ALENAFANELA

Пресъхнало небе.

А над водата –

пустинен вятър.

Солта боли.

*

Вече знам, актьорът ходи
по ръба на лудостта,
а душата му обърната е
като кожа към света.

Беше се стъмнило. Седнах на свободната седалка – тази, на която пътуваш с гръб и целия рейс те вижда. Изморих се от бързане. Извадих листа, който ми дадоха, в опит да разчета диагнозата и да разбера какво се криеше зад думите „нищо тревожно, ще наблюдаваме”. Разчетох. Каквото дойде, ще го срещаме.

Качи се един забележителен човек. Слаб, невисок. Забележкителен беше с това, че ходи като във вода. Винаги разпознавам мъката. Облегна се на дръжките под прозореца в разширението за правостоящи, без да се държи. Загледах се в мрака навън. Стресна ме дишане. Учестено, ненормално дишане. На същия човек.

Погледите ни се срещнаха, неговият се закачи за мен. Колко много се вижда в едни зеници. Бяха заключени. В отчаян ужас. Какво ли преживява. Ако е сърдечен удар?

–     Какво Ви е? Как да Ви помогнем?

Човекът мълчеше. Дишаше все така. Погледът – закачен за поглед като за сламчица реалност. Каква ли бездна е отвъд.

Едно момче до него го попита:

–     Добре ли сте?

–     Не е добре.

Боже, помогни му.

Идваха завои, човекът можеше да падне. Вече нямаше хора край него

–     Дръжте се, ще паднете.

Хванах го за ръкава и той се свести. Видях как зениците се отключиха. Възвръщане. Отдъхване. И срам. Че го видях. Разбирам. Отмести поглед. Слезе на първата спирка.

Слава Тебе Господи.

В рамката на вратата се показаха две месести женски лица. На яки жени. В сумрака мъждукащата лампа ги осветяваше точно като в „Нощна стража” на Рембранд. Само по отношение на осветяването имаше прилика, не на духа. Всичко друго беше различно (просто Рембранд ми липсваше).

Едната, вперила поглед в мен, каза: „Това момиче е идвало при нас, нали?” Аз си помислих, че „нали” изисква положителен отговор и мълчах. Мълчах и си мислех как едно момче тичаше след мен преди години при „Плиска” и викаше „Ася, Ася”, неговата Ася е била не аз.

Фелдшерът отговори: „Не, другата е болната”. Влязохме тихо. Приеха я. Мен ме върнаха със същата зелена линейка. Вътре беше съвсем тъмно. За щастие. Не исках да виждам никого. Не можех да си обясня какво е станало. Тя се бешебадила към обед. Гласът й беше странен, подигравателен, бегло напомнящ нейния. Интонацията – като на виещ касетофон.

Първо си помислих, че се шегува. Не, имаше нещо страшно. Ужасяващо. Много искаше да се видим. Веднага. Моля те. На площад „Св. Неделя”.

Дойде с трамвая. Изплашено обясняваше как някой я преследва. С нож. Иска да я убие. Беше толкова изтощена. „Заведи ме на лекар. Искам хапче. Искам да спре.”

В диспансера й биха инжекция и тя малко се успокои. Не беше спала три денонощия. Докторът ми обясни, че има страхова невроза и е много важно да не рецидивира. Нямаше места в софийските психиатрични клиники. Само в „Св. Иван Рилски”, но е далеч. „Искам в болница, на сигурно.”

Прибрах се много късно. Сутринта приготвих храната, която ми бяха поръчали и отпътувах. Маршрутката ме остави насред нищото. Слязох от пътя и тръгнах по реката. Кой би предположил, че в тая пустош има болница.

Вековна плачеща върба служеше за ориентир. Като стигнеш до нея, завиваш наляво и съвсем скоро стигаш до градината – позанемарена, с разнебитена ограда и олющени пейки – но вътре беше просторно и цветно.

Болните се скупчиха около мен. Деликатно, несмелно, но напористо. Искаха стотинки. Не бях подготвена, нямах за всички. Единственото им забавление тук беше да пушат и да си взимат кафе от автомата. Ходеха бавно, като сенки. Имаше една двойка, млада жена и млад мъж, издължени за дрехите си, сякаш бяха пораснали  тук. Какво ли им се е случило. Не можех да се концентрирам. Едно момиче ме задърпа към себе си:

-Eла да ти кажа нещо. Имам брат. Той е добре, съвсем здрав е, не е като мен. Хайде да ви запозная. Много е хубав. Ще ти хареса. Моят брат е здрав, съвсем добре е. Свири на китара. Не е като мен.

Значи знае, че не е добре. Мама ми беше казала, че докато си мисля, че съм луда, всичко е наред. За мое успокоение ли го е казала. Луда ли съм, наистина. Дойдоха други и ме задърпаха – наоколо нямаше нищо друго, което да привлече вниманието им. Психиатърът излезе й им се развика. Те се плъзнаха покорно по пътеките.

Тя се появи. Едвам преглътна две хапки. Лекарствата са твърде силни. Да се обадя на баща й. Да я вземе.

Психиатърът ме извика да поговорим. Телефонът непрекъснато звънеше – говореше с близки на болните. На врата си носеше петолъчка. Дали е сатанист. Беше добронамерен. Знаеше какво си мисля.

-Лудостта не е заразна. Вие сте добре.

После обясняваше по телефона: „Щом иска лекарства, дайте му В комплекс. Безвредно е, а има плацебо ефект.” А на друга майка обясняваше: „Изчезват, потъват някъде. Някои се появяват отново, но за други никой не знае къде са.”

Приличат на сърце. И припомнят. Аромат на италианска гозба. На таратор. На свежест. На уют. Затова така нарекох ресторанта си. (Мат би предпочел да е кръчма и да се каъва „Св. Георги”, обаче той не е тук, а и онова си е негова мечта. Все пак мисля, че ще му хареса, ако дойде. Освен това ще го зарадвам и с историята за Благовещение. Поне така си мисля.)

Ресторантчето е малко. Само четири маси и то навън. Но от всички се вижда морето. Отвисоко. И се долавя понакога мирисът му – с полъха. Меню така и не разпечатах. Струва ми се нехигиенично. А и правя само по две тави ядене и две тенджери супа на ден. Другото са аламинути, десерти, салати. Най вървят картофките. Понже са от село. Сладки, собствен сорт. Култивиран още от прадядо ми. Добре, че го запазихме.

Най-тъмни са страниците най-много четени.

Защо са четени най-много?
Нима са по-красиви
по-интересни
по-необходими
– от светлите –
по-лесни?

Сънувах, че В. ми казва, че ще се жени за жената, която обича – била свободна сега и той нямало да пропусне този шанс. Довиждане. Погледнах от прозореца и ги видях как си тръгват. Лъскава черна коса на черта – повече не се виждаше от тази перспектива. Къде ли са ѝ децата. Но в съня всичко се обърква и като гледах морето си мислех, че всъщност това е А.-К. и че той никога не ми е дал възможност да му покажа какво е аз да му бъда жена, но едва ли ще го видя пак, че да го чуе. Някакви двойки отиваха да се къпят зад оградата в морето. Все само млади жени. Или само млади мъже. Виждаха се само главите им понякога, понякога татуирани рамене. Морето беше бурно.

Етимологията на “дупе” не е от “дупка”, а от румънския предлог “dupe”, който значи подир. Т.е. дупе и задник значат едно и също – “подирник” – но едното е чуждица, а другото – калка. Предполага се, че “дирник” е също част от семантичното гнездо, получено чрез елизия на “по-“.