so cliche!

На повечето от вас, особено тези, които ме познавате, сигурно ви е ясно, че гледам много филми. Тонове стари и нови филми, сериали, документани и късометражни филми, от различни десетилетия и жанрове. В един момент става много лесно да кажа „този филм е добър и ми харесва“, но е почти невъзможно да ме чуете да изричам заветните думи „отдавна не съм гледала толкова добър филм“.
Отдавна не съм гледала толкова добър нов филм. Никога не съм гледала по-добър superhero филм. А това означава много. Отдавна не е имало филм, който едновременно ще ме счупи от смях и ще ме остави без дъх на баталните сцени; на който в някакъв момент ще се усетя, че не съм помръдвала с минути, неоткъсваща поглед от екрана и с полуотворена уста.
Историята (накратко):
Нашият човек, 17-годишен типичен гийк решава, че не може така да няма човек, който да не е пробвал да се прави на супергерой. Затова решава да пробва сам. Това, естествено, води до такива проблеми, че трейлърът няма как да ги опише. И тъй като е гийк, единственият начин, който намира, за да е близо до мацката, по която си пада (от 2ри клас примерно), е да се прави на гей.
Ще е прекалено плоско, ако кажа, че историята завършва с хепи енд. Ще е още по-плоско, ако кажа, че лошите си намират заслуженото, че това е просто един екшън филм и че някъде някое ченге си купува поредната кутия понички. Няма да е трудно да усетите сатирата в образите и реакциите на хората наоколо. Също така няма и да ви е трудно да се смеете на тоновете побой, които отнасят, ами, практически всички (поне през повечето време).
Cinematography:
Брилянтно решение за вграждането на типични комикс образи, шрифтове и елементи в историята. Това всъщност не е нищо ново, но в повечето филми се усеща пресилеността. В този просто всичко си е на мястото. Добър избор на светлина и подходящи ъгли на камерата.
Саундтрак:
Толкова добър, че ще си го купя, а няма да си го сваля. Mika, Prodigy, Primal Scream, New York Dolls, Ennio Morricone и някои от най-надъхващите мелодии на годината.
И още малко плюсове:
Aaron Johnson, за когото ще прочетете малко по-късно в този блог, официално се бори с Ewan McGregor за първото място за човека с най-прекрасните очи на света. И дори има малко превъзходство, защото неговите са огромни. Повтарям, огромни.
Chloë Moretz събра овациите за всичките неща, които направи в този филм от физическа гледна точка (а аз едно кълбо не мога да направя, кхъ). И кого всъщност го ебе, че през повечето време псува като каруцарка, сериозно?
Nicholas Cage всъщност не е досаден.
Създателите не се бутат като телета да снимат продължение. Респект.

I say: 9/10. Не знам защо не му давам 10/10, мисля че ме е страх да не го урочасам. (по-скоро едно евентуално продължение, защото този филм няма как да стане зле.)

Като един върл не-почитател на Свети Валентин, покупката на този албум точно на 14ти на обяд беше по-скоро..rebellious.
Лондончаните не се въртят по класациите точно от вчера. Но, да кажем, от началото на миналата седмица. Бързо станаха всеобщи любимци, а аз упорито отказвах да ги слушам – очевидно заради името на бандата и на самия албум. Докато една ясна вечер не чух по радиото онази песен, която по-късно щеше да се окаже Dominos, погледнах кой е изпълнителят и казах тихо „Мамка му“, защото вече знаех, че този албум ще си го купя.
The Big Pink са онази нова банда, от която музиката като че ли имаше нужда. И едва ли ще научите историята на любовта в 11те им дебютни песни, може би дори няма да станете по-добри хора и няма да се научите да обичате пълноценно, но със сигурност ще се заслушате в текстовете.
Crystal Visions е интродукцията към албума и звучи като направена по учебник. Започваща малко по-баладично от средното ниво за албума, набира скорост и ни настройва за любовни песни-не-по-валентински. Open your mind, guys, it’s getting better.
Too Young to Love ми напомня на мрънкането пред някого, веднъж изпят, текстът е почти неазбираем, освен ако не го прочетеш. Представете си, че седите пред някого и оплаквате наскоро свършилата ви връзка „не, не, никога повече, бяхме прекалено млади“. Ето това е песента.
Dominos описва жестокостта на прекалено страстната любов. „Three words we shared said too early on“. Това казва общо взето всичко, и именно този ред спечели място за бандата в сърцето ми. Ladies and gents, we have a new anthem here.
Love in Vain те кара да страдаш. Ако си момиче, най-вероятно страдаш за лирическия герой. Красива композиция, красива мелодия и красив тъжен текст, най-вероятно продължение от предишната песен. По-скоро „поп“, отколкото „електро“ в тази, а и така трябва.
At War With the Sun тържествено възвръща вярата в young love. И потенциален dancefloor filler. young hearts//know nothing but say it all//celebrate no control//but is it enough to realise your love//and miss us when we’re gone//live for the words that we sung//and don’t let go.
Velvet е първият сингъл и моят личен фаворит. Дори бих допълнила, че успешно надух главата на съквартирантите с нея последните два дни. Прекрасно съчетание на мелодия с текст, и знам, че това е идеята на песента, но в случая имаш чувството, че те просто са били заедно. От самото начало.
Golden Pendulum е все още непонятно заглавие, но предполагам, че има нещо общо със стиха if time gone is history, then this is victory.
Frisk маркира една вътрешна борба (съжалявам за клишетата, наистина харесвам песента, но текстът на моменти ми напомня на онова стихче „ти си роза, ти си крем, ти си щастие за мен“, което пишехме по лексиконите.) Но в интерес на истината е точно това „обичам те, но ми лазиш по нервите, ама все пак искам да умра в съня си в обятията ти“ в 4 минути и 42 секунди.
Стигайки до A Brief History of Love, редно е да спомена, че думата love и нейни производни, е използвана 55 пъти в албума. А женските вокали са на Joanne Robertson. Да, ЗНАМ, че звучи прекрасно. Баладична мелодия, на която би искал да танцуваш с човека до теб. Но не и ако обърнеш внимание на текста. Сериозно. (Тук се сещам за вината на трубадурите, че в момента любовта е винаги свързвана със страдание. Лошо, лошо Средновековие.)
Tonight прави лек реверанс към началната песен (намерете как сами, да не сте малки). Предполагам, че това е техният вариант за серенада. Което не би звучало толкова зле, всъщност. Песен за събуждане сутрин, става и за сутрешната гимнастика. i’ve done a lot of things i know are wrong, so please forgive me before i’m gone (не, сериозно. моля.).
Когато стигнах до Countbackwards From Ten и я чух, започнах да се моля мацката да го приеме обратно, защото имаме нужда от повече техни албуми.

Мисля, че имам нова любима банда. Мисля, че всички имаме нова любима банда с толкова силен дебютен албум, че в момента притеснението ще е дали ще успеят да се задържат. (Ще, ще!)
Междувременно можете да си свалите напълно безплатно и легално Dominos от сайта им. И да чуете ето този техен кавър на The Cure.

Има актьори, има и актьори. Има актьори, които се опитват да правят музика, има и музиканти, които се пробват в седмото изкуство. А има и хора, които всъщност са много добри в тези си начинания.
Джон Сим е роден през 1970 година в Лийдс точно преди 39 години и въпреки че бих могла надълго и нашироко да го хваля, да му изброявам успехите – личните, музикалните, театралните, филмовите – ще бъда по-скоро лаконична.
Джон Сим е от актьорите, които със сигурност сте гледали някъде и с още по-голяма сигурност сте харесали. Харесали сте го в 24 Hour Party People, където е в ролята на Bernard Sumner (китарист на Joy Division и New Order), възхищавали сте му се в Brothers of the Head, обожавали сте го в ролята на Sam Tyler в Life on Mars, мразили сте го в превъплъщението му на The Master в Doctor Who. А ако сте имали невероятен късмет, дори сте го гледали наживо (вече (май) несъществуващата му банда Magic Alex има издаден цял един албум Dated and Sexist, а самият Сим е свирил на китара за някои от соловите концерти на Ian McCulloch, включително и когато е бил съпорт на Coldplay.) А ако не сте гледали някое от изброените (или някой друг филм от внушителния му списък) или по някаква причина не си ги спомняте, имате време до края на годината, когато ще го гледаме отново в Doctor Who в роля, пазена в тайна (но си мисля, че режисьорът няма да има особено голям избор в този случай.)
Междувременно му пожелайте за рождения ден да не се разболява от свински или каквито и да е било други грипове, както се случва доста често последните дни.

Да се разберем отсега, Калвин Харис далеч не е създал диското, колкото и да му се иска. Създал е един близък до диско шедьовър дебютен албум през (почти) далечната 2007, един такъв – хем шумен, хем недосаден, хем да си танцуваш, хем да си тананикаш любимите си мелодии. Не бих казала обаче, че е за всеки – ако по принцип не гледаш с добро око на забавните, граничещи с идиощина текстове и клипове, по-добре изобщо не се занимавай да си го издирваш. За всички останали – няма как за последните две години да не сте попадали нито веднъж на негови видеота из каналите/ютюб, или да кажем, че вероятността би била много малка.
Подред: The Girls и Acceptable in the 80s са двата големи хита от албума. Забавни, бързи и отговарящи на точното значение на думата catchy. Такива са впрочем повечето песни в албума. Vegas ужасно ще ви напомни на Acceptable in the 80s в мелодията, в което всъщност няма нищо лошо. Merrymaking at My Place и This Is The Industry ги свързвам смислово, индустрията все пак навява асоциации за наркотици, неограничен алкохол и други подобни субстанции. Colours и Love Souvenir са другите две песни, които заслужават прослушване, even just for the hell of it.
Останалите песни също имат своя чар и положителни качества, но общо взето това е списъкът, който ще ви накара да прослушате I Created Disco още няколко пъти.

Рядко си позволявам да се смея на някакви награждавания, без значение дали става въпрос за Грами, Оскар или Ааскер. Вече с ръца на сърце мога да потвърдя – последните десет минути се хилих неудържимо, докато препрочитах за пореден път наградените на тазгодишните BRITs, докато прехвърлях от официалния сайт на наградите на NME-сайта. И ето го моя топ на най-абсурдните неща, които са се случили снощи:
1. British group. Окей, признаваме колко са велики Elbow, как свирят от нещо като 1990, но не знам защо, някак си се опитвам да се сетя нещо особено важно, което направиха тази година. Издадоха албум – check. Издадоха сингли – check. Снимаха няколко страхотни клипа и направиха едно световно турне – всъщност не знам, може и да са. Но „не знам“ в случая е важен фактор.
2. British single. Girls Aloud. Я пак?
3. Облеклото на Брендън Флауърс. Въпреки че дълбоко уважавам желанието му да е напълно тематичен с ексцентричната си натура (визирайки клипа на Spaceman, на който не мога да не се смея всеки път), не можеше ли поне веднъж да мине без тези пера?
4. Успехът на Duffy. Само аз ли обърнах внимание на лайв-изпълненията й? Ама нека да се порадва малко жената, така или иначе до два албума всички ще я помнят като „онази, която носеше само едно сако на клиповете си“, ако изобщо.
5. Live blogging/Коментарите в NME. „Kings Of Leon in Best International Album. „They walk to the podium accompanied by ‘Sex On Fire’, which, as we have pointed out many times on NME.COM, is an activity that should only ever be attempted by trained professionals.“ И не, Blur няма да получат догодина Outstanding Contribution to Music.

Та вие къде бяхте снощи?