това ще е един пост-ода за тролей 11. ‘ода’ беше тва дето прославяше, нали? че ги бъркам с ‘елегия’ и на един изпит уж по класическа фреска литература, пък аз казах, че писателят (който там ми се беше паднал) пишел в стила на омир вместо на хораций (щото то на френски и двете се пишат с ‘Н’ в началото, ей така – Homere/Horace) и пачите-преподавателки почнаха да се гаврят с мен и да ме питат ‘илиада’ какъв стил е и аз не можах да се сетя и май казах ‘елегия’, щото тва чудо го учихме в осми клас, когато имах по 30 часа френски седмично, и ако си мислите, че съм обръщала внимание на ‘илиада’, от която нищо не разбирах.. ми не, гледах си френския, щото беше много трудно тогава и с много мъки оставах в класацията. та така, отиде ми изпита по класическа френска литература, поне тогава, и все още не съм наясно със стиловете.
та за тролей 11…
преди гледах света от страната на софийския – той някак ми беше център. тролеите 1, 2 и 4 ги знаех къде ходят – в посока ‘хаджи димитър’ (щото и там съм живяла. 2 пъти), но не разбирах за чий някви хора се качват в тоя ти ми тролей 11 (още бяхме на вие) дето, според таблото, имаше само още 3 спирки по някво си надолнище. че то там имаше ли нещо въобще! живееше ли някой? че то там беше краят а света.
с идинайската, както й викам на галено, се запознахме наистина през втория ми първи курс (сложно е при мен летоброенето) през далечната 2007. живеех на едно такова място дето нямаше адекватен транспорт до софийския (много са такивата места) и като втори транспорт можех да ползвам идинайската, само нея! пътят от спирката до нея минаваше през подобие на тротоар с липсващи плочки и огромна дупка в асфалта, образувана от повдигане на част на самия асфалт. а като беше заледено, още по-чудесно беше! мързелът ми разкри, че не си е работа да го качваш тва нагорнище по ‘левски’ (забележете, че вече не беше ‘надолнище’). хубавото на идинайската беше, че спирката на ‘сточна гара’ е първа и последна, така че докато вървях към нея, можех да видя дали се върти по кръговото и да тичам да си я хвана. тази ни авантюра продължи кратко – само година, защото после се преместих да живея другаде. такава си бях аз – поврътлива, не ме свърташе да живея на едно място повече от година, понякога изкарвах само няколко месеца даже!
след дълго лутане по квартири, жилища и други сгради, няколко години по-късно се оказах в непосредствена близост до идинайската. бяха дошли нови времена – от дългият, мръсен, грозен тъмносин тролей беше пораснал къс, новичък и чист светлосин тролей. и то С КЛИМАТИК! единствено по тази линия бяха сменили тролеите. чувствах се избрана! всичките бяха толкова нови, да им оближеш стъклата. движеха се плавно, безшумно, накланяха се при спиране, вратите се отваряха с пиукане, бяха ниски и по-лесно достъпни за трудно подвижни хора и колички. возех се всеки ден с тях, започнах да си имам любими седалки, но ми харесаваше да експлорвам и нови. лятото не беше тегаво, защото наистина шофьорите пускаха климатика, беше прохладно и толкова приятно. чувствах се като кралица!
след това започнаха и по другите линии да плъзват от новите тролеи, а моите се замърсиха. седалките покафеняха от втвърдена мръсотия, стъклата хванаха петна, замирисаха на клошар, климатиците не ги пускаха лятото.
но все още обичам любимия тролей. как дръзко взима нагорнището на ‘левски’! как весело и полюшващо се после взима надолнището… пак по ‘левски’ ама в обратна посока. как понякога пристига на моята спирка, още преди да съм се погледнала на таблото кога ще дойде. тогава се чувствам специална и наистина вярвам, че е дошла само заради мен. за да ме вземе и отнесе вкъщи след тежкия ми и отруден работен ден. вече предпочитам да седя права, за да не сядам върху втвърдената мръсотия, но все така си обичам идинайската. ще ме видите там срещу втората врата, облегнала се на оранжевите пръти за държане. любимото ми място.
на предишното ми работно място една от смените ми свършваше в 10 вечерта. имахме ваучери за такси да се прибираме. все още имаше транспорт, така че много често се случваше някъде по цариградско или край софийския да видя милата ми идинайска – да пътува плавно и да събира нещастници от спирките. и всеки път ми се искаше да сляза от таксито на следващата спирка, да си я изчакам и да се прибера с нея. нито веднъж не го направих, но това привличане към топлата й светла вътрешност остава завинаги.
идинайско, винаги ще си в сърцето ми.
(ни съ получи много ода, ама кво пък, като ода го чувствах)




















