко хубаво ще ви е вечер, когато ги събуете!“ Ние поне събухме социализма. Надявам се.
Преди много години живеех на „Раковски“ точно срещу градинката с днешния Информационен център на Министерството на отбраната.
Центърът на София бе силно пострадал от бомбардировките.
На снимката отбелязано със синьо е карето, за което разказвам – вижда се прякото попадение, но нашата кооперация е била леко засегната. В най-ранното ми детство останките от руините на Юнион клуб и другите красиви сгради вече бяха разчистени – имаше игрище, после градинка, а в дъното оцелели къщи, някои от които и до днес. Нямах представа какво ни подготвят Партията и правителството и столичната община в частност. Слава богу, разбрах чак наскоро, ровейки из списание „Архитектура“.
Ето мястото, заснето някъде около 2005 година.
През 50-те години голяма част от вниманието е устремено към изграждането на нов „социалистически“ център на столицата или по-точно това, което днес наричаме несоциалистически – „Ларгото“. Но множество погледи са насочени и към по-малките по размер, но не по-малко апетитни парчета от тортата. А именно карето „Раковски“, „Гурко“, „Поп Андрей“ (дн. Кузман Шапкарев“) и „Иван Вазов“.
В началото на ноември 1956 година Министерството на търговията обявява конкурс за Търговска палата с изложбено хале и за две допълнителни помещения: „Балкантурист“ и „Представителен магазин“. Интересът е голям, явяват се 52 проекта и журито трябва да прегледа над 300 табла (така им се пада!).
Всички проекти са имали нещо общо – цялото каре е изравнено, всички стари сгради, даже тази на арх. Лазаров са премахнати. Имало е много критики: за неподходяща форма и трудна достъпност до халето, за лошо осветление, за надробяване силуета на сградата, за лошо ситуационно решение и т.н.
Но това не пречи да бъдат раздадени доста награди – паричното им изражение варира между 12 500 до 6 250, а на откупките по 1 500 лв. Какво означава това за 1957 г. нямам никаква представа. Общото убеждение е, че „конкурсът дава положителни резултати за изясняване на начина и вида на застройката на квадрат 468, местността „Центъра“, а оттам и за насоките при изработването на окончателния идеен проект“.
.
Търговска палата не бе построена, но само две години по-късно е обявен нов конкурс за същото място. Този път за „Дом на културата на работниците от съобщенията в София“.
Постъпват 50 проекта, 640 картона. Какви точно са забележките на журито не става ясно от статията, освен че „има изобилие от хрумвания и интересни моменти от трудната, но интересна задача“.
Първа и втора премия не са присъдени, а трета премия е дадена на четири проекта, всяка по 12 000 лева. Откупките са 20 на брой и са между 8 и 3 000 лева.
.
И това не построиха. През 1961 г. нов конкурс – този път за „Галерия за художествени изложби в София“. В заданието е посочено да се съхрани сградата на ъгъла на „Иван Вазов“ и „Поп Андрей“ на арх. Лазаров, а самото строителство да се реализира на два етапа с оглед да се запазят временно и другите съществуващи здания.
Предвидени са изложбени зали и магазини, администрация, издателство „Български художник“ и др. И този път етажите са различни – някъде сградата се разполага в ширина и не се натрапва с височината си, другаде се извисява до десет и повече етажи. Тъй като повечето околни сгради са в различен стил, архитектите решават да търсят контраст като наблягат на „модерното“.
Колко проекта и колко картона са постъпили не става ясно, но отново няма първа и втора премия. Този път наградите са по-малко и по-скромни: една трета (10 000 лв.), две откупки по 8 000 и по 6 000 лв. и седем поощрения по 1 500 лв. Изводът на журито е, че резултатите са положителни и че да попречи на построяването на Галерията може само „все още съществуващата практика да не се реализират напълно завършени проекти поради промени в инвестирането или желание за ново експериментиране в един и същ парцел“.
Така и се случи – и този не построиха.
Може би тепърва ще откривам и други конкурси за строежи на това място. През 90-те там построиха Информационния център на МО – приятна, незаангажираща сграда, потънала в зеленина.
Но инвестиционните ламтежи никога не спират. Сега има друг проект, който ще руши къщи и ще реше дървета, за да отстъпи място на новото многоетажно недоразумение.
Какво ли още чака този иначе прекрасен град, който расте но не старее!
Помня добре кръстовището на „Раковски“ и „Гурко“, помня, макар и много смътно, строежа на голямата жилищна кооперация срещу БИАД. Но не помня старите къщи от четната страна на „Гурко“ след „Раковски“ – сигурно са ги сринали още преди това. Гледайки кадастралните планове от 1892 г., виждам, че там имоти са имали Ил. Мутовджиев, Караджилов, В. Петрович, Никола Банев[1]. През 1945 г., собственици вече са Георги Кръстинков, Стефан Хр. Генев, Иван Славов. Имената нищо не ми говорят, но явно са били заможни хора, тъй като дворовете на домовете им са били големи и в тях е имало изградени масивни гаражи.
Старата номерация е доста объркана като са разрушени няколко къщи, за да се построи сталинската кооперация и днес трудно може да се каже коя от тях къде точно се е намирала. Според старите телефонни указатели на
№18 – Атанас Мухлев е притежавал склад за спиртни напитки (1947), имало е и аптека (1952)
На №22 е било книгоиздателство „Славянски, а на №26 е била администрацията на изд. „Народна младеж“ (1959). Пак на №26 в периода 1949 – 1959 е живял и архитект Ангел Дамянов. Предполагам, че това е вътрешна къща, която е била съборена по-късно, щом архитектът е имал телефон на този адрес доста след като голямата кооперация е била построена.
На „Гурко“ №28 са били Дирекция „Държавни дългове“ към Министерството на финансите и за кратко канцеларии на Министерство на електрификацията, водите и природните богатства (1947). В ъгловата къща, която може би е била №30 се е помещавало „Застрахователно дружество „Витоша“, но ние в по-късно време я знаехме като „Приемна на МВР“.
.
.
По левия тротоар (т.е. нечетните номера) повечето сгради бяха ниски и зад тях се виждаха задните прозорци на Военното издателство.
„Гурко“ №17
В различни периоди от време на този адрес е живял машинният инженер Кирил Гюндюрев (1947), имало е офиси на дружество „Задруга“ и на Инженерно архитектурната камара (1949), бил е рибарският магазин на Атанас Н. Поповски (1947, 1949). Само като интересен факт ще спомена, че Кирил Гюндюрев е бил „редактор-стопанин“ на месечното техвническо списание „Автомобилно и моторно дело“, излизало през 1929-1930 г.
Според кадастралния план от 1945 г. къщата, залепена до ъгловата кооперация, е била на д-р Радка Татарева.
През 20-те години на долния етаж е бил Колониалният магазин за овощия и зарзават „Златовръхъ“. В левия край на тази снимка се вижда ъгълче от къщата на ген. Г. Вазов – тя все още не е била разрушена и строежа на бъдещата „вазова кооперация“ още не е бил започнал. Интересен е и списъкът със стоки, които са продавали – все такива, които растат у нас, а не идват от „колониите“: картофи (3 лв), зелен фасул (4 лв), грах (7 лв), бакла, домати (4 лв), сини патладжани (3 лв). Поне това успявам да разчета. Какво е имало в бутилките и кутиите вътре в магазина така и няма да разберем. Но поне може да сме сигурни, че е имало от рекламираното „…по чистота и добъръ вкусъ е маслото ОЛИВИЯ, купувайте само него“!
До нея, на №19, е бил домът на д-р Александър Стамов, по-силно засегнат от бомбардировките. На №21 е било напълно разрушеното жилище на арх. Катя С. Овчарова. Още през 1945 година там е имало помещение, пригодено за печатница и гараж. Аз си спомням пропуск с бариера за вътрешните дворове на Военното издателство.
В някоя от тези сгради в началото на 50-те години е било и издателство „Народна младеж“, но в коя от всичките вече не мога да преценя, особено като се има предвид че и номерацията е променяна.
.
Гурко №23
Наскоро разбрах, че къщата на ъгъла с „6-ти септември“ е една от най-старите запазени сгради в София. Построена е през 1885-90 и е била резиденция към Двореца. Помня я като на тази снимка от 70-те години – доста неугледна. Използваше се от МВР, а на тях публичност хич не им трябваше. Днес сградата има значително по-представителен вид, въпреки, че не изглежда така, както преди бомбардировките.
Отсреща беше и красивата сграда, която аз знаех като „на железниците“, а то било Министерство на електрификацията, водите и природните богатства, създадено през 1946 г. Пръв министър на МЕВПБ е известният политик Трайчо Костов.
Когато бях в отделенията точно там пресичах вдясно на тротоара на Министерството на вътрешните работи, защото все пак… ранна утрин, тъмно, студено… друго си е да видиш, че чичко милиционер пази. По инерция го правех и в по-късни години, отивайки на училище или към дома на баба ми. Но през 70-те се наложи този маршрут да бъде променен, тъй като любимото ми куче Рики, което мразеше униформени, придоби навика да кляка точно пред поста на ъгловия вход на Министерството. Куче с характер.
Адресът на МВР е „6-ти септември“ №29. Сградата е строена в периода 1936 – 1940 г. по проект на арх. Георги Овчаров, а скулптурата на лъва е на М. Михайлов. В ония години още не беше забранено да се катерим по лъва, макар че не ни се радваха, особено когато поизраснахме на височина. Самото здание беше толкова стабилно, вдъхващо респект, но същевременно и плашещо! Сигурно така е трябвало да изглежда.
Следваха няколко сгради, на които в детството си не обръщах голямо внимание, а те се оказаха натоварени с истории. Затова ще се върна малко назад във времето.
В годините, когато улицата все още се е наричала „ген. Сава Муткуров“ и познатото ни Министерство на вътрешните работи не е било построено, тази отсечка е изглеждала по съвсем различен начин. До ъгловата сграда, тогава Министерство на външните работи, са били имотите на майор Винаров (дали пък това не е героят от Сръбско-българската война Върбан Винаров, издигнал се по-късно до чин генерал-майор) и на Стойчо Драмалиев, с допълнителни постройки в двора. Имотът на Драмалиев, граничещ с този на Антон Безеншек, впоследствие е бил разделен от наследниците му Георги и Никола.
И тъй като тук пиша не само за сгради, искам да разкажа историята на Никола Драмалиев (1850 – 1930). Роденият в Самоков Никола губи рано съпругата си Катерина и единствения си син Петър. Тогава той решава да завещае на училищата в Самоков имота си, намиращ се на ул. Гурко №30 и състоящ се от масивна сграда и три паянтови постройки. Условието е училищното настоятелство с парите от продажбата на мебелите, приходите от наеми и наличните авоари да създаде благотворителен фонд за издръжка на бедни ученици. А също и всяка година на Никулден да отслужва литургия в самоковската църква „Св. Николай“. Как се е развила история с наследството, не зная. Но до много скоро в Самоков е имало помощно училище-интернат, наречено на негово име. Днес то вече не съществува. Не съществува и къщата на Никола Драмалиев в София.
С годините парцелите са сменили своите собственици и са издигнати нови здания. Някои от тях съществуват все още.
Гурко №32
Този парцел в края на 19 век е бил собственост на Георги С. Драмалиев. Дали той около 1910–15 година е построил сградата или вече го е бил продал, няма как да проверя. Първоначално е била на два етажа с тавански полуетаж, но впоследствие на два пъти е била преустроявана и надстроявана.
И тази сграда има своята по-стара история. В нея преди 9-ти септември се е помещавало издателство „Древна България“ на Петър Карапетров. Там печатат историческите си романи едни от най-добрите белетристи от първата половина на 20-ти век – Фани Попова-Мутафова („Солунският чудотворец“, „Дъщерята на Калояна“, Стоян Загорчинов („Ден последен, ден Господен“), Константин Петканов („Индже войвода“), Людмил Стоянов („Раковски“) и др.
През 1947 година сградата е отчуждена и превърната в административна сграда на МВР. Тяхна си е и до днес.
Но по-интересна е съседната – тази на
Гурко №34
Издигната е през 1924 г. по проект на арх. Радев върху терен на Антон Безеншек, първият стенограф на Народното събрание след Освобождението. Част от сградата откъм ул. „Гурко“ е била разрушена по време на бомбардировките и може би затова днес тя изглежда някак несиметрична. (снимката й е от 1977 г.)
В кооперацията е имало 18 апартамента, като на третия етаж под наем живеел художникът Иван Милев заедно със съпругата си Екатерина Наумова. И като всеки художник, който не можел да търпи бели платна, той изрисувал във вестибюла три фрески: едната – на жена му в македонска носия с рози в ръце, на втората – овчар с кавал, който напомня самия него, а на третата – сватбарче с бъклица. А в хола – разперила крила райска птица. По време на бомбардировките именно стената с птицата е полуразрушена, а после замазана. Казват, че днес била възстановена[1] Не зная, не съм я виждала.
.
Прозорците на кооперацията плътно се приближават до построената няколко години по-рано едноетажна къща на Славчо Бабаджанов на
№36
Бабаджанов е родом от Македония, но след Освобождението, вече сирак, се мести при роднини в Разград. С тяхна помощ завършва право в Швейцария и се завръща в България. Влиза в политиката чрез Демократическата партия и през 1899-1900 е народен представител. Строи къщата през 1915 г. (по проект на арх. Йордан Йорданов), след като се жени за Сава, дъщерята на своя благодетел, богат земеделец. Отказва от политиката и започва да се занимава с тютюнев бизнес. Бабаджанов е и един от радетелите за освобождаване на Македония. Тъй като няма наследници, според някои сведения, завещава дома си за Музей на македонското революционно движение. След смъртта му Сава Бабаджанова, която е била преподавателка в девическо училище, решава, че трябва да дава под наем партерния етаж от къщата, за да се издържа, а тя самата се качва да живее на горния етаж. Така от 1934 до 1938 г. наемател е министър-председателят Георги Кьосеиванов и поради това някои наричат къщата „Кьосеивановата“.
През 1943 г. бащата на художника Георги Чаушов – д-р Димитър Чаушов прави тук частна хирургическа клиника. Според намерените планове от тогавашния ремонт на сградата, едно от помещенията, долу в сутеренния етаж, малко и дълбоко, е отбелязано като „Морга“. Няма сведения тя да е била използвана по предназначение. Според телефонните указатели до 1959 г. д-р Чаушов е продължавал да бъде наемател и да има кабинет на „Гурко“ № 36, но не е ясно в коя част от сградата.
След войната горният и сутеренният етаж са раздадени на наематели от Софжилфонд.
В един момент от историята на къщата в нея се нанася някакъв генерал то ли от ДС, то ли от МВР – висш кадър на новата власт, който явно не се е чувствал комфортно с наемателите на горния етаж. И тъй като си харесал апартамента, в който е била настанена Филмотеката (малко по-надолу на ул. „Гурко“ № 50) е направена замяна.
Така от средата на 70-те години в Бабаджановата къща се помещава Българската национална филмотека.
.
До нея на ъгъла с „Цар Шишман“ на
ул. „Гурко“ № 38
е кооперацията, в която отдолу винаги е имало някакво заведение – преди войната ресторант „Охрид“, през 1949 – ресторант № 31, а в моето ученичество – студентски стол №10, който се задържа най-дълго. В по-ново време беше и ресторант, и закусвалня, и кафене…
Тя също е пострадала от бомбардировките, но бързо е била възстановена.
През 40-те години в кооперацията са имали апартаменти и лекарски кабинети д-р Димитър Ж. Генчев и д-р Александър х.Стамов. Дали са запазили кабинетите си не зная, но през 50-те години в красивата кооперация се е нанесал писателят Паун Генов и се е разположила 4-та секция на ОФ.
…
Не бива да прескачам и зданията, които бяха на отсрещната страна на улицата – сега те са с номерация между №25 и №35. От тях по-стара е единствено, залепената за „железниците“, а в двора й има още две неголеми къщи – №25-б. На този адрес в миналото са се намирали книгоиздателство „Компас“ (Виена), търговско представителство на Жак Йозеф Яков и козметичен салон на Мария Тютюнджиева. Днес сградата е стегната, боядисана, но както всичко наоколо нашарена със спрей.
На
ул. „Гурко“ 27
е построената в началото на 50-те години кооперация с три входа. В нея имаха апартаменти служители на МВР и затова я наричахме „милиционерската“ – имах доста съученици там, които току-що се бяха преместили. Явно е издигната на мястото на стари къщи, което доста обърква старата и новата номерация. Ето какво открих в старите телефонни указатели за тази част на улицата:
На №29 е бил гаражът на Атанас Дим. Георгиев „Чикаго“ (1947) – едва ли се е наричал така, когато американците не са били съюзници.
През 1918 г. на №31 е бил домът на ген. Г. Ценов. Но предполагам, че старата къща е била отдавна бутната, тъй като в началото та 40-те години там е бил гараж „Нешъ“ на Йосиф Попилиев.
Надявам, че собствениците на къщите са получили все пак жилища в новопостроените сгради. А №№29 и 31 се губят в днешната номерация, тъй като за №27 направо е залепена сградата на
Гурко №33
Днес на този номер има седеметажна кооперация, ако броим и партера. Но някога тук се е намирала Персийската легация.
№35 отдавна е празно място, запълнено с боклучив паркинг.
Малко преди да завия надясно към училището си, виждах и къщата на ген. Маринов на
„Гурко“ №37
Строена е през 1896 г. като едноетажна, но още през 1928-ма са надстроени още два етажа с красиви извити еркери. Тогава нямах представа кой е ген. Маринов, но знаех, че там живеят хора със странното име Цибулка, което силно ми звучеше като „цигулка“ (детски акъл!). Всъщност, става дума за композитора Кирил Цибулка. Неговата майка Мара, оперна певица и педагог, е дъщеря на генерал Маринов. Тя се жени за чеха Иван Вацлав Цибулка – виолончелист и музикален педагог, основал първия струнен квартет у нас. Не зная с кого и при кого сме ходили на гости в апартамента им – бях малка и споменът е прекалено смътен. Кирил Цибулка, връстник на моята майка, е написал музиката за няколко филма на баща ми – „Бариерата“, „Отвъд хоризонта“ и др. Години по-късно се запознах със сина му Иван, кинорежисьор, който отдавна живее в Чили.
На ъгъла на Гурко и Цар Шишман през 1922 е бил убит Александър Греков.
През 1944 година съседният ъгъл е жестоко разрушен при бомбардировките. Това са зданията с номера № 39 и №41, зад тях се вижда еркера на оцелелия дом на ген. Маринов.
За частта на „Гурко“ след „Цар Шишман“ зная по-малко. Попаднах на кадастър от 1945 г., изготвен, за да обозначи разрушенията от бомбардировките на карето на „Гурко“ нечетни номера между „Цар Шишман“ и днешния булевард „Васил Левски“. Върху повечето от парцелите е изписано „разрушен покрив“, „разрушения“, а на едно от местата даже „дупка“ – явно пряко попадение. Интересното е, че къщите в центъра на карето и тези, гледащи към ул. „Венелин“, не са толкова разрушени и доста от тях са се запазили и до днес, докато „Гурко“ е изцяло презастроена с пет-шестетажни здания.
Ще опиша това, което съм открила за сградите и за хората в тях в телефонните указатели:
№40 е живял арх. Милко Попиванов Георгиев (1952)
№48 – през 1949 тук е живял музикантът Александър Пухлев. Бил гл. секретар на Камарата на културата, а през 1955 заема синекурната длъжност директор на Централния дом на народното творчество.
на №50 през 50-те и 60-те години е имало целодневна детска градина.
Значително по-интересна е №52 – според кадастъра от 1945 г. това е вътрешна сграда, кога е построена кооперацията не зная. Така че описвам без да уточнявам. В края на 40-те години там са живеели или са имали кантори: адвокатите Г. Т. Ахтаров, Никола Татарчев, фотографът Тодор Кемилев, д-р Петър Пачев, Георги Ахтаров, виолонист (какво ли им е било на съседите). В края на 50-те години на №52 се нанася дублажното студио на създадената през 1951 г. „Студия за научнопопулярни, документални и мултипликационни филми“. Днес №52 е известна със своя денонощен зъболекарски кабинет.
Залепената до нея сграда с офис на ДСК отдолу е строена по-късно, съдейки по външния вид някъде в началото на 50-те и днес е с регистрация към бул. „Васил Левски“ – №73. Явно тя е построена на мястото на бившите къщи с номерация „Гурко“ №54 и №56. Някога на „Гурко“ №54 е живял художникът Стефан Баджов.
Подобно е било и положението при нечетните номера. Но някои от сградите там за били по-запазени.
на Гурко№ 45, има една интересна кооперация, проектирана от арх. Васко Василев в края на 1930-те. Тя привлича вниманието с големите прозорци-витрини, извитите стъкла (някои от тях през годините са подменени, което разваля оригиналния вид, но поне балконите не са остъклени), перголите на последния етаж и каменните облицовки. В нея живееше моя далечна братовчедка и понякога й ходехме на гости. Но и там, както в повечето стари апартаменти, имаше наематели.
Следват няколко сгради, строени през различни години, като тази на №51 е най-новата.
.
В началото на миналия век на „Гурко“ и бул. „Фердинанд“ (днес „Васил Левски“) е имало малък мегдан – това бил центъра на Алигина махала. Там в едноетажна турска къща се е намирало основното училище, в което учели децата от махалата. Със замогването на столицата старата сграда е била съборена и на нейно място било построено прочутото първоначално училище „Св. Седмочисленици“ с адрес „Гурко“ №53. То е силно засегнато от бомбардировките, като цялата му предна част е срината и за съжаление е доразрушено.
Първоначалният план бил на негово място да се построи Министерски съвет, но впоследствие решили той да се настани на Ларгото до Партийния дом, а недовършената сграда „дали“ на спорта. Така кварталът се сдоби със Спортната палата. Беше си голяма работа едно време, тъй като вътре имаше голям басейн и някои от съучениците ми ходеха там да тренират. Днес в Палатата се помещава Министерството на младежта и спорта.
А срещу Спортната палата бе любимата Зоологическа градина. По протежението й откъм „Гурко“ имаше висока стена и тротоарът не беше особено приветлив.
След като преместиха Зоологическата градина се появиха доста апетити за „празното място“. Говореше се ту, че там ще се издига нова опера, ту ще че ще е Национален исторически музей и/или Музей на революционното движение. Слава богу, те не се осъществиха. Решението бе „Гурко“ да се разшири в нещо като площад-паркинг и нищо да не пречи на „погледа“ между Спортната палата и стадион „Васил Левски“, построен през 1953 г. по проект на арх. Делчо Сугарев, Радослав Иванов, Иван Иванчев и проф. Милко Бичев. Първоначалната идея за пространството между двете спортни сгради била такава:
Но грандоманските идеи не се осъществили и все още ул. Гурко съществува и в тази си част. На снимката на фотографа Панайот Бърнев от началото на 70-те години се вижда все още оградата на Зоологическата градина, част от сградите на „Гурко“ и разбира се фигурите на спортисти пред Стадиона.
.
Но да се върнем назад към последната част на ул. „Гурко“ – между днешния булевард „Васил Левски“ и бул. „Христо и Евлоги Георгиеви“. Тук се издигат пет-шестетажни кооперации. Някои са по-стари, други са строени след войната, може би на мястото на еднофамилни къщи. На №58 е била къщата на Стефана и Любен Данаилови, строена през 1922 г., на №60 – къщата на Коце Мазнев, а на №62 на Димитър Страшников. Ако се съди по кадастъра, последните две са били силно засегнати от бомбардировките.
Явно и трите семейни имота са били разрушени и на тяхно място е построена жилищна кооперация, която сега е с адресна регистрация „Гурко“ №62. Тя е на самия ъгъл и е с няколко входа. Долу има просторни помещения, в които през годините се настаняваха най-различни магазини и заведения, например млекарски магазин, сладкарница… Любопитното е, че през 60-те години тук се е помещавала изложбената галерия „Графика“ на Съюза на художниците. Днес най-дълго задържалото се заведение е „Старбъкс“.
.
Съседната кооперация №64 също е белязана с артистично присъствие – в нея е живяла художничката Олга Брадистилова. Освен нея на този адрес са живеели и не толкова известните адвокати Димитър Димчев и Веле Стоичков, а също и търговското аташе на Югославската легация. След малък проход към вътрешния двор е №66 – също строена през 50-те години.
На ъгъла с „Любен Каравелов“ е апартаментната кооперация №68, строена през 1933-34 година. Много интересни са закръглените й ъглови балкони, които излизат напред и разчупват фасадата.
Днес сградата е е ярко и красиво изрисувана в стил графити, Стенописът, който привлича погледите, е от серията „Пътеводители“ и е на бразилските художници Робезио Маркс и Тереза Декинта.
.
На другия ъгъл на „Гурко“ и „Любен Каравелов“ е строената през 30-те години кооперация, за която се предполага, че е по проект на арх. Константин Мумджиев. Някога, в началото на миналия век, на това място е била кръчмата „Весели гости“. През 70-те години там отново имаше заведение – кафене с изнесени навън маси.
В по-ново време ъгловото помещение често сменя предназначението си – ту е гастроном, ту магазин-работилница за велосипеди и скейборд, ту стои празно. Но поне до него има малка сладкарница.
.
Наскоро открих фотос от 1919 година – на него е сградата на германското гимнастическо дружество „Турнферайн“ с адрес
„Гурко“№ 74.
Дружеството е регистрирано у нас през 1888 г. и е част от политиката за бързо приобщаване на България към модерния европейски начин на живот. Развива се разнородна спортна дейност – гимнастика, атлетика, кегелбан, футбол. Явно близостта до единствения по онова време стадион „Юнак“ не е случайно.
През 1920 и 1921 г. салонът е нает от Бялото братство и в него Петър Дънов изнася неделни беседи и лекции на „Общия клас“. Интересна и бурна история, събрана в една неголяма сграда. Кога е разрушена не зная, днешното здание явно е строено през 50-те или 60-те години, съдейки по архитектурата му.
А в телефонния указател от 1947 година намерих, че на № 76 е имало Летен кинотеатър, странно защо записан към Дирекцията на народната милиция. Единственото обяснение, което ми идва в главата, е, че там е имало разрушени къщи и докато милицията реши какво да си построи, са си направили кино. Какво беше казал Ленин за киното? Ах, да: „От всички изкуства за нас най-важно е киното“… и те последвали съвета му.
В ъгловата сграда беше Радиоклубът на ДОСО т.е. „Доброволна организация за съдействие на отбраната“. Когато отваряха прозорците, вътре се виждаха стари радиопредаватели и приематели, без кутии с лампички и релета. До клуба имаше ведомствен стол с плътни пердета, от който се разнасяше миризма на добра храна. Предполагам, че и тази сграда е била на МВР – съдя от местоработата на родителите на някои мои съученици, живеещи там.
…
И така стигнахме и до края улица „Ген. Гурко“. Улица като улица – само че започваща с жълти павета, изложбена зала, Телефонна и Пощенска палата, Куклен театър, министерства и държавни ведомства, минаваща покрай еднофамилни къщи, съпритежателски домове и кооперации и стигаща до Стадиона в Борисовата градина. На нея са живели и продължават да живеят известни и неизвестни хора. Те ходят по тротоарите й, пресичат кръстовищата, поглеждат към сградите наоколо… А понякога даже си спомнят миналото й.
…
P.S. През 2020 г. за рубриката на БНТ 2 „10 000 крачки в София“, чийто автор бях, заснехме улица „Гурко“ такава каквато е днес, а през 2023 г. и сградата на Националната филмотека. Ето линкове към предаванията:
Улица „Гурко“ днес се простира от ул. „Княз Александър Батенберг“ до бул. „Христо и Евлоги Георгиеви“, но в края на 19-ти век тя се е наричала „ген. Сава Муткуров“1 и е била значително по-дълга. Започвала е от площад „Македония“, но впоследствие е разделена на две части – „Алабин“ и „Гурко“.
.
.
Когато реших да пиша за нея, започнах да ровя из старите книги, за да си опресня и допълня знанията. Разбира се, посегнах и към телефонните указатели, които са неизчерпаем източник на всякакви сведения. Ето например в указателя от 1918 г. за ул. „Гурко“ открих, че на №3 се е намирало Пруското военно министерство (!?), а на №33 – Персийската легация. На №18 е била редакцията на в-к „Народни права“, а на ъгъла на „Гурко“ и „Преслав“ (дн. Кузман Шапкарев) е бил Върховния административен съд. Тези сгради отдавна ги няма, а и номерацията сигурна е променяна, но е интересно.
В моето детство по нея все още имаше стари къщи и те не бяха стегнати, а живееха сякаш в очакване да ги срутят, така както направиха с много други. Особено усърдно разчистваха терена при ул. „Раковски“ и там последователно се издигнаха жилищната кооперация в сталински стил, БИАД, Кукленият театър, Министерството на транспорта.
Днес ще се разходя по „Гурко“, като ще смесвам моите спомени с наученото в по-късните години.
На №1 беше Градската градина с Изложбения салон (от 1973 г. Софийска градска художествена галерия). В края на по-миналия век на това място започнали изкопни работа за строеж на Съдебна палата, но Фердинанд решително се опълчва, тъй като не иска да вижда съдилище от прозорците на Двореца си. А щом на царя не му харесва Съда, то значи пò ще му приляга Казиното. Та нали една от първите срещи на Фердинанд с българската „депутация“, предвождана от Ст. Стамболов, се е състояла в кафене „Ландман“ във Виена. Ами, така де, няма да се срещат в библиотеката, я!
През 1905 архитект Наум Торбов проектира стилната сграда, която официално отваря врати през 1908 година. С ресторант и кафе-сладкарница, с тераси и с куполи отстрани на високите входни врати, които са обърнати към градината. Салонът на казиното, най-големият по онова време, бързо се превръща в притегателен център и любимо място за балове, тържества и даже конкурси по красота. Разбира се, изнасят се концерти, рецитали, подреждат се изложби. През лятото навън се поставят сгъваеми маси и столове, а на малък подиум свири оркестър. Постепенно казиното става предпочитано място за срещи, където се събира мъжката част на „доброто общество“ и бистри културата, политиката и… дамите, разхождащи се наоколо.
През 1931 г. сградата е достроена, а след бомбардировките се налага още една реконструкция, ръководена от арх. Николай Казмунов.
От страната на ул. Гурко са поставени типичните за онзи период на разрушения временни постройки, които деликатно са закривали преобразуването на Казиното и в Галерия.
През 1948 г. помещенията са преустроени в „зали за прожекции, събрания, изложби и сценични изяви“. През 1952 г. Залата е наименувана Галерия национална художествена, а през 1959-та вече става Изложбена галерия на Съюза на художниците в България. За разлика от някогашната сецесионова сграда, новата е със значително по-изчистен от декорации вид.
1947 г., Градската галерия след реконструкцията, екстериор. сп. Сердика
1947 г., Градската галерияслед реконструкцията, интериор. сп. Сердика.
През 1973 година старото Казино отново бе ремонтирано – този път за нуждите на Градската галерия. Обемът на централната зала бе разделен с хоризонтална плоча, за да се получат две отделни изложбени помещения.
Когато бях дете, всичко това вече не съществуваше, но все още имаше хора, които да си спомнят с тъга за Казиното и да коментират новия му вид. Ала на мен си ми харесваше сградата и такава, каквото днес всички я знаят.
.
И ето една забавна история, случила се в нея преди повече от половин век.
Един ден Людмил Стоянов, който винаги е бил пестелив на думи, се прибрал след заседание в Съюза на писателите. Още от вратата жена му Мери Грубешлиева, която в момента била болна и скучаела, го почнала:
– Людмиле, какво стана?
– Ами нищо.
– Как така нищо бе, Людмиле. Навън си бил, хора си срещнал!
– Ами ходих до Изложбата. – Така едно време наричаха Градската галерия на „Гурко“ 1, тъй като там непрекъснато имаше някакви изложби. В този момент била Обща художествена, посветена на поредния юбилей или конгрес.
– Абе, серсем такъв! Разкажи какви картини видя – не издържала Мери и креснала.
– Ами… бутнах една статуя…
– Какво?!?
– Ама, Мери, тя не беше хубава!
Ужасена, тя намерила телефона на изложбената зала, помолила да я свържат със скулптора и не след дълго говорела с него.
– Да, да, вече ми съобщиха. Не се притеснявайте, за мен е чест един академик да бутне скулптурата ми!
И какво било учудването на Мери, когато на предложението за откупка или поне компенсация художникът отговорил със същите думи:
– И без това не беше сполучлива.
Кой е скулпторът не знам, но явно освен чувство за хумор е имал и трезва оценка за работата си.
Е, не всички истории бяха смешни. Някои бяха скучни, други бездарни, а повечето – просто забравени.
.
Но да продължа по ул. „Гурко“.
Ето така е изглеждала тази част на София, заснета от покрива на строящата се Поща през 1900 година. Казиното още не е построено, но Цачевата къща вече е обновена за нуждите на Общината.
До Изложбената зала, както я наричахме тогава, беше старата Община.
Зданието е бивша къща на д-р Минчо Цачев, строена през 1880 г. и отчуждена през 1891 г. за нуждите на столичното кметство. През 50-те то вече се наричаше Градски народен съвет, но аз го свързвам с Градската библиотека, която се помещаваше там до 1986 година – и по-точно с детския й отдел, чийто вход бе точно под кулата. Любопитното е, че през 1945 г. тя се е наричала Популярна столична библиотека „Сердика“. Тогава адресът официално е бил „Гурко“ №3.
Кметството е обновявано и достроявано няколко пъти – като през 1931 г. е издигната най-западната му част. Въобще в района между улиците „Гурко“ и „Дякон Игнатий“ веднага след Освобождението се оформя малък политически и обществен център на новата столица – наблизо е Министерството на войната, срещу кметството е домът на Петко Каравелов, на чието място след смъртта му е построена Балканската банка, станала по-късно Министерство на транспорта…
По време на бомбардировките зданието на общината е пострадало, но бързо е възстановено.
Веднага след 9 IХ Общината освен за Градската библиотека отделя помещения и за Института за пропаганда на марксизма-ленинизма, за д-во „Печатни произведения“ – международен отдел (наречен „Международна литература“) и за склада за „Руска литература“, която явно е била на по-високо стъпало от международната. След няколко години кметството вече е Софийски градски народен съвет на трудещите се или съкратено СеГеНеСе, (очевидно нетрудещите се не са били обект на грижи). Ето управата на на новата институция през 1949 г.
Тази снимка е от 1958 година.
Освен Библиотеката, се виждат и някои от околните 3-4 етажни стабилни сгради, които бяха безсмислено и безмилостно разрушени, за да задоволят нечии грандомански амбиции. А в триетажната къща на отсрещния ъгъл се е помещавало престижното фотоателие „Луна“ на Пенчо Балкански. На нейно място през 60-те години издигнаха 18-етажната нова сграда на Министерството на транспорта по проект на арх. Любен Попдонев. Софиянци не харесваха това метално-стъклено здание, което нямаше нищо общо с околните стилни сгради и го наричаха със всякакви обидни думи. Най-милата беше „Кубадиновата кула“, тъй като бе построена по времето, когато за транспорта отговаряше верният приятел на Тодор Живков, ловджията Пенчо Кубадински. .
През 80-те години все още съществуват проекти за преустрояване на сградата на бившата община и превръщането й в Градска библиотека. На първия етаж е трябвало да бъде каталожната и заемната служби, на втория – специализирани читални, на третия – администрация и библиотечни служби, а четвъртия и петия, който е мансарден, е трябвало да бъда книгохранилища за над 460 хиляди тома. Трябвало е да бъда максимално запазен външният й вид със всички архитектурни белези на епохата, в която е строена и преустроявана в първата половина на века. На фотоса е проектът на арх. Перфанов и Тумангелова (сп. „Архитектура“, 1987 г.). Жалко, че не са го осъществили.
Но докато сградата, на чието място бе построено Министерството, бе срината тихомълком, на унищожаването на бившето кметство през май 1994 година даже медиите бяха поканени, за да видят какви грандиозни ги върши тогавашният столичен кмет Янчулев. Имаше гръмки обещания как сградата ще бъде изградена точно същата, само надстроена с един-два етажа. Какъв е резултатът всеки може да се убеди, като мине по „Гурко“.
…
„Гурко“ № 2 – 4.
Обединявам двата адреса, тъй като те са слети още през втората половина на миналия век.
Широкият тротоар с цветните композиции, който се вижда на горната снимка от 1958 г., е пред Телефонната палата, чийто строеж по проект на арх. Ст. Белковски е започнал още през 1938-ма година, но заради войната е завършен окончателно чак през 1949 или 1952 (според различните източници). Това е първата сграда на телефонна палата у нас, но по-късно такива са построени и в други големи градове на България. Шестетажната сграда е паметник на културата, но това днес май няма особено значение.
На този стоп кадър от филм, излъчен по БНТ, се виждат ул. „Гурко“, красивата сграда, на чието място сега е Министерството на транспорта, и Пощенската палата. Годината е 1945-та. Вдясно са все още не премахнатите остатъци от старата сграда, зад която ще е Телефонната палата. Несъмнено, докато строежът е вървял, там все още са били старите магазини, които са съществували и преди 9-ти септември – в телефонните указатели откривам имената на собствениците, но не и описание какво са продавали: Недко Зеленодръвски, Давид Ездра Мандил, Стефан Пенчев, Майер Аронов, Иван Великденов, Никола Чешмеджиев. Изброявам ги съзнателно – може би някой някога е чувал, че прадядо му е имал магазин на „Гурко“, нека знае къде точно се е намирал.
През 50-те години в Телефонната палата се е помещавал Окръжния комитет на Съюза на работниците по пощите, телеграфите, телефоните и радиото. През 1965 г. сградата се сдоби с тъмна тайна. Оттам се хвърли човек, свързан със заговора на Горуня. За информация: група висши офицери със сталински възгледи решават да сменят Тодор Живков, който според тях е с прекалено либерални възгледи. Какво ли ни чакаше, ако бяха успели. Кой е човекът и наистина ли се е хвърлил оттам, не съм сигурна. За тези неща не се говореше открито, а и аз не обръщах много внимание на политиката.
В по-ново време там беше държавното предприятие „Български пощи и далекосъобщения“. След промените част от него стана БТК, преименувана във Виваком и т.н. През 2003 г. пред сградата вдясно бе поставен паметник на Джон Атанасов. През 2017 г. Телефонната палата бе продадена на Васил Божков – щеше да прави в нея изложбена палата, в която да показва антики и картини. Доскоро там се помещаваше нощният клуб „Royal Club“. През 2022 г. сградата е препродадена на Георги Папазки, собственик на онлайн залозите Winbet.
Днес там се строи – казват че ще бъде хотел. И въпреки че сградата е паметник на културата, главният архитект на София е издал разрешение за надстрояване. О, времена, о, нрави.
…
„Гурко“ №3
Днес такъв адрес не съществува.
Следи от него могат да бъдат открити в старите карти и телефонни указатели. Но на това място през 1918 г. е било Пруското военно министерство (?), а през 1947 – офис на „Балкан“, кооперативен транспорт вътрешен и международен. Предполагам, че това е ъгловата сграда, където днес е Министерството на транспорта и съобщенията, но вече с официален адрес ул. Дякон Игнатий №9.
.
„Гурко“ №5
Това е модерното пететажно здание, строено в края на 60-те, в което днес се помещават Изпълнителна агенция на ЖП администрация, Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“, жп Бюро „Рила“ и един куп офиси на всякакви фирми, клонове и дирекции, свързани с Министерството на транспорта.
Но някога в сградата на ъгъла на „Гурко“ и днешната „Кузман Шапкарев“ (в моето детство „Поп Андрей“, а преди това ул. „Преслав“) са били Върховният административен съд (1918), печатница „Българска наука“ (1947); а след построяването на новата: Транспред (1966); Автотранспорт дсо (1968); Булфрахт (1968); жп бюро „Рила“ за чужбина; Инфлот; Корабоимпекс.
…
„Гурко“ №6
Пощенската палата. Първоначално тя е била на ъгъла на „Дякон Игнатий“ и „Стефан Караджа“. Изкопните работи, при които за пръв път в София е използван багер, започват през 1893 г. Разбира се, както често се случва в тази част на София, и тук копачите попадат на антични стени. Строежът по проект на виенския възпитаник арх. Йордан Миланов продължава повече от десет години, а официалното откриване е през 1905-та. Величествената сграда се разполага на площ над 1000 квадратни метра, има красива аркада на първия етаж и галерия и бароков купол на втория. Всички са възхитени и от пищния интериор – богато оформената пощенска зала с галерия и оберлихт с матови стъкла, специално изработени и донесени от Виена, облицованите с копринени тапети стени в кабинетите, металните елементи във фоайето.
Но с навлизане в ежедневието на телефона и телеграфа броят на техническите съоръжения нараства и сградата отеснява. През 1935 година започва доизграждане и преустройство на старата Пощенска палата. Новият проект на архитектите Михалковски и Брънков разширява двойно пространството – постройката вече заема цялото каре между четирите улица, но официалният вход продължава да е откъм „Дякон Игнатий“.
В духа на модерното време тя е решена в по-сдържан стил – с класическа фасада и без мансарди. Променен е и централният салон – пищната украса, баралефите, колоните отстъпват място на по-практични форми. Но някои салони почти се запазват.
Следват още няколко достроявания и реконструкции, но остава нейната представителна осанка – високите врати с решетки от ковано желязо, сводестите прозорци с ажурени балкони. Следващият колаж представя работата по поставянето на мансардния покрив през 1980 г. В кадър влиза и Телефонната палата.
Днес на „Гурко“ №6 са Министерството на електронното управление, Комисията за регулиране на съобщенията и разбира се Централната поща с пощенския си салон и с часовника, който повече век отброява времето.
.
Макар и строени от различни архитекти по различно време двете палати – Пощенската и Телефонната образуват ансамбъл. Освен в екстериора и в интериора им има повторяемост – хем близко, хем не е същото, но и на двете места се чувства стабилността и престижността на държавната институция. Не е пестено нито от обем, нито от материали, нито от качество – високи тавани, мраморни колони, просторни стълбища с парапети от бронз. Строено е за векове.
Стари са и къщите на ъгъла на „Гурко“ и днешната „Кузман Шапкарев“ (в моето детство „Поп Андрей“, а преди това ул. „Преслав“).
На ъгъла на „Гурко“ и „Кузман Шапкарев“ е къщата на проф. д-р Берон (според Института за паметниците на културата, 1977), построена в неокласически стил около 1880-85 г. Била е предназначена за жилище и клиника. Според кадастралния план през 1932 г. вече е собственост на Софийския университет, предполагам, че е била дарена. Пострадала е от бомбардировките и не е възстановена напълно. Въпреки че след 9-ти септември 1944г. в старата елегантна къща на проф. Берон се бяха настанили държавни и общински офиси, тя не беше добре поддържана и софиянци минаваха покрай нея без да я забележат. В последните години я постегнаха и се видя хубостта й. Адресът и е към „Кузман Шапкарев“.
А до нея е
„Гурко“ № 7
Красивата, но занемарена сграда на два етажа по време на социализма беше като дядовата ръкавичка. В двата й входа освен частни лица се помещаваха и ред държавни предприятия и организации: Институт на заклетите експерт счетоводители и Универсално техническо бюро на Йосиф Кубин (1945); д-во „Сердика“ млекопреработвателна централа, главната канцелария на софийската топло-снабдителна централа „Средец“, Иван Ив. Савов, шивач, Веселин Таслаков, адвокат (1947); д-во „Трансбалкания“ за международен транспорти, потребителна кооперация за музикални и художествени произведения, печатница и издателство „Георги Кирков“ (1949). През 1952 г. топлоцентрала „Сердика“ вече е преименувана „Топливо“ и тук е главната централа, а отдел „Кадри“ е на №5, а Плановия отдел – отсреща на №10. Дядовата ръкавичка продължава да се населява – през 1950 тук вече е и Канцеларията и Личния състав на „Нармаг“, а също и ГТП „Рила“, Сталински район, бабарар с управителя си и всичките отдели.
През 60-те години СГНС взема голяма част от сградата и настанява там отдел „Комплексни услуги“ (не зная какво точно означаваше това тогава), „Стенографски услуги“, „Машинописни услуги“ и даже машинописна школа. Сега това последното ни звучи странно, но в онези далечни соцгодини личните пишещи машини бяха малко и зорко следени, а на всеки се налагаше понякога да предаде нещо неписано на ръка.
Днес в нея би трябвало да има Център за върховни постижения „Наследство БГ“, даже през лятото на 2022 е трябвало да започнат строително-реставрационни работи.
.
„Гурко“ № 8
Този адрес днес не съществува. Явно заедно с №6 са Пощенската палата.
.
Гурко № 9
е също стара стилна сграда с еркер и сводести балкони. Не разбрах кой и кога я е строил, но явно е в началото на века.
След 9-ти септември е заета от Министерството на просвещението, което настанява там свои отдели: Службата за учебници и учебни помагала към Министерството на Народното просвещение (1945), Държавно издателство и книжарница на Министерството на Народното просвещение (1947), издателство „Народна просвета“ (1949). През 1952 година издателството се премества на бул. Янко Сакъзов №35, но редакторският отдел остава все още на №11. Любопитното е, че в същата тази сграда през 1959 г. живее поетът-партизанин Димитър Методиев, по това време главен редактор на списание „Септември“, бъдещ помощник на генералния секретар Тодор Живков и член на ЦК на БКП.
.
„Гурко“ № 10
На ъгъла на „Гурко“ и „Кузман Шапкарев“ е съпритежателският дом на Роза и Петко Гурбанови, строен през 1924 г. по проект на собственика, инженер по професия. Ъгълът на сградата е бил увенчан с кръгла кула с купол – за съжаление няма запазени снимки от онова време. Преди войната долу е била сладкарница „Радост“ на майстора сладкар Филип Кондов. Строена е явно и като доходно здание, защото в нея са се помещавали и ред адвокатски кантори, лекарски кабинети и офиси. Ще изброя някои от тях, тъй като явно са останали още от преди войната: „Глобус“ – пътно-туристическо бюро, търговия и представителства на Ст. Мадгеров; „Панония“ търговия и представителство на Густав Шоршич; бюро „Информатор“; адвокатските бюра на Христо Ангелов, на Никола Данчев и на Иван п.Георгиев, който е и живеел там; Лиляна Табакова, зъболекарски кабинет и Манол Георгиев, зъботехник; о.з. полковник К. Марков.
След национализацията голяма част старите наематели напускат и на горните етажи се настанява администрацията на „Млечна промишленост“, „Топливо“, „Заводпроект“, а долу имаше малки магазини и обущарски услуги.
Днес долу отново има магазини, а на горните етажи офиси, апартаменти под наем и т.н.
.
Никъде не открих нищо за „Гурко“ № 11, 13 и 15. Явно това са сгради, на чието място днес е Информационният център на Министерството на отбраната. Но за историята на квадрат 468 ще пиша отделно.
.
Не съществува и старата номерация „Гурко“ № 12, 14 и 16.
Днес на това място са сградите на Кукления театър и новия БИАД. В началото на миналия век в двора между сградите се е намирала пивница „Балкански сокол“, посещавана от Йосиф Хербст и негови колеги. Именно в нея е подписан уставът на Дружеството на столичните журналисти, чийто правоприемник е Съюза на журналистите. Аз имам спомен за останките от полуразрушените от бомбардировките къщи, където имаше някакви малки работилници – железария, ключар.
Върху парцелите в кадастъра от 1932 година за отсечката между „Кузман Шапкарев“ (тогава ул. „Преслав“) и ул. „Раковски“ четем имената на Гурбанови, д-р Константин и Мария Кунови, д-во „Балкан“. През 1945-46 г. някой чиновник с молив е нанасял поправки – Съпритежателските домове вече са определяни като Софжилфонд, но по-важни са забележките след бомбардировките – опожарено, разрушено, съборено и т.н.2
Някъде през 50-те бутнаха развалините, оформиха малка градинка. През 1963 година започна строеж. Разбрахме, че това е разширение на БИАД. На снимката все още си личат остатъци от временните павилиони и сграда.
Постепенно се появи седеметажна сграда с плосък покрив, а върху него се изправиха големи букви, изписващи поредния лозунг: „Солидарност, мир и дружба”. На долния етаж имаше ресторант с оркестър и бирхале в мазето. Никога не се заинтересувах какво бе официалното му име, но ние си го знаехме като „Новия БИАД“ – така си и остана до ден днешен.
От другата страна на ресторанта беше „Кукленият театър“ и канцеларии на общината. А на мястото на градинката ни се появи паркинг (снимката е правена от нашия прозорец през 1967 или 68 година). Заведението, наричано от софиянци „При покойника“ все още не е замислено.
През 60-те години по време на поредния ремонт за подмяна на тръби на „Гурко“ някъде срещу Кукления театър работници попаднаха на останки от стара сграда – поне така решили. Само че не било „стара сграда“, а раннохристиянска гробница и я откривали за втори път. Първото й „отваряне“ е през 1909 г. Тогава Хараламби Тачев я скицира, а Богдан Филов я споменава в книгата си за базиликата Св. София и помества рисунките му.
През 1995 година гробницата отново (за трети път) е „открита“, но този път старателно е проучена и датирана (края на IV-ти – началото на V век). Според описанията в центъра на свода има „светещ” кръст, ограден с перли, а в ъглите на свода – четири ангела, чиито имена са изписани на латиница Mihel, Uriel, Gabriel и Rafael. Стенописите са свалени, реставрирани и се съхраняват в Музея на София, а така наречената „Гробница с архангелите“ е зарита внимателно.
Но тогава, през 60-те години, ние гледахме изкопа, обграден с предпазна ограда, и не знаехме защо „толкова време кòпат“. Ако не беше майка ми, така и нямаше да разбера.
..
следва продължение… Улица „Гурко“ между „Раковски“ и Канала.
P.S. През 2021 г. за рубриката на БНТ 2 „10 000 крачки в София“, чийто автор бях, заснехме два от споменатите обекти. Ето линкове към предаванията:
Сава Муткуров (1852 – 1891) – първият български офицер получил генералско звание. Участник в Руско-Турската война и после в Сръбско-българската война, активен участник в Съединението, военен министър в правителството на Стамболов. ↩︎
Помните ли, че едно време велосипедите за възрастни бяха „мъжки“ и „женски“. На мъжките рамката им беше с висока хоризонтална част, а на женските – наклонена, така че да не се налага на дамата да вдига високо крак, за да прекрачи. По-късно научих, че има и други видове велосипеди, но това различие беше главното. Може би и сега е така, но не зная.
Мама имаше чудесно колело – „Пежо“, нещо средно между мъжко и женско т.е. това, което днес наричаме унисекс. Бляскаво бяло-синьо, не особено високо и най-важното – със звънец. Този велосипед може би й даваше не само възможността да се придвижва лесно и бързо, но и някакво чувство за свобода, за излизане от щампата. Вярно, това й струваше не малко ядове от „будните граждани“ и ОФ-деятели, които като видеха жена с панталони и то „покекерена на колело“ все я заплашваха с изселване, но колкото и да е странно спасяваха я регулировчиците, с които се беше сприятелила, минавайки всеки ден покрай тях на път за Академията. Но това е друга история…
Мама спря да кара, когато наближи 45-50 години и даде велосипеда на един приятел. Върна й го, когато и неговите години натежаха. Прекрасното, все още лъскаво „Пежо“ бе командировано в мазето, от където изчезна в крадливите „90-те“. Мама страда много и се люлееше между две състояния – „да му изсъхнат крадливите ръчички“ и „дано все пак някой го кара и му се радва, а не е отишло за старо желязо“.
Аз не се научих да карам велосипед. Винаги съм имала лошо чувство за равновесие. Но мама много упорстваше. Беше ми купила и на мен едно доста хубаво с две колела и с често срещаните тогава малки странични колелета, които бяха опора, за да не паднеш. Нещо като комбинация между „бебешко“ и за „големи деца“. Всяка неделя добутвахме велосипедите до входа на Борисовата градина и започвахме да караме т.е. мама караше, а аз се клатех, нагоре по велосипедната алея.
Да, мили по-млади или новодошли софиянци – в София през 50-те години имаше велосипедна алея, която беше успоредна на Борисовата градина и отделена от Цариградското шосе с дървета и храсти. И по тази алея караха колело много хора. С времето тя ставаше все по-населена, тъй като се появиха комплексите и нямаше нищо странно в това да яхнеш колелото и да отидеш на работа евтино и безопасно. Вече е трудно да се намерят фотоси, но ето една любителска снимка от онова време, където се виждат алеите, макар и скрити зад дърветата. „Цариградското“ беше като продължение на „Царя“. Чуваха се птиците от градината, през пролетта то се покриваше с цветчета от кестените, а лятото се усещаше уханието на розите. Сигурно и аз щях да се възхищавам, ако не беше безпомощното ми клатене по стръмното. Имаше и други алеи, по които се караха колела – по „Драган Цанков“ в посока Телевизионната кула покрай гората – след „Чепишев“ т.е. зад днешния „Парк-хотел Москва“ имаше вили и къщи. Алеята все още съществува, но е толкова разнебитена и обрасла, че не си личи, че я има.
.
А после дойдоха автомобилите. Разшириха Цариградското, тогава „Ленин“. Алеята на велосипедистите изчезна, а заедно с нея и ивицата с розите в центъра на булеварда, която разделяше платната. Така класическият булевард с цветно островче по средата и алеи от двете страни спря да съществува. Стана си най-обикновено „шосе“ или по-точно „магистрала“. По него вече летяха служебните „Волги“ и „Чайки“, тук-таме се срещаха някои частни автомобили и всички завиждаха. Вече не беше престижно да караш велосипед, всеки искаше собствена кола, която да увива с покривало да не се цапа, да мие я всяка неделя под завистливите погледи на съседите и да ходи до „наш`те“ на село за консерви или на море. Беше престижно, а на велосипедистите се гледаше като на „селянина с колелото“. Все пак част от старите алеи останаха и до днес, но вече само за автомобили.
Зарадвах се, когато велосипедистите се появиха отново. Имаше нещо волно в това пренебрежение към еснафското треперене над колата. А и те трябва да имат своето място, както всеки един от нас, и да имат алеи, където да се чувстват в безопасност.
Сега отново има вой – защо алея, аз къде ще паркирам! Ами как ще има място като в София на трима човека се падат по две коли. А и собственикът иска колицата му да е под прозореца и най-гръмогласни са тези, които направиха от гаражите си заведенийца. Зная всичко – „градът е пренаселен“, „няма достатъчно гаражи“, „велосипедистите са по-малко от шофьорите“, „в белите държави не е така“. На последното ще отговоря – в една голяма европейска столица живеят мои приятели – на практика три семейства, защото големите синове вече имат свои и живеят отделно. Имат една кола, която използват при нужда. Пестят – не пари, а трудности със задръствания, с паркиране (там не можеш да оставиш колата си на улицата и да пазаруваш в центъра с часове), с гараж, с поддръжка. И се справят чудесно.
В София градският транспорт е добър. Много по-бързо се стига от кварталите до центъра с метро. Може би нещата все още се натаманяват и има още какво да се желае.
Но, драги граждани, свикнете, че градът е за хората, не за автомобилите. Че е за всички – и за пешеходците, и за шофьорите, и за велосипедистите, и даже за тези с тротинетките. Просто трябва да има правила, които да се спазват.
Помня добре кръстовището на „Раковски“ и „Гурко“, помня, макар и много смътно, строежа на голямата жилищна кооперация срещу БИАД. Но не помня старите къщи от четната страна на „Гурко“ след „Раковски“ – сигурно са ги сринали още преди това. Гледайки кадастралните планове от 1892 г., виждам, че там имоти са имали Ил. Мутовджиев, Караджилов, В. Петрович, Никола Банев[1]. През 1945 г., собственици вече са Георги Кръстинков, Стефан Хр. Генев, Иван Славов. Имената нищо не ми говорят, но явно са били заможни хора, тъй като дворовете на домовете им са били големи и в тях е имало изградени масивни гаражи.
.
На „Гурко“ №28 – по старата номерация, която явно е пообъркана след като са разрушени няколко къщи, за да се построи сталинската кооперация – са били Дирекция „Държавни дългове“ към Министерството на финансите и за кратко канцеларии Министерство на електрификацията, водите и природните богатства. В ъгловата къща се е помещавало „Застрахователно дружество „Витоша“, но ние я знаехме като „Приемна на МВР“.
.
По левия тротоар повечето сгради бяха ниски и зад тях се виждаха задните прозорци на Военното издателство. Според кадастралния план от 1945 г. къщата, залепена до ъгловата кооперация, е била на д-р Радка Татарева. До нея, на №19, е бил домът на д-р Александър Стамов, по-силно засегнат от бомбардировките. На №21 е било напълно разрушеното жилище на арх. Катя С. Овчарова. Още през 1945 година там е било пригодено помещение за печатница и гараж. Имаше и пропуск с бариера за вътрешните дворове на Военното издателство. В някоя от тези сгради в началото на 50-те години е било и издателство „Народна младеж“ – водело се е на № 23, но в коя от всичките тези сгради се е помещавало вече не мога да преценя, особено като се има предвид че и номерацията е променяна.
Наскоро разбрах, че къщата на ъгъла с „6-ти септември“ е една от най-старите запазени сгради в София. Построена е през 1885-90 и е била резиденция към Двореца. Помня я като на тази снимка от 70-те години – доста неугледна. Използваше се от МВР, а на тях публичност хич не им трябваше. Днес сградата има значително по-представителен вид, въпреки, че не изглежда така, както преди бомбардировките.
Отсреща беше и красивата сграда, която аз знаех като „на железниците“[2], а то било Министерство на електрификацията, водите и природните богатства, създадено през 1946 г. Пръв министър на МЕВПБ е известният политик Трайчо Костов.
Точно там пресичах вдясно на тротоара на Министерството на вътрешните работи[3], защото все пак… ранна утрин, тъмно, студено… друго си е да видиш, че чичко милиционер пази. В ония години още не беше забранено да се катерим по лъва, макар че не ни се радваха, особено когато поизраснахме на височина. А сградата беше толкова стабилна, но и плашеща!
Следваха няколко сгради, на които в детството си не обръщах голямо внимание, а те се оказаха натоварени с истории.
По времето, когато улицата все още се е наричала „ген. Сава Муткуров“ и познатото ни Министерство на вътрешните работи не е било построено, тази отсечка е изглеждала по съвсем различен начин. До ъгловата сграда, тогава Министерство на външните работи, са били имотите на майор Винаров с голяма градина и на С. Драмалиев, с допълнителни постройки в двора и който в впоследствие е бил разделен от наследниците му. Граничел е с имота на Антон Безеншек.
С годините парцелите са сменили своите собственици и са издигнати нови здания. Някои от тях все още съществуват .
До МВР на днешен № 32 беше административната им сграда – тяхна си е и днес. Построена е като жилищна през 1910-15 г., но е отчуждена и надстроена през 1976 г., като това нарушава архитектурния й силует. В тази сграда през 1943 г. се е намирало изд. „Древна България“ на П. Карапетров.
Но по-интересна е съседната – тази на №34. Издигната е през 1924 г. по проект на арх. Радев върху терен на Антон Безеншек, първият стенограф на Народното събрание след Освобождението. В кооперацията е имало 18 апартамента, като на третия етаж под наем живеел художникът Иван Милев заедно със съпругата си Екатерина Наумова. И като всеки художник, който не можел да търпи бели платна, той изрисувал във вестибюла три фрески: едната – на жена му в македонска носия с рози в ръце, на втората – овчар с кавал, който напомня самия него, а на третата – сватбарче с бъклица. А в хола – разперила крила райска птица. По време на бомбардировките именно стената с птицата е полуразрушена, а после замазана. Казват, че днес била възстановена[4]. Не зная, не съм я виждала.
Прозорците на кооперацията плътно се приближават до построената няколко години по-рано едноетажна къща на Славчо Бабаджанов на №36. Той е родом от Македония, но след Освобождението, вече сирак, се мести при роднини в Разград. С тяхна помощ завършва право в Швейцария и се завръща в България. Влиза в политиката чрез Демократическата партия и през 1899-1900 е народен представител. Бабаджанов е и един от радетелите за освобождаване на Македония. Тъй като няма наследници, завещава дома си за Музей на македонското революционно движение. След смъртта му, от 1934 до 1938 г. там живее Георги Кьосеиванов и поради това понякога къщата е известна като „Кьосеивановата“. През 1947 г. е национализирана и известно време е използвана от МВР. Впоследствие е отстъпена на Българската национална филмотека.
До нея на № 38 (ъгъла с „Цар Шишман“) е кооперацията, в която отдолу имаше винаги е имало някакво заведение – преди войната ресторант „Охрид“, през 1949 – ресторант № 31, а в моето ученичество – студентски стол №10, който се задържа най-дълго. В по-ново време беше и ресторант, и закусвалня, и кафене…
Не бива да прескачам и зданията, които бяха на отсрещната, нечетна страна на улицата – сега те са с номерация между №25 и №35. От тях по-стара е единствено залепената за „железниците“, а в двора й има още една – №25-б. Следващите няколко сгради, които са по-навътре на тротоара, с днешна номерация №№ от 31 до 35. Някога там са се издигали еднофамилни къщи, които явно са били богатски, защото в едната от тях (№33) в началото на миналия век е била настанена Персийската легация, а на №31 е бил домът на ген. Г. Ценов. Сегашните кооперации са построени след 9-ти. В тях имаха апартаменти служители на МВР и затова ги наричахме „милиционерските“. Надявам се собствениците са получили все пак жилища в тях.
.
Малко преди да завия надясно към училище, виждах и къщата на ген. Маринов (на №37). Строена е през 1896 г. като едноетажна, но през 1928-ма са надстроени още два етажа с красиви извити еркери. Тогава нямах представа кой е ген. Маринов, но знаех, че там живеят хора със странното име Цибулка, което силно ми звучеше като „цигулка“ (детски акъл). Всъщност, става дума за композитора Кирил Цибулка. Неговата майка Мара, оперна певица и педагог, е дъщеря на генерал Маринов. Тя се жени за чеха Иван Вацлав Цибулка – виолончелист и музикален педагог, основал първия струнен квартет у нас. Не зная с кого и при кого сме ходили на гости в апартамента им – бях малка и споменът е прекалено смътен. Кирил Цибулка, връстник на моята майка, е написал музиката за няколко филма на баща ми – „Бариерата“, „Отвъд хоризонта“ и др. Години по-късно се запознах със сина му Иван, кинорежисьор, който от години живее в Чили.
През 1944 година съседният ъгъл е жестоко разрушен при бомбардировските. Това са зданията с номера № 39 и № 41, зад тях си личи еркерът на оцелялия дом на ген. Маринов. И до днес там има празно място и се вижда къщата, която е била във вътрешния двор.
За частта на „Гурко“ след „Цар Шишман“ зная по-малко. Попаднах на кадастър, изготвен, за да обозначи разрушенията от бомбардировките на карето на „Гурко“ нечетни номера между „Цар Шишман“ и днешния булевард „Васил Левски“. Върху повечето от парцелите е изписано „разрушен покрив“, „разрушения“, а на едно от местата даже „дупка“ – явно пряко попадение. Интересното е, че къщите в центъра на карето и тези, гледащи към ул. „Венелин“, не са толкова разрушени и доста от тях са се запазили и до днес, докато „Гурко“ е изцяло презастроена с пет-шестетажни сгради.
Срещу тях, на № 45, има една интересна кооперация, строена арх. Васко Василев, края на 1930-те. Тя привлича вниманието с големите прозорци-витрини, извитите стъкла, перголите на последния етаж и каменните облицовки. В нея живееше моя далечна братовчедка и понякога ходехме на гости.
В началото на миналия век на „Гурко“ и бул. „Фердинанд“ (днес „Васил Левски“) е имало малък мегдан – това бил центъра на Алигина махала. Там в едноетажна турска къща се е намирало основното училище, в което учели децата от махалата. Със замогването на столицата старата сграда била съборена и на нейно място било построено прочутото първоначално училище „Св. Седмочисленици“ с адрес „Гурко“ №53. То е силно засегнато от бомбардировките, като цялата му предна част е срината и за съжаление е доразрушено.
Първоначалният план е на негово място да се построи Министерски съвет, но впоследствие решили той да се настани на Ларгото до Партийния дом, а недовършената сграда „дали“ на спорта. Така кварталът се сдоби със Спортната палата. Беше си голяма работа едно време, тъй като вътре имаше басейн и някои от съучениците ми ходеха там да тренират. Днес в Спортната палата се помещава Министерството на младежта и спорта.
А срещу Спортната палата бе любимата Зоологическа градина. По протежението й откъм „Гурко“ имаше висока стена и тротоарът не беше особено приветлив. След като преместиха Зоологическата градина се появиха доста апетити за „празното място“. Говореше се ту, че ще се издига нова опера, ту ще че ще е Национален исторически музей и/или Музей на революционното движение. Слава богу, те не се осъществиха. Решението бе „Гурко“ да се разшири в нещо като площад-паркинг и нищо да не пречи на „погледа“ между Спортната палата и Стадион „Васил Левски“.[5] На тази снимка на фотографа Панайот Бърнев от началото на 70-те години се вижда все още оградата на Зоологическата градина, част от сградите на „Гурко“ и разбира се фигурите на спортисти пред Стадиона.
Ето я и последната част на ул. „Гурко“ – между днешния булевард „Васил Левски“ и бул. „Христо и Евлоги Георгиеви“. Тук се издигат пет-шестетажни кооперации, строени през различни години. Някои по-стари, други – след войната, може би на мястото на еднофамилни къщи.
Но по-интересна за махленците бе строената през 30-те години кооперация на ъгъла на „Гурко“ и „Любен Каравелов“, за която се предполага, че е по проект на арх. Константин Мумджиев. И имаше защо – някога, в началото на миналия век на това място е била кръчмата „Весели гости“.
Сградата е с адрес „Любен Каравелов“ №1, но повечето хора я броят за принадлежаща към ул. „Гурко“. Снимката е от „Фотоархив Тодор Славчев“. През 70-те години имаше заведение – кафене с изнесени навън маси. Влизах понякога да си взема нещо на път към телевизията. Даже ми се струва, че в началото на 90-те и веднъж гласувахме там. В по-ново време помещението често сменя предназначението си – ту е гастроном, ту магазин-работилница за велосипеди и скейборд, ту стои празно. Но поне до него има малка сладкарница.
Наскоро открих фотос от 1919 година – на него е сградата на германското гимнастическо дружество „Турнферайн“ с адрес „Гурко“ № 74.
Дружеството е регистрирано у нас през 1888 г. и е част от политиката за бързо приобщаване на България към модерния европейски начин на живот. То развива спортна дейност – гимнастика, атлетика, кегелбан, футбол. Явно близостта до единствения по онова време стадион „Юнак“ не е случайна. През 1894 година в салона на дружеството е открита първата изложба на Сдружението на българските художници, преименувано по-късно Дружество на художниците в България. В последствие, през 1920 и 1921 г. салонът е нает от Бялото братство в него Петър Дънов изнася неделните си беседи и лекции на „Общия клас“. Доста бурна история за една неголяма сграда. Кога е разрушена не зная, а днешното здание явно е строено през 50-те или 60-те години, съдейки по архитектурата му.
Наред с другите куриози в телефонния указател от 1947 година открих, че в съседство, на № 76, след войната е имало Летен кинотеатър, странно защо записан към Дирекцията на народната милиция. Единственото обяснение, което ми идва в главата, е, че там е имало разрушени къщи и докато милицията реши какво да си построи, са си направили кино. Какво беше казал Ленин за киното? Ах, да: „От всички изкуства за нас най-важно е киното“… и те последвали съвета му.
А в ъгловата сграда беше Радиоклубът на ДОСО т.е. „Доброволна организация за съдействие на отбраната“. Когато отваряха прозорците, вътре се виждаха стари радиопредаватели и приематели, без кутии с лампички и релета. До клуба имаше ведомствен стол с плътни пердета, от който се разнасяше миризма на добра храна. Предполагам, че и тази сграда е била на МВР – съдя от местоработата на родителите на някои мои съученици, живеещи там.
.
И така стигнахме и до края улица „Ген. Гурко“. Улица като улица – само че започваща с жълти павета, изложбена зала, Телефонна и Пощенска палата, Куклен театър, министерства и държавни ведомства, минаваща покрай еднофамилни къщи, съпритежателски домове и кооперации и стигаща до Стадиона в Борисовата градина. На нея са живели и продължават да живеят известни и неизвестни хора. Те ходят по тротоарите й, пресичат кръстовищата, поглеждат към сградите наоколо… А понякога даже си спомнят миналото й.
[1] Не отговарям за точността на имената. В кадастралните планове има много правописни грешки и сбъркани имена.
[2] Там е било Министерството на железниците, пощите и телеграфа.
[3] Адресът на МВР е ул. „6-ти септември“ № 29. Сградата е строена в периода 1936 – 1940 г. по проект на арх. Георги Овчаров, а скулптурата на лъва е на М. Михайлов.
[4] Из книгата на Искра Ценкова „Между кръста и петолъчката“
[5] Стадионът е построен през 1953 г. по проект на архитектите Д. Сугарев и Р. Иванов.
В поста са използвани фотоси от личения ми архив, а също и от фотоархивите на „Стара София“, „Фотоархив Тодор Славчев“, „Български визуален архив“ и др.
ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина
Много, много отдавна, преди повече от половин век се връщах от Москва с влак. Бях на горното легло, на долните пътуваха рускиня със сина си. Не помня вече от кой град във влака се качиха голяма група бесарабски българи тръгнали за сватба в Сливенско. Както гордо ми казаха на другия ден „едно наше момче се жени за истинска българка“.
В купето дойде мой връстник, заговорих го на български, но той упорито ми отговаряше на руски. Стана ми криво и започнах да го избягвам. Но вечерта след като се убеди, че рускинята и синът й вече са заспали, той протегна ръка, за да привлече вниманието ми – „Моля те, хортувай ми по български!“ – това „хортувай“ ми разби сърцето. Така разбрах, че го е страх да говори майчиния си език пред руснаци. И се започна – до много късно сравнявахме български думи, изрази. На мен ми беше мило да слушам езика си, запазен от чуждици, свеж и силен, такъв какъвто са го говорили дедите ми. А той искаше да научи всичко за прародината си, не само езика й. Искаше да учи тук.
Сутринта стояхме с една от жените в коридора – не възрастна, но рано застаряла, дребна, суха, с будни очи. Аз пушех, а тя загледа ръката ми, усмихна се и ми каза „какви красиви ръце имаш“. И показа своята – и тя беше хубава, с мазоли, с белези, но чиста. Такива бяха ръцете на жените от селото на прабаба ми, работни ръце.
На сутринта минахме Дунава и спряхме в Русе. Тогава вече всички задръжки паднаха. Слязоха на перона, плачеха, а по-възрастните мъже коленичеха и целуваха земята. Ето, и това съм виждала – да се целува българската земя! А аз гледах от прозореца, ревах и ме беше срам от предразсъдъците ми, от незнанието ми, даже от неработилите ми ръце. Предразсъдъците си, ако съм имала наистина такива, оставих още на русенската гара, знание трупах цял живот, а ръцете ми вече имат мазоли и белези, но все още са красиви. Дано децата и внуците на „моите“ влакови българи са живи и здрави, дано помнят езика ни и дано не ги е срам от нас.
…
Това е куполът на храма „Свето Преображение господне“ в Болград. Построен е преди два века от няколко вълни български преселници. Парите за строежа му са изцяло събрани от българите без държавна помощ. Накрая все пак император Николай I дарява камбаните. Проектът е на Огюст Монферан, който изгражда и прочутия Исакиевски събор в Санкт Петербург. За съжаление не открих кой изографисва купола.
По време на Руско-турската война 225 българи от Бесарабия се записват доброволци.
Сетих се тази история от статус във фейсбук. Бесарабска българка, бежанка от войната, разказа един от ширещите се сред тях анекдоти: „Киевска Рус казала на Велика Рус: Ние ви покръстихме и ние ще ви опеем“.
***
ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина
Паметникът на Паисий Хилендарски е създаден през 1964 година. По-възрастните софиянци си спомнят, че първоначално е бил разположен непосредствено до църквата „Света София“, в очертанията на южния трасèпт на храма. Когато е бил поръчан, мястото е било избрано съзнателно и композицията е съобразена с него. Но явно се е появил в неудобен момент.
В началото на 60-те години след дълъг период на съветизация и натрапване на „пролетарски интернационализъм“ у нас вече започва да се говори за национално самосъзнание. Паметници на историческа тематика започват да никнат един след друг. Но през декември 1963 г. се провежда пленум на ЦК на БКП, посветен „на по-нататъшното най-тясно сближение и в перспектива за сливане на НРБ със Съветския съюз“, а през януари за Москва заминава партийно-правителствена делегация. Тогава именно се заговаря за „16-ата съветска република“.
За зла участ или по-скоро точно навреме, за да разбуди духовете, до църквата „Св. София“ е монтиран паметник на Паисий Хилендарски. Творбата на Михаил Симеонов[1] е различна, защото с раздвижената си жестикулация и поза разчупва статуквото на монументите от 50-те години, така както много хора са се надявали и у нас „вятърът на промяната“ да задуха не само в изкуството[2].
Но много скоро след монтирането му Паисий е завит с платна и въжета и така стои около 8 месеца. Често пъти по тъмно софиянци ходели и оставяли цветя на пиедестала му, а сутрин милиционерите са ги махали. Градската мълва твърди, че „първият партиен и държавен ръководите“ Тодор Живков не харесва скулптурата и след една яростна среща между политика и твореца, паметникът изчезва. Години по-късно, вече в Ню Йорк, Михаил Симеонов разказва на Филип Зидаров: „Живков влезе и веднага се нахвърли срещу мен. „Когато минавам покрай твоя паметник си затварям очите!“ – показвайки с ръце как точно го прави. „За да не видиш какво пише на книгата, която Паисий държи“ – се чух да му отговарям“. Живков излиза, тряскайки вратата. А текстът, който е гравиран върху книгата, е: „Българино, знай своя род и език“!
За щастие скулптурата е запазена, не унищожена каквато е препоръката, а авторът й успява да напусне България.
Няколко години по-късно паметникът е поставен двайсетина метра по на изток – между базиликата „Св. София“ и „Св. Александър Невски“, където е и сега. През 1981 г. на неговото първоначално място частично е възстановен мемориалът на Незнайния воин и е върнат Лъвът на Андрей Николов.
Наистина, някои монументи имат свойството да напускат местата си, пиедесталите им да опустяват, а след време да ги откриваме някъде другаде. Важното е да не бъдат унищожавани, а запазвани.
Но тъжното е, че Михаил Симеонов, един от малцината наши даровити скулптори, е по-известен в чужбина отколкото в родината си. И че запазените му творби у нас се броят на пръсти.
.
[1] Михаил Симеонов (1929 – 2021) – наред с други негови скулптурни творби предимно в чужбина, най-голяма известност му носи проектът „Отливка на приспан слон“, бронзова статуя на африкански слон в естествена големина, поставен пред Главната квартира на ООН в Ню Йорк.
[2] В началото на 60-те източноевропейската култура се въздига. Полското кино се родее с европейското. В Чехия Милош Форман вече е заснел „Черен Петър“, а Иржи Менцел подготвя „Строго охранявани влакове“. Вацлав Хавел е написал първите си пиеси и получава международно признание. В Унгария Миклош Янчо и Ищван Сабо вече снимат. У нас „Инспекторът и нощта“ на Рангел Вълчанов и „Тютюн“ на Корабов и „Крадецът на праскови“ на Въло Радев разчупват канона. Даже в Русия се правят опити за модерно кино – Тарковски с „Иваново детство“, а Михаил Ром работи над „Обикновен фашизъм“. Вятърът на промените издухва закостенялостта и в изобразителното изкуство.
.
***
ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина
Когато пишех за любимата ми „Двойка“, се сещах не само стари, но и нови истории в трамвая.
***
Края на 70-те години. Мрачна привечер, вали вече няколко часа. Дълго време е нямало трамвай и сега сме се набутали плътно един до друг, та не можем да дишаме. Мирише на мокра вълна (повечето хора тогава ходеха с палта от естествени материи), по краката се стича вода от току-що затворените чадъри, но отдолу лъха топлото на радиаторите. Зад мен двама мъже с багаж, явно гост и посрещач, пътуващи от гарата: „Абе, защо са ви толкова нарядко трамваите?“ – „Ох, – въздъхва софиянецът – то в София и мишка да пишне на релсите всичко спира!“.
Трамваят отново стои на едно място, този път между спирките. Отпред по „Графа“ са наредени няколко. Поредното задръстване. Слизам – вече съм близко, имам чадър и нямам багаж.
Така си беше, а и май още е!
***
През 1990-та година малко преди първите свободни избори пътувам в полупразен трамвай. Площад „Славейков“, от предната врата се качва възрастен мъж с бастун. Въпреки празните седалки едно десетинагодишно момиче скача да му отстъпи мястото си. А на него му по-лесно ще стои прав, отколкото после да става. Отказа й, но аз му прошушнах: „седнете, тя иска да бъде добра“. Старецът седна, благодари много мило и после се обърна към мен: „Права сте. Вече трябва да възпитаваме децата“. Това „вече“ ми скъса сърцето – за него всичко до този момент е било безсмислено, а сега вече придобиваше смисъл. Поне го е дочакал. Баба ми не успя.
На следващата спирка слизам и поглеждам през все още отворената врата. Старецът седи и се усмихва.
***
Пътувам в трамвая от Лозенец към центъра. Няма хора и две добре облечени дами, седнали успоредно на мен, кудкудякат така силно, че ги чувам. Едната е моя връстничка в палто поръбено с лисица и с подплата, имитираща леопардова кожа. Заслушвам се, когато става дума за Виена: „А нещо кафенета-мафената посетихте ли?“ – пита по-младата. „Да, няколко в центъра. И онова с онзи Кокòшка, Климт…“. Е, поне ударението на второто име не сбърка, едносричността не даваше такава възможност. „А в замъци ходехте ли?“ – продължаваше разпитът. „В оня Шьонберг, но само за един час. Разхождахме се по улиците…“ И разходките са хубаво нещо, ама аз във Виена бях виждала Шьонбрун…
След това се пренесоха в Париж: „Ах, той ми беше на сърцето, ама сега е пълно с араби. И метрото – да не стъпиш, толкова мирише!“ Явно сме били в различен Париж и различно метро или аз не съм толкова изтънчена. А дамата продължи: „Няма да стъпя повече! Как не – да ме гръмнат там!“.
Ех, кòкошко, защо не се гръмнеш сама или поне да занемееш.
***
Не всичко е весело в трамвая. Веднъж се връщах от „Токуда“ – в тъпканицата младо момче ме видя, че стоя права и стана. И то искаше да бъде възпитано, като онова момиче преди години. Благодарих, седнах и след това го загледах. Момче от крайните квартали, бедно, с малка дупчица на иначе чистата фанелка, с наранени ръце… даже не мога да кажа, че изглеждаше умно. Не, но беше добро. Някога, някъде в този живот нещо не му е достигнало, за да може да продължи нормално и да живее нормално. Ала явно беше получило едно базисно възпитание – то знаеше, че трябва да бъдеш добър. И се стараеше. Накрая си остави продупчения билет, за да може някой друг да го вземе – да спести на непознатия, тъй скъпия лев и 60.
Господи, защо е нямал повече шанс в този живот?! Той го заслужава! Дано му провърви.
***
Такива ми ти „трамвайни истории“. Човек може да научи много неща, пътувайки. Особено ако слуша и гледа.
.
***
ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина
Периодично се надигат възмутени гласове „каква държава сме щом морето ни ЧЕРНО, летището ВРАЖДЕБНА и има връх БЕЗ БОГ“, та се замислих колко лесно лепим етикети, без да познаваме историята.
Точно толкова лесно прекръщаваме улици и градове, издигаме паметници, които след това сваляме.
Що се отнася до село Враждебна, на което, както си е традицията във въздухоплаването, е кръстено гражданското летище на София[1], в името му няма нищо „вражеско“ и напразно бе прекръстено преди време. То не произлиза от враг/враждебност, а от старобългарското „враждение“ т.е. преследване. Наименованието на селото идва от древната история на град Сердика, когато на това място са живели предимно соколари и ловци и когато наоколо са били ловните полета на сердиклийските владетели. А те заедно с местни ловци обичали да преследват дивеча.
С връх Бесбог, с нова транскрипция „Безбог“, е свързана древна легенда. Дъщерята на Перун била открадната от бог Бес, но брат й Дженгал (има и такъв връх) ги догонил на това място, убил злия Бес и го затрупал с камъни. Затова върхът е каменен и се нарича Бесбог[2].
…
В моя живот станах свидетел на множество преименувания. Връх Мусала, чието име произлиза от „муссала“ – Път към Бога, цели 12 години се наричаше Сталин. Да не говорим, че на името на сатрапа бяха кръстени град, язовир, цял куп ТКЗС-та, заводи, улици, райони, училища, детски градини…
Особено си патят от промените на имената улиците – те са първите потърпевши при смяната на режимите.
По времето на Римската империя двете главни пътни артерии изток-запад (Декамàнус Мàксимус) и север-юг (Кàрдо Мàксимус) в Сердика се пресичали приблизително на мястото на днешния площад „Света Неделя“. По стара римска традиция на това място бил издигнат форум, а около него се разраснал градът. Затова може да се каже, че първото име на днешните булеварди „Витошка“ и „Мария Луиза“ е било Кàрдо Мàксимус.
„Витошка“ – наричана от турците Джебел Витош сокаги т.е. улицата към планина Витоша, след Освобождението логично остава само „Витоша“. В последствие, обслужвайки политически пристрастия и верноподаничество, минава през названията „ген. Гурко“ (1901-1904) → „Царица Йоанна“ (до 1946) → „Йосиф Сталин“ (1946-61).
Многострадален по отношение на името е и днешният булевард „МарияЛуиза“. През 19-ти век улицата на север от пл. „Света Неделя“ се наричала Балканаджадаси или още Главния сокак. Тя свързвала София с пътя към Европа и тъй като тогава тази връзка следвала стария римски Кардо Максимус, минавала през град Лом. Още по време на турската империя българите го наричали Ломското шосе, логично било това да бъде и името му след Освобождението. Но и тук политиката не си поплювала – през следващите 100 години името е променяно на „Витоша“ (1883-93) → „Димитър Петков“ (1893-1895) → отново „Витоша“ (1895-99) → „Мария Луиза“ (1899 – 1946) → „Георги Димитров“ (1846-92) → „Мария Луиза“. Чудя се защо продължаваме да робуваме на отмрели каузи и строеве, а не си върнахме старото „Ломско шосе“, така както имаме „Цариградско“, „Ботевградско“, „Дървенишко“.
Улица „Пиротска“ е наименувана така през 1883 г., защото оттам водел пътят към град Пирот. През 1892 я прекръстили на ул. „Пирот“ и така си останала до 1946, когато мени името си на „Й. Б. Тито“, а скоро след това на „А. Жданов“. Когато даже и в главите на някои градоначалници започна перестройката, й бе присъдено неутралното „3 април“. Но слава богу, пак си е „Пиротска“.
Същото бих казала и за улица „Граф Игнатиев“. По време на Второто българско царство по нея е минавал Шишмановият път към Самоков и към параклисите и манастирите по поречието на Искър, които били строени от тукашните владетели. Турците я наричали Кадън сокаги, но местните хора продължавали да си й казват Самоковското шосе. С това име просъществувала до 1895 година, когато от признателност властите я наименували на граф Игнатиев.
Модата на преименуването не подмина и площадите.
Днешният площад „Журналист“ до 1935 година е бил „Руен“, след това „Княгиня Евдокия“, а след 9 септември – „Йорданка Чанкова“ и „Йорданка Николова“ (същата тази Йорданка, ама й върнаха бащиното име, защото съпругът й се оказа „английски шпионин“). Сега чакам да го прекръстят на Георги Марков, след като по незнайни причини сложиха паметника му там, а не в близост до място, свързано с него.
Та си мечтая за времето, когато градове, улици и хора ще бъдат кръщавани и прекръщавани без лични пристрастия и политическа конюнктура, а с имена, които най-вече отговарят на произхода и историята им. Когато се прави с мисълта, че това име не е временно, а и идва от миналото и ще продължи в бъдещето.
…
Там където Йосиф В. Сталин се пресичаше с маршал Толбухин и ген. Скобелев. Част от карта на София, 1947 г.
[2] Връх Безбог. За съжаление не открих автора на снимката.
…..
ЗАБЕЛЕЖКА: Моля текстовете и снимките да не се препубликуват в медии без изрично разрешение от моя страна и непременно цитирайки автора и слагайки линк към оригиналната публикация. Можете да се свържете с мен чрез блога ми. С уважение. Павлина
Блогът на Павлина Д. 
