На полянката пред мелницата, играем футбол. Глъч, закачки, караници, подвиквания, зачервени бузи и спортни страсти. Играта е в разгара си.Улисани, двайсетина хлапета гоним коженото кълбо. За нас, топката е цялата вселената.
Юлскто слънце прижуря с последните за деня, жешки лъчи, усмихва се и се навежда да полегне зад Згалевския баир. По паважа, от към гарата, уморени работници от складовете и държавен резерв се прибират, след дългия изнурителен ден. Все по-често трополят каруци с насядали по ритлите жени от полето. Някой от работниците се отбиват за по „едно” в кръчмата на Калчев, а други продължават надолу към центъра на Пордим.
– Мита, баща ти! – Подвикват ми две три хлапета
– Иих! – Простенвам, недоволно и спирам да играя.- Още малко, бе татко? Сега дойдох! – Опитвам се да хитрувам, но забирам поизбелялата си басмена ризка и тръгвам след него.
– Айде…! – Добродушно и категорично отсича татко и подкарва колелото на долу. .
Пред колелото се понася кръшна народна свирня и възвестява улицата, че Бай Кольо железничара се прибира от гарата в Пордим. Така е и всяка сутрин. Тръгне за работа баща ми и си свири с уста. Комшийте разбират, че е 6 и 30. Кара татко колелото и не се обръща назад. Щрапам с босите си крачета подир железничарската му униформа и се двоумя: – Дали да не запраша тихичко назад..?- По някога го правя и номера минава. Вечерта ми се карат, но до пердах почти не се стига. Сега обаче не посмявам.
На около стотина метра пред руския музей, свирня с уста, колело, баща и син влизаме в нашия си двор.Сами сме. Майка е още на нивата. Брат ми е вече прикачвач, може и през нощта да оре. Както обикновено, татко подпира колелото под кичестия орех и се спуска в двора с животните. Забърква ярма на прасето, кокошките и зайците, хвърля и малко зърно и на гълъбите. После дава трева от багажника на колелото на козата и зайците и налива вода за пиене на всички, барабар с кучето. Аз припкам край него и му помагам. С това процедурата по вечерното хранене на животните е приключена.
– Искаш ли диня? – Пита татко и още не чул, неподлежащото на съмнение:
– Искам!- Добавя:
– Донеси хармониката!
Втурвам се в къщата. През това време, баща ми отваря капаците на дълбокия 26 метра кладенец, спуска кофата и изкусно изважда една, 4-5 килограмова „Мичуринка”. За отрицателно време динята е нарязана. Корите от сочните резени са хвърлени в кофа с капак и зачакват да и дойде реда за храна на животните . На средата на обградената с пейки и застлана с мушама дървена маса, поставяме голяма , чиста тава и татко я напълва с нарязаните, червени и сочни парчета диня. От течащия сладък сок се разнася аромат на зряла диня. По парчетата искрят капки нектар и кристализирала захар. Вкусотия!
Междувременно донасям хармониката.
– Остави я и донеси боб и тенджера! – Нарежда татко.
Докато му донасям купичка зрял фасул и тенджера, той вади от чантата на колелото си бучка сирене и хляб, дето са му били за обед и ги поставя на масата. Сядаме и хапваме. Хапваме и требим боба. Залък хляб, парченце сирене, и две три късчета сочна и сладка диня. Ям та ушите ми пукат. Най-после отребваме боба , измиваме го в две три води и го поставяме с тенджерата на котлона. Отново сядаме под асмата. Аз продължавам да ям диня, а баща ми поема хармониката. Засвирва. Двора и махалата се изпълват с музика. Първо валс, македонска, после някакъв унгарски чардаш, после руска частушка. Реди ги татко на вълни на вълни, ту бавни ту по-бързи, а те преливат високия кирпичен дувар и се втурват по улицата.
Ненадейно се чува скърцане и от полуотворената пътна порта наднича побеляла глава на слаб и съсухрен старец. Мехът на хармониката се прибира, настъпва тишина.
– Помози бог! – Поздравява, облечен в сини дочени дрехи старец и пристъпва неуверено към нас.
– Дал бог добро!Влез, влез, дядо, заповядай! – Подканя го баща ми и продължава да стои с ръце на хармониката.
Старецът, леко приведен от тежестта на годините, чевръсто за 70-те си години , се промушва по пътечката между нацъфтелите цветя и се изправя до масата!
– Аз, такова , синко, само да послушам! – Заоправдава се той с молба , а очите му залепват като магнит по седефените копчета на старата руска хармоника.
– Хубаво, дядо, хубаво. Сядай – Настанява го татко срещу себе си и му предлага.- Вземи си диня. Още е студена.
Неочаквания гостенин сяда втренчил поглед в поолющената хармоника и въобще не поглежда динята.
– Свири, свири, синко, аз само да послушам!- После с готовност сяда на пейката в очакване.
Колю Монков – баща ми, отново засвирва, но нещо се пречупва в него и притеснен от вторачения в хармоника поглед на госта, спира.
– Ти можеш ли да свириш, дядо?
– Едно време можех…
– Я вземи, опитай!- Сваля татко, коланите и подава хармониката. Старецът я поема, ръцете му треперят. Погалва я свещенодействено. Кокалестите му старчески пръсти заопипват черно-белите копчета. После замира неподвижно. Погледът му, същността му се зарейва някъде във вселената и засвирва… Светът замира. Тихо и несигурно мелодията се издига между ореховите листа, понася се над дворове и къщи и докосва небето с неописуема нежност и мъка. Постепенно добива увереност. Мехът се разпъва все по широко и игриво. Една след друга се редят руски белини и закачливи частушки, мелодии с плавността на пълноводна река и игриви ритми на казачок.
Аз слушам с полуотворена уста и гледам с възхищение изкусния музикант. В съзнанието ми изникват картини от филмите с руската степ, някаква огромна река и безкраен хоризонт… По пътя затрополява минаваща каруца. Колелетата и внимателно и тихо подскачат по камъните на шосето, да не смущават хармонистта. Усетили разликата в свирнята, минаващите от полето жени в каруците се изправят. Като плаващи лебеди, главите им, в бели тензухени забрадки, се носят над дувара и надничат, да видят изкусния свирец.
Ненадейно, с насълзени очи и молещ поглед, старецът, спира да свири:
– Продай ми я бе синко!? Колкото кажеш давам ти.
– Е, не мога дядо, не мога! Скъп спомен ми е от фронта! – Отбива неочакваното предложение татко и додава.- От есента на 1944 година, през Македония, Сърбия и Унгария приятел ми е била, до края на войната, та до днес. Мила ми е. Не ми е за продан. Пък ми е подарък от един руски войник.. Не, за нищо на света не я продавам. Ти свири, свири!
Старецът засвирва отново. Пръстите му играят по седефените копчета и го пренасят в някакъв си негов свят. Лицето му, ту се озарява в щастлива усмивка, ту помръква в тъга и умиление. Няколко гугутки се скупчват сред разпръснатите зърна на двора, , забравят да кълват и заедно с петела се заслушват….
След още петнайсетина минути, свирнята пак спира и разговорът продължава:
– Аз съм се учил между боевете на фронта. Учител ми беше едно руско войниче, само че го убиха при Драва. А ти от къде знаеш да свириш?
– Аз ли? – Попита стареца и прегърнал хармониката, като свидна рожба, заразказва. – Иван, руснака ми викат. От Згалево съм. Шеснайсет годишен заминах в Русия. Немотията ме захвърли в едно село край Волга. Там срещнах моята Настя. Красавица ми беше. Задомихме се и трима сина ми роди. Та там се научих да свиря. Вечер насядаме със синовете, аз разпъна хармониката и свиря, а Настя пееше. Песента и се носеше над реката и на душите ни беше леко, леко. Живяхме щастливо. Само че… ех – въздъхна дълбоко стареца – дойде войната и всичко свърши…Още в началото получихме съобщение за най-малкия Федя. При Севастопол загина. Батко му Дима, бе убит при Курск, а третия, най-големия – Юра, остави костите си при Берлин. Завърнах се от фронта жив, ама за какво? Домът ни разрушен, жена ми, милата, и тя в къщата била като паднала бомбата. Нямаше вече за какво да стоя там и се прибрах в бащината къща, в Згалево. Иван Руснака, така всички ме знаят.
– Продай ми я бе синко, нищо не ми остана от онзи живот. – замоли се отново стареца.
Неочаквано и за самия себе си, баща ми се премести до стареца, сложи ръка на хармониката и отсече:
– Халал да ти е дядо, вземи я!
Очите на стареца засияха, лицето му се озари в неописуема усмивка.
– Колко искаш, кажи, синко?
– Нищо не ти искам. На теб ти е по нужна. То при мен, кой да свири на нея. Ей го тоя малкия и китара съм му купил, при учител в читалището ходи, нищо не става. На батко му тромпет купихме, ама и той не се научи да свири. То си е казано: От всяко дърво свирка не става! Вземай я и със здраве да свириш на нея.
– Ама даваш ли ми я? – Не повярва стареца.- Още утре едно шиле ще ти докарам. Само ми я дай.
– Давам ти я бе, човек, без нищо ти я давам.- Отново потвърди татко. Старецът пак засвири, после пак поприказваха и накрая Иван Руснака си замина за Згалево с хармониката – неговата мъка и утеха.
Mitkoivanov's Weblog 
